Теми и идеи в творчестрото на Славейков


Категория на документа: Литература


ТЕМИ И ИДЕИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Пенчо Славейков се оформя като крупна фигура в българския духовен живот на границата на двата века. Творчеството му е белязано със знака на европеизма и с пренасочване на художническия поглед от обществото към човека. Затова го причисляват към индивидуализма, а неговата литературна дейност е уникален принос в прехода на българската поезия от Вазовия и Кирил-Христовия реализъм към символизма.
Поради ненавистта си към всякакви школи обаче Славейков, чиято литературна дейност подготвя почвата за символизма, не става символист. Той принадлежи към една културна генерация, търсеща своите духовни опори във Възраждането, но намерила реализация в новите, модерни естетически веяния на Европа.
Има няколко важни фактора, които оформят Пенчо Славейков като гражданин и творец. На първо място, това е принадлежността му към семейството на стария Славейков, видния демократ, общественик, публицист и поет, а след Освобождението – един от създателите на Търновската конституция. От баща си младият Славейков възприема духа на демократизма, борческия характер, будната гражданска позиция. Синът посвещава на бащата едно от най-хубавите си стихотворения – "Баща ми в мен", в което признава дълбоката приемственост на идеалите и заветите на стария Славейков:

И сещам в моята аз неговата воля,
и неговата мощ во всякой мой удар...
И чувам: "Победи световната неволя
и на беди бъди в живота господар!

