Темата за доброто и злото в света на поезията на Христо Смирненски


Категория на документа: Литература


ТЕМАТА ЗА ДОБРОТО И ЗЛОТО В СВЕТА В ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

Поезията на Христо Смирненски е свързана с въодушевлението от революциата в Русия през 20-те гидини на ХХ век и последвалите в цяла Европа въстания. в творчеството му намира израз идеята за преобразуването на света чрез един добиващ сакрални измерения революционен акт. Този култ към бунта е свързан с една апокалиптична образност, според която светът трябва да се пречисти чрез огъня и кръвта. Същевременно в неговите стихове намира художествено отражение съдбата на бедните и слабите, на жертвите на каменния град, чиято съдба ражда циклите "Зимни вечери" и "Децата на града".

Стиховете на Смирненски се отличават с изразна лекота и музикалност - характеристики, които го доближават до поетиката на симвилизма. Самият Николай Лилиев високо оценява неговото "съвършенство в художествената форма, безпогрешност на стиха и ритмиката, която вълнува и най-немузикалното ухо". Младият поет се явява приемник на символистичната поетика и поради използването на сложни епитети - "огнедишащ", "лунносребърни", "златолуспест". Но най-характерната черта, която свързва Смирненски със символизма, е същността на поетическия образ, който в много творби израства до символ. По примера на своите предходници Ведбал също използва персонажи от митологията, Беблията и историята, но подбира онези, които носят идеята за бунта - "Руският Променей", "Северният Спартак". Това е всеобхватна аргументация, която издига революцията до неотменим битиен закон и няма нищо общо с характерните за символицма песимизъм и съзнателно абстрахиране от социалните проблеми и бягство от действителността. Типичен пример за "вътрешно пародиране" на утвърдени в поетиката на символизма образи е замъкът. Той е традиционен знак за отдалеченост от действителността, докато при Смирненски" рухващият "древен замък" символизира стария свят, който загива под ударите на революцията"/Минко Николов/

Бунтът е пресъздаден и чрез аналогии с природни явления:"През бурята", "Бунтът на Везувий". Показателное, че явторовият вариант за наименованието на втората стихосбирка е "През бурята", което я причислява към общия за времето култ към разрушението. Георги Цанев предлага заглавието "Да бъде ден", което се свързва с идеята за утопичното бъдеще, а точно то не присъства в поезията на Смирненски. Утопията присъства в творчеството на поети като Вапцаров, а Ведбал е творец, вдъхновен от стихията на бунта.

По думите на Светозар Игов Христо Смирненски е първият поет на града в българската литература, защото градът и улицата са не просто декор на неговите лирически сюжети, но и основна тема в творчеството му. За разлика от поезията на символистите, които ърви използват образа на града, за да пресъздадат екзистенциалната драма на човека и неговата обреченост на самота и неразбиране, в лириката на Смирненски образът има социални измерения. Урбанистичният свят най-ясно очертава острите обществени противоречия и трагичната съдба на "децата на града". Поетът проявява своето пристрастие към представителите на социалните низини и тяхното битие в циклите "Децата на
града" и "Зимни вечери". В тези творби се налага една нова поетика, свързана с предметно-реалистичната образност, която има своето развитие в творчеството на Атанас Далчев, а по-късно и при поетите от 40-те години.

Тълпите - това е образът, който нежният бард на революцията превръща в главен герой в творбите си. Смирненски представя масите като ковачи на собствената си съдба и творци на историческия процес. Съзнанието за тяхната сила, родена от единството, му дава основание да заяви, че е дошъл онзи "ден първи", за който още Ботев пророкува.Денят на страшния съд - не библейският, а историческият. Денят на стихиите, мълниите и ураганите, на рушенето и съзиданието."Безименните души" напускат сянката на своята безизвестност. Сивата и груба житейска делничност възпламенява в гърдите на всеки анонимен жажда за промяна и свобода. В тълпите е скрита душата на новия свят. Победоносно и грандиозно чрез хиперболата Смирненски превръща очертанията на обикновеното в необикновено, налага исполинска мащабност на представите за пространство и време и представя бунта на тълпите като световен катаклизъм.

