Стара българска литература. Апокрифи


Категория на документа: Литература


Стара българска литература.Апокрифи

АПОКРИФНАТА ЛИТЕРАТУРА В БЪЛГАРИЯ

Апокрифната литература е мощна художествена стихия, която владее ума и сърцето на българина повече от девет столетия. В по-големия си дял преводна по произход, тя така се вкоренява в българския живот, че става неделима част от българската средновековна литература и от народната ни култура. Понятието апокриф не е жанрово понятие. То е свързано с историята на църквата и с канонизацията на “божествените” книги. Думата апокриф е гръцка и в прякото си значение означава “скрита”, “тайна” книга. В езическия период и през ранното християнство (I—II в.) в понятието не се влага отрицателен смисъл. Апокрифи са книгите, написани с непознати писмени знаци, или религиозни творби, чийто произход се смята за божествен. Те са били достъпни само за жреци, които можели да ги разбират и правилно тълкуват. Всяка религиозна секта имала тайни книги, които обикновено строго се съхранявали.

С окончателната канонизация на библейските книги през християнската епоха понятието апокриф променя своето значение. Във Византия апокрифи започват да се наричат онези творби със старозаветна и новозаветна тематика, които остават и з в ъ н състава на Стария и Новия завет и се смятат най-често за книги на еретиците. Според църквата канонизираните творби заедно с още девет, считани за полезни, старо-заветни книги съдържат “истината” за бога, света и историята, а писанията, които съществуват редом с тях, се обявяват за “лъжливи”.

Според официалното становище те не са стари, а са написани по-късно от еретици под името на апостоли и пророци, за да бъдат п р е д с т а в е н и за верни. Те сеели “заблуждения”, затова църквата започва да ги забранява. Стремежът да се разграничи ясно каноничната литература от “лъжливите” извънканонични книги води до възникването на поредица писмени документи — списъци (индекси). Някои индекси отбелязват само каноничните книги — всичко извън тях, третиращо същите проблеми и герои, е неистинско, апокрифно. Други индекси правят по-ясни разграничения. Това се налага от устойчивостта на апокрифната литература и от по-нататъшното й развитие в средите на християнските ереси. Съставят се списъци в два дяла — канонични и апокрифни книги, или в три дяла — канонични, позволени и забранени. Такова разграничение се прави и в трудовете на църковни писатели, които изразяват отрицателното си отношение към несъгласните с канона творби. При отделни книги се проявява колебание: дали трябва да се признаят за канонични, или за апокрифни; те се обявяват за спорни. Такъв е случаят с признатия по-късно за каноничен Апокалипсис на Йоан.

Евсевий Кесарийски в “Църковна история” (340 г.) твърди, че по начина на изказ и по идейното им съдържание е ясно, че редица извънканонични книги са измислени от еретиците. Затова те не само трябва да се поставят между “неистинските писания, но трябва и да се отхвърлят като напълно безсмислени и безбожни”. Евсевий има пред вид главно някои евангелия, приписвани на апостолите, и апостолските Деяния. Друг църковен писател — Атанасий Александрийски — в посланието си по случай великден от 367 г., след като изрежда книгите на Новия завет, които са свети и никой няма право “нещо да добави към тях или нещо да отнеме от тях”, се спира на онези неканонизирани библейски книги, които са полезни за четене, а след това говори за апокрифите. Без да ги изрежда, той заявява, че те били съчинени от еретиците и от тях са представени за стари и достоверни, за да “заблуждават невинните”. Очевидно е, че през IV в. апокрифи се наричат извънканоничните творби с тематика и персонаж из Стария и Новия завет, които се разпространяват главно от еретиците и които църквата отрича като вредни измислици.

