Стена между поета и хората в контекста на българската поезия


Категория на документа: Литература


С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Увод 2
Първа глава. Стена между поета и хората в контекста на българската поезия 5
Втора глава. Дамян Дамянов 144
2.1. Любовта 144
2.2. За хората 25
2.3. България 36
Обобщение 433
Библиография 45
Използвана литература 47

Увод

Стихове пиша с едничката мисъл да

съборя стената между себе си и хората.
Аз не мога да ида при тях, нека песните ми идат и им кажат, че ги обичам.

Така пише Дамян Дамянов преди половин век към първата си стихосбирка "Ако нямаше огън", излязла през 1958 г. Днес петдесет години по-късно можем да кажем, че стиховете на Д. Дамянов не само извървяха пътя до хората, но и станаха неотменима част от духовното битие на всеки българин, който обича поезията, превърнаха се в едно от най-интересните явления на нашата съвременна поезия. И днес не може да се говори за младата българска поезия, без да се постави на едно от първите места творчеството на Д. Дамянов.

Метафората за издигнатата стена между човека и хората съпровожда българската поезия още от началото на ХХ век. В творчеството на Пенчо Славейков, Яворов и Дебелянов и дори Атанас Далчев една от основните теми е отчуждението, обречеността на самотника, стената, която го разделя от хората. Въпреки че строгата, суховата, интелектуална лирика на Атанас Далчев е коренна различна от "тихите вопли" в поезията на Димчо Дебелянов тяхната отчужденост от заобикалящия ги свят е факт. Страданието на Яворов в своята мащабност носи различни аспекти - на социална непримиримост, на болка за неизживяното ("Дни в нощта"), на безплодно блъскане в ледената стена на безизходност, безперспективност, на живота и на трагичното познание. Но докато те издигат своята "ледена стена" Дамян Дамянов се опитва да я разруши. Той не превърна в своя "тема" само любовта и страданието. Като всеки истински поет, Дамян Дамянов търси още по-широка възможност за общуване с хората и средство за осъществяване на тази задача бе не само вечната тема за голямата любов, но и стремежът към философско проникване и осмисляне на човешката, тревогата за чистотата и благородството на човешките пориви, живото чувство за дълг пред падналите в борбата, съзнанието за величието на българската земя и българския народ, създали една героична история. Тази широка творческа програма е набелязана още в първите книги на поета и ако в тях преобладават "интимните" мотиви (колкото и условно да е това определение), то по-късно Дамян Дамянов създава стихосбирки, в които художествено-концептивният център се измества в посока на общо-философска, на гражданска или на "интимна" тематика. Така че едва ли е оправдано общоприетото становище за "излизането" на Дамян Дамянов от някакви тясно лични поетически сфери (нима любовта не е най-общочовешкото чувство?) и приобщаването му към по-обществено значимите проблеми на нашето време. Друг е въпросът за творческата нагласа на поета, за това - в коя от тези тематични области той създава най-хубавите си стихотворения, и най-сетне достойнство ли е или не фактът, че Дамян Дамянов е най-силен, най-убедителен като творец на любовна поезия.

Още с първата си книга Дамян Дамянов установява контакт с читателите. За него читателят не е фикция, празна фраза, а най-висока инстанция в естетическата ценностна система - съд и съдба. И той търси читателя - на всяка цена, с всички сили и средства. В едно интервю Дамян Дамянов изповядва: "За човека - този многостранен, конфликтен и душевно богат наш съвременник - се пишеше и говореше твърде патосно, но и твърде неискрено; много, но лошо и без истинска гражданска и човешка страст: не той, а - те, не аз, а - ние." От тая криеница, която ражда фалшивите продукти на псевдоестетическото, поетът Дамян Дамянов се е спасява веднъж и завинаги. Него не го занимава суетното само-показване, блясъкът на добре направената вещ, която не служи никому и за нищо. Той бяга от "фалшивите декоративни огнища", които греят със станиолов блясък. Пред съда на читателите поетът винаги се изправя с чисто зададените въпроси: "Не сбърках ли нещо? Не казах ли повече, отколкото трябва?"