Не по-малко важен е и образът на улицата. Тя е арена на кървави сблъсъци, мястото, където действат възбунените маси, на нея се издигат барикадите. Поетът персонализира улицата като приказно същество с митическа сила, което гърми и бълва лала, дебне и настръхва. Пак на нея лирическият ние ще дочака "празника на свойте братя"/"През бурята"/.

Улицата и градът при символистите са знаци на човешкото обезличаване, на претопяването на индивида в тълпата, знаци на монотонността в ежедневието, убийствената повторителност и цикличност в съвременния свят. Тълпите при символистите провокират тъжни емоции. При Смирненски обаче те са организирана сила. Образът им предизвиква възторг, опиянение, екстаз. В стихотворенията конфликтите са с ярко изразена социална насоченост, светът е класово разделен, а борбата на тълпите постепенно превръща лирическия аз в ние:

Ний всички сме деца на майката земя,

но чужда е за нас кърмящата и гръд" /Ний"/

Лирическото ние демонстрира колективен устрем, обща воля и титанична мощ. Тълпите не са сиви и потиснати, а разбунени и революционизирани маси, понесли в себе си заканата да променят старото с подвига си. Тази тълпа не е инертна, а действена и активна. В стихотворението "Ний" е разкрита типичната за пролетарската поезия картина на безправието и експлоатацията. Страданието на човека обаче не е водеща емоция. Доминира чувството за отговорност пред настоящето:"живота се крепи на раменете ни" и целеустременият порив към наближаващия ден на възмездие.

Стихотворението "Работникът" потвърждава идеята за новото самосъзнание. В символен план Смирненски представя образа на пролетария като нов Прометей, който с дръзтата си походка въри в утрото през града. В осанката му се долавя гордост и усещане за господство. Той събуждакаменния град и "рубинени огньове пръска". Героят е представен на фона на "бледоликите тълпи", от които произлиза, но и се различава, защото носи осъзнатата идея за промяната, която ще настъпи сред борбата със стария свят. Противоположна по внушение е поетическата ситуация в стихотворението "Вълкът". персонажът се прибира гузен и пиян по същото време от денонощието, когато работникът е поел към трудовия си делник. И ако в "Работникът" акцентът пада върху идващия ден, който символизира новото, доброто, промяната, то във "Вълкът" нощта все още не иска да се оттегли, защото тя е времето, което е в унисон с неговия характер. Смирненски акцентира върху липсата на духовност у героя:

Бастон, дебела шуба, пура - всичко на место,

а в замъглените очи

банкерската душа звучи

с единствената своя струна от злато.

Героят се прибира, поривопоставен на потока труженици, "поели път за хлеб". Той е демаскиран, за да бъде символно внушена ненужността на стария свят, който оабрича на глад и мизерия тълпите.

Смирненски възторжено приветства Октомврийската революция в Русия. Той я изобразява като буря, вихър, ураган. Червените ескадрони се превръщат в символ на победното и шествие."В утрото на нова ера, с факела на нова вера" те идват да разрушат стария свят. Новите творци трябва да утвърдят възраждащия се свят на човека, неговото самочувствие и духовното му самосъзнание, да реабилитират правото му на свободен труд, лично достойнство и гордост. Ескадроните вещаят сбъдването на мечтите, на идеяла за сътворяване на нов свят и възраждане на човека като най-висша ценност. Преосмислени са и християнските ценности. Борбата довежда до тяхното възкресяване: "възцарете вечна обич, вечна правда над света".