В т. н. Декретум Геласианум (VI в., смята се от южно-галски произход) дялът на апокрифните книги значително нараства в сравнение с по-ранните списъци. Освен извънканонични анонимни или лъжеподписани творби с библейска тематика, споменават се и имената на редица идеолози на различни ереси (например Арий, Македоний, Несторий и др.), чиито произведения се отричат. Към апокрифите са причислени още заклинания, свързани с името на Соломон, и апокрифни молитви (амулети). Всички тези книги и автори се изключват от римската църква и се предават на проклятие за вечни времена. Същото нарастване на дяла на апокрифната книжнина забелязваме по-късно и в славянския свят. В т. н. Погодинов индекс, за който пак ще стане дума по-нататък, се цитира правило 59 от Лаодикийския събор, според което в богослужението трябва да имат място само “изправните книги на Стария и Новия завет”. Духовник, който внася в църква “лъжеписани и неизправни” книги като свети, “да се отлъчи, а книгите да се изгорят”. След това се изреждат “неизправните” книги. Между тях срещаме не само известни от по-ранните индекси старозаветни и новозаветни апокрифи, но и молитви против болести и жития на старохристиянски светци, според съставителя на индекса неверни. В по-късни списъци към апокрифите са присъединени и множество гадателни книги, които нямат нищо общо със съдържанието и жанровете на “библейските” апокрифи. Така във сферата на западната и на източната църква в кръга на апокрифната литература се включват най-разнообразни по жанр творби, като се изхожда от тяхното съдържание. Те се осъждат от гледището на канонизираната вече, “достоверна” литература. Така понятието апокриф става синоним на забранено от църквата, еретическо, лъжлмво от позицията на уставното християнство, произведение. Днес в науката обикновено от апокрифната литература се изключват трудовете на известни водачи на ереси — те се разглеждат като лично творчество. Когато говорим за апокрифите във византийско-славянския свят, разбираме главно отречените анонимни и псевдонимни творби с библейска тематика, проблематика и персонаж и анонимните суеверно-гадателни книги.

Апокрифите през Средновековието са съставна част от литературите на всички християнски народи. Чрез Рим те се разпространяват в Западна Европа, чрез Византия — в Етиопия, Грузия, Армения, България, а предимно чрез България — в Сърбия, Румъния, Русия. Тази литература става интернационална и оставя своите следи и в други области на духовната култура — лично творчество, фолклор, изкуство.

Накратко историята на апокрифната литература е следната. Най-старите апокрифи възникват през II в. пр. н. е. — I в. от н. е. след установяването на еврейския канон. Те се появяват като литературна разработка и допълнение на Стария завет. Най-ранните новозаветни апокрифи се създават през II—III в. от н. е. също като разширение, допълнение, ново тълкуване на Новия завет. Голяма част от тези първи апокрифни книги възникват в средата на предхристиянски и ранно-християнски секти, имат претенцията за “истински” и се считат като тайни книги на еретиците (гностици, есеи, манихеи и др.). Макар че в индексите и в творбите на църковните писатели апокрифите минават за еретически, трябва да се предполага, че много от тях не са създадени под влиянието на враждебна религиозна идеология, а са художествено творчество, призвано да запълни белите полета в каноничните книги или да представи библейската история по-подробно. В каквито и среди обаче да възникват апокрифите, при всички случаи те са извънредна интересни за читателя белетристични творби, които конкретно, картинно и внушително пресъздават моменти от живота на библейските герои или извънземното битие на човешката душа.

Най-ранните старозаветни и новозаветни апокрифи се създават на арамейски, коптски и гръцки език най-напред в Палестина, Сирия, Египет, след това във Византия. Византия обаче приема цялата извънканонична литература и я развива по-нататък. Старозаветните апокрифи, които не са възникнали в християнска среда, биват християнизирани, например “Книга за Енох”. Творбите на апостолските деяния, които са обширни повести, се раздробяват на по-малки разкази, обработват се и се разпространяват самостоятелно. Отделни моменти от старите Деяния дават повод за възникване на нови апокрифи за апостолите. “Житие на апостол Петър” например има малко общо със старата повест “Деяние на апостол Петър”. Или познатото нам “Деяние на апостол Тома” се различава съществено от старата повест за Тома — то е разработка със съкращения само на първия и втория подвиг от повестта. По подражание на ранната новозаветна апокалиптика, която пък е продължение на старозаветната, възникват византийски творби, които разгръщат по-детайлно темите за задгробния живот. По подобие на “Видение на апостол Павел” се появява “Ходене на Богородица по мъките”, гдето вниманието е насочено само към ада и неговите наказания. Адът и раят се рисуват с нови хрумвания и идеи и по-късно през VIII—Х в., когато на мястото на апостол Павел и Богородица се явяват обикновено монаси, а в ада се оказват хора, които те познават от земята. Към тези апокрифи ще отнесем “Слово за Анастасия черноризица”, “Видение на отец Агапий” и др. Подема се и се развива формата на предсказанията, която показва бъдещия съд или съдбата на царствата и народите. Новите творби при промяна на героите и проникването на нови идеи запазват, общо взето, традиционните форми и изразните средства, установени в апокрифите до края на V в.

