Теми и проблеми в ботевата публицистика


Категория на документа: Литература


 ЛИТЕРАТУРА - ТЕМИ

ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ В БОТЕВАТА ПУБЛИЦИСТИКА

С цялостното си творчество Ботев надраства рамките на националното битие, прониква дълбоко във философската същност на социално-политическите явления и съединява в едно минало, настояще и бъдеще. Проблемите за борбата, свободата, патриотизма, вярата в силата на разума той тълкува и в национален, и в общочовешки аспект.

Единството на емоция, интелект и воля в личността му обясняват единството на живот и творчество. Народното и човешко щастие Ботев превръща в личен проблем и се стреми по различни пътища да постигне целта си. Освен поезията и революционната дейност, негова трибуна са и публицистичните му творби, отпечатвани не само във вестниците му "Дума" /1871 г./, "Будилник" /1873 г./, "Знаме" /1874 г./, "Нова България" /1876 г./ и "Тъпан", но и в изданията на Каравелов "Свобода" и "Независимост". Заедно с Каравелов той поставя основите на типичния за Възраждането фейлетон, изграден от публицистични и художествени елементи, в който доминира един водещ проблем с множество подпроблеми. Съвместната му работа с Каравелов ражда едни от най-ярките образци на българската публицистика в рубриката "Знаеш ли ти кои сме?", които се отличават със задължителен контакт с читателя, акценти върху началото и края на творбата и експресивност на изказа.

В уводната част на статиите и фейлетоните Ботев използва множество императивни форми, за да постигне по-силно въздействие. Те се повтарят , подредени във възходяща градация /"Смешен плач", "Решен ли е черковният въпрос", "Народът вчера, днес и утре" и др./ Чрез звукови и битови картини на финала той постига емоционалната натовареност на конструкциите. С тяхна помощ се провокира съзнанието на патриархалния българин и се извежда обобщено-емоционалната ангажираност на внушението.

Основният сюжетен модел в творбите му е опозицията робство - свобода. С помощта на присъщи за белетристиката му похвати, публицистът Ботев извежда социално-типовата детерминираност над индивидуалната. Той извисява конкретно - историческото до общовалидното и съчетава дребно-житейското и националното със съдбовното и общочовешкото, националния ни микрокосмос със световния макрокосмос.

В публицистиката си Ботев рисува потресаващи картини на робската действителност - "Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли, тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в които са заковани и ръце, и нозе, и ум, и воля - с една дума зло, варварско зло..."/"Народът вчера, днес и утре"/. Тази разгъната метафора показва поколения българи, които са подложени на физическо и духовно унищожение. От Мурада до Азиса единствената промяна, разкрита чрез паралелни антитезни синтактични конструкции, е въвеждането на узаконеното насилие. Псевдоцивилизоваността на поробителите не осигурява предпоставки за развитие на българите.

Чрез хронотопа минало - настояще - бъдеще, заявен още в заглавието, Ботев мотивира състоянието на народа и изхода от него. Миналото и настоящето са уеднаквени под знака на робството. Експресивни характеристики на Османската империя, постигнати чрез битово - разговорната лексика - "тиква", "търбух", "кратуна", подсилени от представата за биологичното състояние на "болния човек", "умиращ човек", "труп на смъртния одър", показват, че за Турция няма бъдеще на Балканите. А бъдещето на народа според публициста е светло, макар и трудно постижимо. То минава през "народната революция". Ботев е категоричен - само чрез борба народът "днес може да измие" срама и да защити достойнството, националната гордост и самочувствие на "народа вчера" и да осигури перспектива за "народа утре".

"Тука майка се разделя със син, жена с мъж, сестра с брат, деца дребни с бащица и всяко думаше: Жива раздяла! Прощавай, синко, прощавай, татко, прощавай, брате..."/"Примери от турското правосъдие"/.

Проблема за робството проникновеният народопсихолог свързва с характерни за българина качества. Лишените от свобода българи не само че нямат бъдеще, но претърпяват процеси на морална и психическа деградация. С гняв, негодувание и болка нарича Ботев народа "скопен вол", "вол в хомот", "роб на бръсната глава и на килимявката, роб и сам на себе си"/" О, темпора, о, морес!"/. Безмилостно критикува търпението и смирението му и с болка пресъздава тези черти в българската психика, формирани под въздействие на робството. Често изображенията на народа са пропити с безнадеждно мълчание, а това според Ботев е най-голямото предателство - страха, самодоволството, унизителното очакване "да дойде Месия и да ни избави от това гнусно и отвратително положение". /"Аз обичам своя народ"/. Страшно звучи и пророчеството в "Политическа зима", че сънят ще свърши, едва когато се съмне.