Книгите на Д. Дамянов - колкото и елементарно да прозвучи - ни учат на живот, на пълноценно и яростно осмисляне на живота. "Човек живее най-истински не в къщата, а в сърцето си" - казва той в "Тетрадка по всичко". Това вече не са думи или поне - не са само думи. Това е истина, проверена и изстрадана - в живота и за живота. Чрез поета тия истини се връщат при нас просветлени.

Първите му публикации - по неговото лично свидетелстване - са още в сливенския вестник през 1949. Дамян Дамянов тогава е 14 - 15-годишен. Първи негови откриватели и поощрители са Добри Жотев и Радой Ралин. 1955 - 1958 са годините, в които узрява първата стихосбирка на поета. За нея пръв отзив пише възторженият Владимир Башев. Сред първите, оценили "Ако нямаше огън", са Владимир Василев и Борис Делчев. За него се говори като за явление в литературния живот; събитие е появата на всяка нова негова творба. Двадесетте стихосбирки и няколко книги в проза очертават твърде пълна представа за твореца, дават чертите на един сравнително ясно и пълно завършен творчески лик. "Пред олтара на слънцето", "Като тревата", Гимназия Родина", "Живей така, че...", "И моята България пътува", "Хвърчилото се връща", "Благословено да е нещото, което", "Стигат ми солта и хляба", "Тетрадки по всичко", "Отворен кръг" - това не са само заглавия, това са жалоните на едно израстване.
Първа глава
Стена между поета и хората в контекста на българската поезия

Опасността за общуването между хората, за духовното оцеляване на човека от бездушието и трезвия житейски прагматизъм ражда една стена между човека и хората, между индивида и общността, между самотниците и обществото. Това общество кара редица български интелектуалци да насочат вниманието си към вътрешния свят на човека, независим от патриархалното наследство и обществени социални и политически движения. Действителността се опитва да унищожи последната надежда в доброто и красотата, да заличи светлите блянове за вихрени победи и жар на всерадостта на любовта. Безсилието и обезверението пред праховете на силния град поставят чувствителния творец в положението на лесно уязвим, безпомощен човек.

Началото е творчеството на Пенчо Славейков. Като най-хубавото цвете от малкия лиричен свят на обикновения човек в поезията на Славейков навлиза любовта. У него тя е спокойно и ведро чувство, далеч от горещината на преходната страст. Отличителна черта на изповедта й е нежността. Лирическият герой почти не смее да се докосне до любимата. Само трепетът, с който свежда глава на нейното рамо, говори за силата на чувството му, само дълбоката нежност на обръщенията "другарко", "сестро", "свидно дете", говори за безкрайната преданост на сърцето му. Това е чиста и вярна любов, в която душата почива и се освежава. Тя не познава вечната тема на ревността, не крие коварни изненади.

Славейков обогатява нашата любовна лирика с този мотив на интелектуална връзка, на духовната близост. В любимата той вижда не само жената, но преди всички другаря. Тази съзерцателна любов успява да замъгли стената между твореца и хората. Тя не е така ярка. Защото благодарение на силата на духа си Пенчо Славейков успява да преодолее физическия си недъг и да запази човешкия си оптимизъм. За него пътят към разрушаването на стената е страданието, любовта и творческия процес на съзиданието.

Любовта като средство за преодоляване на отчуждението изпълва и най-значителната част от стиховете на Яворов. Той е един от първомамайсторите в българската интимна поезия, макар че любовната лирика има своите традиции в литературата ни още през Възраждането (Найден Геров, Петко Славейков, Христо Ботев). Но у възрожденските поети (това особено се забелязва в "До моето първо либе") любовта към жената отстъпва пред любовта към отечеството. Вазов също създава великолепни интимни песни, но и при него те не са доминиращи в творчеството му. Едва с Пенчо Славейков, Кирил Христов и Яворов любовната лирика се обособява като самостоятелна поетична тема и достига високи художествени образци. И ако у Пенчо Славейков най-вече в "Сън за Щастие", любовта е дадена в по-мека, съзерцателно-мечтателна емоционална гама, Яворов не само извисява любовната лирика до върховетe в националната поезия, превръщайки я в самостоятелна литературна област, но и чрез жизнената си драма показва съдбовното присъствие на любовта в живота на поета.