От всички славянски страни България възприема най-рано апокрифната литература пряко от Византия. Причините са известни. България първа влиза в тесни политически и културни отношения с Византия. Тя най-напред усвоява славянската писменост, съхранява я и става огнище на многообразна книжнина. За няколко десетилетия у нас се създава твърде широк кръг грамотни хора. Да си припомним, че само Климент обучава в Македония за седем години около 3 500 ученици, мнозина от които стават книжовници. Дори да приемем, че тази цифра е преувеличена в духа на агиографията, пак имаме основания да твърдим, че като учител Климент е развил широка просветителска дейност. А такава вършат и Наум, и Константин Преславски, и други неизвестни ученици на Методий, за които в най-старото житие на Наум се говори, без да се споменават имената им. В двете най-значителни български книжовни средища — Охрид и Преслав — възниква литература за нуждите на църковната практика, полемическа, философска и теоретическа литература за образованите люде, поезия, историческа и повествователна книжнина, която задоволява естетическите потребности на всички. Още в зората на славянската писмена култура в България апокрифната литература заема важно място в духовния живот на българина. Като време на нейното проникване се смята краят на IX — началото на Х в. За това разполагаме със сигурни доказателства. В енциклопедически сборник от началото на Х в., съставен по поръка на цар Симеон, но днес известен в препис, правен по нареждане на киевския княз Светослав (заради това наричан Светославов сборник, 1073 г.), е поместен индекс на каноничните, полезните и апокрифните книги. Той се приписва на Исидор Пелусиотски (V в.) и неговият гръцки оригинал е известен. Тук в дяла на апокрифните книги са изредени 25 творби. Предполага се, че по времето на Симеон всички тези творби още не са преведени, а някои от тях и по-късно остават непреведени. Индексът не отразява действителния обем на известните в началото на Х е. у нас апокрифни творби; той е едно предупреждение към книжовниците, ръководството, което да ги предпази от заблуждения при тяхната преводаческа работа. Фактът обаче, че се е наложило от най-авторитетно място да се вземат мерки срещу разпространението на отречената литература, вече е показателен. Това е знак, че с отделни свои творби апокрифната литература е позната на някои кръгове, че нейната поява поставя проблеми пред официалните власти. Днес не сме в състояние да посочим точно кои апокрифи са преведени на български в началото на Х в., но съществуват свидетелства, че по това време в България има еретици — манихеи, които по всяка вероятност са си служили с апокрифни книги.

Със сигурност можем да твърдим, че до края на Х в. голяма част от разпространяващата се на времето във Византия апокрифна книжнина е вече преведена. За това говорят архаичните елементи в езика на множество славянски апокрифи, които издават старинна българска основа. За това подсказва и ранната апокрифна традиция в творчеството на българските писатели — българският поп Йеремия в края на Х в. се изявява като автор на апокрифи. Най-сетне за активното превеждане на апокрифи свидетелствува и Погодиновият индекс. Той се открива в номоканон от XIV в. — в сбирката на Погодин, но мнението на изследвачите е единодушно, че е съставен много по-рано. Предполага се, че произхожда от XI в. С основание можем да кажем дори, че той води началото си от първата половина на века. Настървението, с което се говори срещу“българския поп” Йеремия, е голямо. Това показва, че на времето този писател е добре известен като име и е актуален.