Важен повратен момент в живота на Пенчо Славейков е падането му в леда на Марица през 1884 година, когато той заболява и бива парализиран. Оттук нататък цял живот Славейков се бори със страданието и го преодолява. Сам той се шегува, че падането в леда и осакатяването му го е насочило към поезията. Истина е обаче, че ако при други, по-слаби натури страданието сломява волята за борба, при Славейков то има положителен ефект. Той не само създава забележителни произведения, но заедно с това участва активно в обществения живот, отстоява нови духовни и художествени хоризонти.
Изключително ползотворно за Славейков е учението му в Германия от 1892 до 1898 година. Там младият писател следва философия в университета в Лайпциг и опознава отблизо европейската литература и култура. Славейков е силно повлиян от немските писатели Гьоте и Хайне, а от руските предпочитанията му са към Толстой и Достоевски. Що се отнася до руската литература, Славейков усвоява от нея забележителния психологически възглед и модерната теза за търсенето на човека и в звяра, но особено много младият студент е повлиян от философията на Фридрих Ницше и от възгледите на своя професор по естетика в Лайпцигския университет Йоханес Фолкелт. От Ницше Славейков възприема идеята за силната личност, за гения като противовес на тълпата. Тази идея той по-късно прокарва в някои от философските си поеми и даже в стихотворение като "Самоубиец" от стихосбирката "На острова на блажените".
Под влияние на Фолкелт Славейков си изгражда разбиране за лириката като изкуство на настроенията, съзерцанията, полутоновете и полусенките, нюансите в човешката душевност. Още докато е в Германия, Славейков започва да сътрудничи със статии и стихове на списание "Мисъл", издавано от литературния критик д-р Кръстьо Кръстев. Това е най-яркото литературно списание в България на границата на двата века, което упражнява особено влияние върху целия художествен процес у нас, и около него се формира кръг от съмишленици – "голямата четворка" писатели на Кръга "Мисъл", в която влизат д-р Кръстев, Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Славейков неусетно се превръща в душата на кръга. Неговите естетически възгледи постепенно се налагат и се възприемат и от останалите членове.
През май 1903 година Славейков се запознава с поетесата Мара Белчева, дружбата с която се оказва най-голямото вдъхновение на живота му. На нея са посветени любовните стихотворения от "Сън за щастие" (1907), тя е прототип на поетесата Силва Мара от стихосбирката "На острова на блажените" (1910).
Книгите, които издава Славейков, са малко на брой, но са уникални по своята композиция и структура, по завършената си естетическа концепция. Славейков има амбицията да издава книги с цялостен идеен и естетически замисъл, в които отделните творби да звучат като части на една поема, и наистина успява. Дори последната му стихосбирка – "На острова на блажените", е ценна не толкова с отделните си стихотворения, колкото с цялостния поетичен замисъл. Всяка от книгите на Славейков представлява едно от лицата на поета, коренно различно от останалите.
Първата от тях – "Момини сълзи", излиза през 1888 година и младият поет я изпраща за мнение на утвърдените писатели Вазов и Михайловски. Въпреки че получава ласкави отзиви и от двамата, година по-късно Славейков събира от книжарниците непродадените екземпляри и ги изгаря. Това е своеобразен акт на аутодафе. Славейков го прави, защото е недоволен от себе си. Същевременно това говори за високата самовзискателност на твореца, за амбицията му да бъде съвършен.
Втората му книга – "Епически песни", излиза в два тома през 1896 и 1898 година и съдържа философски поеми, посветени на големи европейски творци с основен проблем героичното в сферата на духа (Стоян Каролев), а също така битови поеми и балади, чрез които Славейков се докосва до вечните нравствени устои на българския фолклор. Това са широко разгърнати лироепически творби, изпълнени с драматизъм и трагизъм. В тях Славейков се проявява като проникновен психолог, естет и ценител на красотата в сферата на изкуството и в сферата на патриархалната нравственост.
Коренно различна от "Епически песни" е стихосбирката "Сън за щастие" (1907). Тя съдържа кратки лирически миниатюри, лишени от драматизъм и патетични тонове. Основни теми в този цикъл са природата и любовта. Ако предишната книга разкрива епическия талант на Славейков, то тук се проявява по неподражаем начин лирическата му нагласа.
Уникална и до ден днешен е стихосбирката "На острова на блажените". Тя е една литературна мистификация. В заглавието и в композиционния строеж е вложена алегория. Островът на блажените – това е съвременната на Славейков България, островът на поетите, държавата на духа. Творбите в книгата са групирани по цикли, всеки от които е представен като дело на един от живеещите на този остров поети. Всеки от тях е художествена фикция, носи чудновато старославянско име – Стамен Росита, Нено Вечер, Иво Доля, Силва Мара. Всъщност измислените от Славейков поети фино алюзират действителните му събратя по перо.
Духовен двойник на самия поет в галерията от образи е Иво Доля. Към всеки образ има кратък есеистичен портрет, чрез който Славейков не само го обрисува, но и излага своите възгледи за литературата. И докато в лириката си поетът е сдържан и овладян, то неговата есеистика се отличава с нерв и полемизъм, оригинални възгледи за културата и живота. В стиховете за Иво Доля Славейков оспорва твърдението, че е последовател на Ницше, без да го отрича.
Славейков се очертава като водеща фигура в нашата литература в навечерието на войните и неговият принос за обогатяването є трябва да се търси в три посоки. Първо – в утвърждаването на стремежа към европеизация на българската литература. Тази линия е систематично прокарвана в критическите статии на Славейков, от нея се води той при създаването на художествените си творби. Според Пенчо Славейков българската литература страда от прекалена регионалност и котловинност, тя трябва час по-скоро да се отърси от строго националните проблеми, които е решавала до този момент. Затова главната посока на своя критически удар Славейков отправя към Вазов и така пламва враждата между двамата, продължила дълги години. Славейков черпи примери за своите естетически пристрастия от големите европейски писатели, чието творчество, без да губи националната си специфика, е подчинено на универсалните проблеми.
Втората линия, която утвърждава Славейков като новатор, е отношението му към фолклора. Славейков се интересува живо от българската народна песен и дори открива за нашата художествена култура песента за Балканджи Йово. Фолклорът го интересува обаче не като израз на историческата съдба на нашия народ, а като извор на вечни теми и идеи. Затова докато поезията на Ботев е потопена в духа на юнашкия епос, поезията на Славейков "се заиграва" с фолклора, черпи от него теми и похвати. Поетът е привлечен от народната балада, в чийто мистицизъм съзира особено благодатна форма за поетичност. Патриархалният свят го привлича с вечните нравствени стойности, с непреходното човешко време, което е далече от суетата на историческото. Така се ражда Славейковата идея за търсенето на човека у българина.
С цялостната си литературна дейност Славейков утвърждава един нов тип реализъм. Наричат метода му етичен или психологически реализъм поради пренебрежението на писателя към социалните конфликти, към "врявата на деня" и насочването му към човешката душа и нейните нравствени норми.
Ярък израз на идеята за европеизация са философските поеми "Фрина", "Cis moll", "Сърце на сърцата", "Микел Анжело" и "Симфония на безнадеждността". Разкривайки съдбата на гениални европейски творци или на образи от древността, Славейков се докосва до темата за вечността на изкуството и на стремежа към красота, за преодоляването на страданието чрез творчеството. В крайна сметка поетът извежда проблема за героичното в сферата на духа (Стоян Каролев) и го разрешава с присъщата си склонност към естетизъм. Поемата "Фрина" е прослава на хубостта. Славейков я издига в култ, отрежда є първостепенно значение като цел и смисъл на живота. Той я разглежда в единство на физическото и душевното, като синоним на щастието:

За оногова, чийто дух е чужд
на хубостта – пустиня е живота,
и в младини за него няма младост;
макар роден в Атини, той е варвар!
Ще дойде ден, и той не е далеч,
вселената когато ще познай
една богиня само – хубостта.

Хубостта обаче е белег за аристократизъм, хубостта е за избраните, а не за тълпата. Хубостта е проекция на душевното величие, плътта е въплъщение на душата. Издигната в култ, хубостта се превръща в нравствена ценност, пред нея бледнеят завистта и гордостта. Чрез култа към красотата, който създава в тази поема, Славейков се явява идеен предшественик на Йовков.
Поемата "Cis moll" е разгърната до един парадокс – гениалният творец на висша хармония от звуци да оглушее физически. Славейков използва драмата на Бетовен, за да прозре в бездната на страданието и неговото преодоляване, а тази драма е наистина покъртителна. Изправен пред пианото, гениалният композитор е трагичен образ, той е мъртвец приживе. Славейков прави аналогия със слепия Омир, който е виждал хиляди пъти по-добре от зрящите, и стига до заключението, че погледът извира не от очите, а от душата. Гениалният творец усеща света около себе си не със сетивата, а с интуицията си. Чрез всемогъщия си дух той живее в изкуството и се пренася във вечността. Геният е надарен с особен дял от съдбата. Той снема от небесата Прометеевия огън и води хората напред. Страданието не може да сломи духа на гения, изкуството означава вечност. Затова Славейков се насочва към английския поет романтик Шели.
В поемата "Сърце на сърцата" е разгърнат сюжет, свързан с преминаването на Шели и неговите другари през Алпите. Смисълът на поемата е кодиран в монолозите на Шели, във високото му нравствено и естетическо самосъзнание. Шели проповядва култ към истината и заедно с нея към разума. Творецът трябва да бъде горд и извисен над всекидневието и посредствеността подобно на най-високия алпийски връх – Мон Блан:

Бъди Мон Блан, на висини възмогнат,
обвий се с лед и с леден поглед гледай
това под тебе, в мрака що гъмжи...

Творецът трябва да се стреми към идеала, той трябва да търси онова, което е вечно, да избягва временното и преходното. "Утопията" дава цел и смисъл на живота, тя превръща човека в истински човек. Идеалът е рожба не на ума, а на сърцето. Този, който живее само с ума, е жив мъртвец. Човешкото сърце е пустиня без идеал. Съдбата на гения е да води хората към идеала. Единственото, което е повторимо в историята, е стремежът към висшето, към светлината и към идеала:

О, не! На дните в безконечний ход
едно, едно ще се повтори пак:
към светлина възвишений купнеж,
към висшето стремленията чисти
и гордий, властен жад за идеал.

В поемата "Микел Анжело" гениалният скулптор е изправен пред гениалната си творба – каменния образ на древния пророк Моисей. Тук Славейков разглежда творчеството като блян на душата, а идеята, която гениалност творец носи в себе си – като първична спрямо материалното. Още един-два удара с длетото и Мойсей ще оживее, за да произнесе своята присъда над новите времена. Изправен пред гениалното си творение, творецът се усеща безсилен, творбата се откъсва от него, неподвластна на волята му. Чрез творчеството геният се запечатва във вечността. Идеята на времето придобива различни форми, тя е слово, подвиг, скулптура, картина... Онова, което є придава сила, е гениалната интуиция на художника. В това е и неговата повеля – да се запечата във вечността:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теми и идеи в творчестрото на Славейков 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.