Една от особеностите на Яворовия драматизъм е, че във всяка от диалогизиращите страни, във всеки образ той влага част от своето многолико "аз", всеки образ се превръща в една или друга проекция на "аза". "В това Достоевско начало на равноправни лирически гласове и равноправни начала се крие един от белезите на неговия съвременен психологизъм, на неговото модерно художествено виждане"1.

Като близко ехо от преживения "душевен потрес" прозвучава безутешната и страшна тишина на "Безсъници" (1907). Яворов е първият истински самотник в българската литература. Идеите и чувствата на "Безсъници" започват още в стихотворението "Нощ" (1901 г.). То е средищно произведение в творчеството на Яворов, първото свидетелство за настъпващата криза у него. Един от главните източници на непрестанно раздвоение у поета е представата му за дълг и невъзможността този дълг да бъде изпълнен. Наред с непрекъснатото балансиране на вяра и безверие, на непрестанно преминаване от едно състояние в друго, наред с вечно разпадащото се единство от добро и зло, идват избухванията на звезди от копнежи, светлина и вяра. В часове на умора от търсенето на максималното и крайния предел, на умора от безверието се разкрива един дълбок, същностен пласт на личността - непресъхващ извор на светлина, на жажда за сътворяване и за духовна цялост. При никой друг поет след Яворов така ярко не се е изразявала тая мащабност на вътрешния духовен идеал, тоя копнеж по духовна цялост в един свят на идейно крушение, умора и обеззверяване.

Яворовото творчество отразява идейно естетическите тенденции на времето и оформя облика на българския индивидуализъм. В поетическите творби се оглежда страдащата, трагично белязана и обречена на самота модерна душа. Лирическият Аз е драматично раздвоен между реалност и идеал, между факт и копнеж. При Яворов стената на отчуждението е най-здрава и непреодолима.

Стена между себе си околната действителност издига и Димчо Дебелянов. Основен мотив в лириката на Дебеляновата поезия е мотивът за страданието, родено от разминаването между стремежа към бленуваното идеално битие на духа и несъвършенството на човешката природа. Непрестанното единоборство между силите на съзиданието и разрушението поражда и острото усещане за трагическа обреченост и разколебаност в хармоничната цялост на Аза. Осъзнатата разполовеност на индивидуалното битие предопределя и разколебаването на връзките между личността и света, обричайки я на самота. Вътрешната противоречивост намира своята проекция в конфликта на Аза с окръжаващата го реалност, дисхармонията се осмисля не само в личностен, но и в битиен аспект. Именно "Черна песен" е творбата, която като че ли категорично обявява края на хармоничното съществуване и осъзнаването на вечната съдбовна обреченост на раздвоение и колебание. Именно в това произведение се заявяват основните смислови и знакови преобръщания, които са заложени и в самото й заглавие. Несъвършенството на човешката природа се осмисля като изначално предопределено от нейната подчиненост на тленното, на временното и преходното. То поражда и основния конфликт между плътското и духовното в екзистенцията на личността. Този вътрешен конфликт е осмислен и като обуславящ разрива между Аза и света.:

Търсената връзка между лирически герой и света наоколо е една от отликите от символизма в поезията на Дебелянов. Един от най-привлекателните начини да се постигне тя е споменът.

Цялата поезия на Димчо Дебелянов представлява затрогваща история за една съдба с нейните тревоги, съмнения, терзания, с примирението пред участта и жребия на живота. Тази поетична история е затворена между две песни - "черната" и "сиротната", а между тях са разположени изповедите с мотивите за любовта, природата, греха, самотата и смъртта. "Пътешествието" много често среща лирическия човек с драмата на сблъсъка и затова той се насочва към идиличното минало.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Стена между поета и хората в контекста на българската поезия 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.