С романтична мащабност Смирненски пресъздава героиката на революциите в Германия и Франция в стихотворенията "Йохан" и "Смъртта на Делеклюз" Визията му за далечната революция има очертанията на планетарна стихия. Очертани са образите на водачите и народните маси, обединани от борбата. В романтичен план се утвърждава безсмъртието и хуманизмът на героя, жертвал себе си за колективното дело.

Стихотворението "През бурята" е разгърнат мащабно революцията като мечта. Те идеализиран образ обобщение,в който преобладава грандиозността и оптимизма. Смъртта в тези произведения е естетизирана, тя не е зло, а саможертва, пресъздадена в духа на Ботевите лирически текстове. Тя е красива в своята ритуалност. Традиционните символни знаци - Каин, кръстът, спартаковият път функционират в текста с нови значения. Жертвайки живота си в името на тълпите, човекът израства до личност със свое мисионерско самосъзнание.

Важно място в творчеството на Смирненски заемат стихотворенията, в които е разкрита съдбата на бедните, унижените и оскърбените, страдащи от социалната несправедливост. Формално необособеният цикъл "Децата на града" представлява поредица от портретни творби, рисуващи тежката участ на героите. Те са представени на фона на града , който придобива очертанията на зъл демон, и на улицата. Така поетът създава усещането за бездомност и безприютност. Дори тогава, когато домът присъства като място, където се разиграва драмата на живота, той носи измеренията на недом. В "Жълтата гостенка" той е "избичка мрачна", където часовникът злокобно отмерва последните мигове живот, а в "Уличната жена" негови белези са единствено "Масичката прашна", портретчето на дете, символизиращо миналото на героинята, и отключената врата, внушаваща идеята, че домът не е в състояние да предпази героинята от злото.

С искрено състрадание поетът се вглежда в жертвите на града. Сред тях са "Братчетата на Гаврош", осъдени още от детството си на глад и мизерия.Чрез контраста между блясъка на електричните глобуси и витрините, символ на разкош, и децата, носещи белезите на бедността:"одрипани", "бедните деца", "изнурените лица", Смирненски показва полюсите в обществото. Същевременно заглавието осъществява връзката с романа на Виктор Юго "Клетниците" и гради допълнителни значения чрез образа на бедното дете, което загива в драматичните събития в Париж. Поетът се превъплъщава в детската психика и разкрива незаслуженато страдание, на което са подложени неговите герои. Кръговата композиция внушава представата за безнадеждност и безизходица, затваря в жестокия си пръстен децата, лишава ги от бъдеще.

Покъртителна е житейската драма на стария музикант от едноименното стихотворение. Тя се случва на улицата, там, където и бедните Гаврошовци се срещат със страданието. Също като тях той е бездомник и страдалец, жертва на бездушния каменен град. Контрастът става основно изразно средство, чрез което драмата на героя става още по-въздействаща. Мостът става границата между него и тълпите - "зли и далечни". Редом с него е само "черната старческа мъка". Пъстрите цветове - синоним на живот и щастие - са на другия бряг. Самотата на героя, зимната вечер, символ на злото и смъртта, подчертават чувството на обреченост и безизходица. Цигулката на бедния старец плаче заедно с душата му, защото човекът в това общество е обезценен, а изкуството - потъпкано. В траурния здрач на вечерта сред "Зимните вихри студени" той бавно върви към трагичната си участ - смъртта.

Трагична жертва на града е и малката цветарка. Назована не чрез собственото си име, а чрез заниманието и, тя се превръща в типичен персонаж, който носи значение както за нежната красота на цветята, които продава, така и за своята крехкост и уязвимост.

Творбата започва с пейзаж, видян в онова особено време на вечерта, граница между деня и нощта, когато очертанията на суровата действителност изчезват, за да отстъпят място на красотата, загадъчността и тайнствеността. Погледът на лирическия говорител е отправен отдолу нагоре към Витоша - превърната в символ на красивото, неземното, приказното. Усещането за загадъчност е внушено чрез характерните за символизма образи:




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Темата за доброто и злото в света на поезията на Христо Смирненски 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.