В Погодиновия индекс са изброени 31 апокрифа. Между тях някои липсват в Исидоровия индекс: през V в. те още не са били създадени или не са популярни. Почти всички апокрифи, включени в индекса от неизвестния български автор, по негово време са били вече преведени и повечето от тях той е чел. Освен това нему е известно, че съществуват и други (след последния апокриф той пише “и много други”), които не изброява, понеже не ги познава. По-късно този индекс се редактира неведнъж, като се допълва с нови творби. Общо славянските списъци на забранените книги назовават около 120 апокрифа. Извън индексите обаче остават още ред творби, които случайно са убегнали от вниманието на църковните книжовници или не са считани от тях за вредни и забранени. Докато на Запад по време на Ренесанса и Просвещението апокрифната книжнина постепенно изживява своето време, на Балканите, поради специфичните обществени и културни условия, обикновеният читател до края на XVIII в. (у нас и до по-късно време) продължава да живее с апокрифите. През XVII—XVIII в. българският книжовник се запознава чрез новогръцки печатни книги с нови редакции на византийски апокрифи. Народната дамаскинска книжнина изобилствува с такива творби.

Ако хвърлим общ поглед върху преведените и разпространяващи се в България апокрифи, трябва да кажем, че България приема предимно византийските редакции, обработки, варианти и новосъздадените във Византия апокрифи. Някои творби от ранните периоди от развитието на апокрифната литература, отбелязани в индексите от IV—V в. или открити в Египет и Азия, не са известни на българите. Например от многобройните евангелия, споменати в индексите и в трудовете на старите църковни писатели, са познати само няколко. Деянията на апостолите във вида, в който се разпространяват през III—V в., някои от тях съхранени в латински превод, у нас също не са познати.

В жанрово отношение апокрифите, схващани в широкия смисъл на думата, могат да се разделят на няколко групи. 1. А п о к р и ф н а х у д о ж е с т в е н а п р о з а. Този дял е най-голям и с най-голямо културно значение, затова в настоящата статия имам пред вид главно него. 2. А п о к р и ф н а п о е з и я — тя се свързва с имената на Давид и Соломон. В Българската книжнина апокрифните поетични творби не са популярни. 3. П о с л а н и я — тук влизат писма на апостолите и на други известни личности, обявени от църквата за неверни, за късни преправки. В славянската книжнина те намират минимално разпространение. 4. А п о к р и ф н и молитви. Произходът им е езически или еврейски. Те имат връзка със старите заклинания на халдеите. Във формата, в която ги познаваме, идат главно чрез Византия и са силно християнизирани. В тях като действуващи лица се изявяват Богородица, Исус, апостолите, светците. Езическата основа на молитвите обаче ясно проличава. Те са тясно свързани с народните баяния. 5. Г а д а т е л н и к н и г и. Почиват на суеверия и на вярата, че може да се открият закони, по които да се предвиди бъдещето. Произходът на тези книги ии отвежда също в древността, но българите познават предимно византийските редакции от VII—Х в. В някои гадателни книги може да се съзре намесата на славянски редактори. 6. А п о к р и ф н и в ъ п р о с и и о т г о в о р и. Те се опират на апокрифната художествена проза.