Проявите на робството Ботев открива не само в духовната сфера. Социалното робство е не по-малко страшно за него, още повече, че в сатирата си "Това ви чака" той констатира връзката богатство - социално положение - морал. Философията на богатия българин кир Михалаки - "Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог" показва девалвацията на нравствените стойности, заради деформацията на човешкото у човека.

Примирението със злото, към което подтиква робството, е най-сериозният аргумент за неговата несъстоятелност и необходимостта от премахването му. Свободолюбието на публициста е в неразривна връзка с дълбоката му любов към народа и хуманистичното му чувство. Те мотивират решението за кардинална промяна. "Аз обичам своя народ" - заявява публицистът в едноименната статия, като убеждава народа си, че в "катехизисът на свободата отмъщението е много по-голяма християнска добродетел, нежели търпението, което е дадено само за скотовете". Конкретно-историческата действителност изисква според Ботев промяна в ценностите, за да бъде защитено човешкото достойнство и национално съществуване. Патриотичното чувство и робското положение на народа го принуждават да постави най-съкровеното и личното "после отечеството". Свързан здраво със своя народ и трагичната му съдба, Ботев черпи сили от непресъхващия извор на родолюбието, вдъхновява се от свещения дълг да служи на Отечеството, да отдаде живота си за неговата свобода. В едно свое писмо обаче Ботев подчертава, че според него истински патриот може да бъде само човеколюбецът: "Преди всичко трябва да сме човеци, а после българи и патриоти". Тези слова са страстен зов за обич между хората като единствен път за духовното усъвършенстване на човешката цивилизация. А според Ботев българите са неотменна част от нея. Пророчески звучат словата му за историческите перспективи пред българския род, "който няма преминало, няма настояще, а има едно само бъдеще и бъдеще светло, защото с другите славяни той ще има що да каже в света, що да внесе в човещината". /Народът вчера, днес и утре"/ За да прояви истинските си качества, на народа му е нужна свобода - върховен идеал в идеологията му. В статията "Задачата на в-к "Знаме" публицистът я нарича "атрибут на човешкото щастие, тя е върховна нравствена мяра; само онзи, който е свободен, може да се нарече човек в пълния смисъл на думата".

За Ботев свободата на индивида е в зависимост от свободата на народа. В същото време тя зависи от разбирането и морала на всеки човек. Истинската духовна свобода за Ботев е свързана и с готовността за саможертва в името на най-великия идеал: "Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата за благото на цялото човечество". /"Знаме" от 1875 г./ Ботев вярва, че за свободен и щастлив живот е достоен само онзи човек или народ, който е готов за голяма жертва. Чрез проблема за свободата публицистът свързва националните идеали с общочовешките: "А който умре за свободата, той не умира за своето отечество, а за целия свят."

Във всичките си творби великият мислител поставя проблема за свободата в нейния общозначим смисъл - като основна предпоставка за развитието на народа и личността. Особено категоричен е Ботев по отношение на социалната свобода, защото тя е пряко свързана с оцеляването на човека и с неговия морал. В памфлета "Смешен плач" чрез дарбата си да съчетава наглед далечни помежду си факти и аргументи, да намира логиката на привидно парадоксалното и абсурдното, той изразява дълбоката си съпричастност с борбата на социално онеправданите парижани. Борбата за социална справедливост за твореца е част от борбата за свобода.

Идеята за борба е духовна ос в творчеството на Ботев, негов идейно-естетически център, около който са концентрирани всичките му чувства и мисли. И в публицистиката си той схваща борбата като диалектическа сплав от разрушение и съзидание, от погром и подем, от падение и извисяване, единство на трагично и възвишено. "В таз борба е смехът и плачът, доброто и злото, в нея е прогресът човешки" - обобщава той в статията "Решен ли е черковният въпрос".

Според него борбата е единственият път за постигане на върховния идеал - свободата. В публицистиката си той философски осмисля двете велики сили в човешкия живот - "борбата е живот, животът е борба", "отвред човекът е хвърлен в борба - борбата за свобода и истина" /"Решен ли е черковният въпрос"/ и установява диалектическата зависимост между борбата - рушене и живота -съграждане - един обективен исторически закон, който никой не може да отмени. Идеята за борба произтича от наблюденията му върху взаимната обвързаност на обществено-политическите и икономически процеси и явления в развитието на човешката цивилизация и стълкновението на идеи и идеологии, което води неминуемо до "прогреса човешки".

Борбата като единствен път към прогреса за Ботев е тъждествена на революция - "народна, незабавна, отчаяна", която е "триумфална врата" за всеки народ и която е единственото спасение за изстрадалия български род. /"Единственото спасение на нашия народ е в революцията"/. Еволюционната идея Ботев определя като "безумно, безчестно и безчовечно" деяние. Наслагването на наречията поставя знак за равенство между безнравствено и антихуманно, свързвайки ги с безумието. За твореца стойността на една личност или народ се изразява в проявата на разум, честност, човещина към себе си и другите. Градирайки техните прояви "протест, бунт, въстание, революция", Ботев очертава логиката на борбата - от личностното недоволство към общонародния бунт.

Познавайки в детайли политическата ситуация в Европа и на Балканите, Ботев стига да извода, че в конкретния исторически момент се изисква бързо действие, "огън и меч", а не проповеди и молитви, за да се постави отново на дневен ред Източният въпрос.

Мирът и спокойствието в Османската империя са благодат за европейските сили, а реформите в Турция - удобно прикритие за нечестивите им помисли, свързани с жертвеното агне - българите. Затова той критикува виждането на дуалистите за "мирния прогрес". Според него той е невъзможен, тъй като по своята същност прогресът е борба, а борбата сама по себе си предполага сблъсък.

Сам активна и действена личност, Ботев категорично отрича пасивната позиция на отделната личност и на народа като цяло. Творецът вярва, че "Българският народ трябва самичък да потърси свободата си". Отговорни за състоянието си са всички българи, но гневът и сарказмът на Ботев са насочени най-вече към по-заможната и образована част от народа, хората, които имат материалните и интелектуалните възможности за активизиране на цялото население, а не го правят.

Чрез образи - метафори - на съня, на паяжината и на кръчмата във фейлетона "Политическа зима" Ботев отрича затворения и тесен свят на еснафа, който остава сляп и глух за проблемите на времето и задачите на епохата.

Сънят е традиционен образ на българската възрожденска литература, символ на робска примиреност и историческо безпаметство още в поезията на Чинтулов. Като основен композиционен способ той предопределя образната система на фейлетона. В един разпокъсан и алогичен свят на мисли и герои, чрез произволни асоциации, чрез съществуването на Аз-а на ръба между реалността и фантазното, чрез характерното за съня раздвоение на личността, умело внушено посредством скъсяване и увеличаване на дистанцията между героя и разказвача и най-вече чрез иносказанието. Ботев рисува мащабни панорамни платна на политическия живот у нас и в света, създава великолепни метафори с подчертан алегоричен контекст.

Образът на паяжината Ботев използва, за да мотивира необходимостта от активна житейска позиция, като символ на мъртвило, на хищничество, на измамно блаженство. Паяжината изпълнява двойнствена роля - отрича както поробителите, така и онези, които приемат робското си положение. С горчива ирония Ботев изобличава псевдоблагоденствието в Османската империя: "Само цър-ррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото...

там окачили едного на въже, за да се поизсуши".

Султанската паяжина според публициста е само частица от световния хищнически порядък. Чрез образа - символ кръчма, с който той става основоположник на традиция в българската литература, Ботев изобличава цялата атмосфера на безскрупулна защита на геополитически интереси, в която силните преразпределят световните блага и диктуват политическата конюнктура и правилата на световния ред. Той показва и отрича измеренията на политическата зима с нейната безпросветност, с хаоса и тъмнината, заради които "гладните, дрипавите и измръзналите народи" търсят утеха във виненото опиянение, за да забравят унизителното си положение и липсата на перспектива.

Унищожението на човешката същност е най-великият аргумент на Ботев за нуждата от активно противопоставяне на робството в най-общото му значение. Затова във фейлетона "Политическа зима" сарказмът на публициста е насочен предимно към човека, който е избрал философията на имането, на материалното псевдоблагополучие, на лъжепатриота, за когото понятията свобода и робство, родно и чуждо са изгубили своята контрастност. Ботев категорично отрича оскотяването на човека, защото то води до робско състояние на целия народ, на цялото човечество.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теми и проблеми в ботевата публицистика 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.