Обемът на преводната апокрифна литература в България е голям, а времето на разпространение — продължително. Затова, когато говорим за апокрифите през Средновековието, най-напред възниква въпросът как се разпространяват те. Нали са анатемосвани, изгаряни, по какви пътища достигат до читателя? Истина е, че индексите са категорични и единодушни по отношение на апокрифите — с тези лъжеписания еретиците заблуждават простите хора, затова не бива да се преписват, нито четат. Така е, но между църковните предписания и практиката има голяма разлика. Не е било възможно индексите да имат такова голямо количество преписи, че да достигнат до всеки манастир и всяко селище, до всеки преводач и преписвач. Мнозина книжовници, “подведени” от библейската тематика на творбите, не са се съмнявали, че произведенията, които превеждат или преписват, са забранени. Онези, които не са имали високо образование, не са могли сами да различат позволеното от вредното, ортодоксалното от еретическото. Занимателните сюжети с напълно достойни за уважение герои са ги увличали и не са събуждали у тях подозрение, че в творбите се крие нещо опасно. Но не само това; както вече казах, голяма част от апокрифите достигат до нашите книжовници във византийски редакции и обработки, а някои са създадени през средновековието. Те, макар и да съдържат “осъдителна” фантастика и в този смисъл продължават да са лъжливи, са очистени от явни еретически елементи и в такъв смисъл до голяма степен са “обезвредени”. Такива обработки, особено ако се свържат с името на известен писател, престават да се считат за апокрифни, като например Прохоровата редакция на “Деяние на апостол Йоан”. Други апокрифи по начало не са съдържали нещо определено противоцърковно, затова самата църква е била към тях снизходителна. Например “Протоевангелие на Яков” е отбелязано в гръцкия Исидоров индекс, но в Погодиновия и в други славянски редакции на индекса от XV— XVI в. той отсъствува, при все че е преведен и е широко известен. Очевидно славянската църква не го е смятала за апокриф. Към ярко еретическите творби, които открито противоречат на официалното християнско учение, църковните власти са били непримирими. Можем да бъдем сигурни, че наредбите в индексите са ставали реалност при богомилската литература, поради което от нея няма запазени паметници в България.

В разпространението на индексите в късно време има и голяма доза инерция, традиционализъм. В новогръцки печатни книги, в които се отричат апокрифи, виждаме поместени апокрифи. През ХVII в. в новогръцката печатна книжнина апокрифната литература преживява своеобразно възраждане. Що се отнася за българския книжовник от ХVII в., който нямa къде да получи сериозно богословско образование, авторитетът на една печатна книга е достатъчно голям той да приема апокрифите като равностойни творби с тези на известни писатели. При това съдържанието им, привлекателно и достъпно, е отговаряло напълно на просветителските им задачи сред “простите люде”.

Така по различни причини на апокрифите се е осигурявало доста свободно разпространение. Те се събират в отделни книги — днес познаваме няколко сборника с апокрифи: Драголев сборник от XIII в. (сръбски правопис, но препис от български оригинал), Тиквешки сборник, Панагюрски сборник от XVI в. [8] Известни са и сборници с апокрифни молитви, например № 273 от Народната библиотека в София. По-често обаче срещаме апокрифите в авторитетни за църквата книги, понякога в съжителство с творби на видни християнски писатели. Поставени там от неосведомени или толерантни книжовници, на тях е осигурен продължителен по-нататъшен живот. Под закрилата на “порядъчни” произведения или със значително променен и съгласуван с каноните облик, те безпрепятствено се преписват и обслужват поколения читатели. Апокрифни творби срещаме често в минеи — тук намират място разказите за подвизите на апостолите под форма на жития и помени; виждаме ги неведнаж в пролози, откриваме ги в Златоусти — тук някои апокрифи минават за хомилии; апокрифните молитви: навлизат в требници и молитвеници наред с “истинските” молитви. Най-често срещаме апокрифите обаче в сборници със смесено съдържание. Основният критерий при съставянето на тези сборници е занимателността. Тук попадат всякакъв род творби, които задоволяват четивните интереси на средновековния човек. Тяхна среда на разпространение са всички социални слоеве, на практика те почти стоят извън контрола на висшите духовни власти.

За многостранно и плодотворно изучаване творбите на апокрифната художествена проза в науката се подлагат на различен тип класификации. С оглед на персонажа и сьбитийността те могат да се класифицират така: 1. Старозаветни апокрифи (тук включваме всички творби, в които действуват старозаветни герои — Адам и Ева, Аврам, Мойсей, Давид и Соломон, пророците и др); 2. Новозаветни апокрифи (в тях главни герои са тези от Новия завет — Христос, Богородица, апостолите); 3. Късни апокрифи, в които действуват извънбиблейски, неканонизирани лица (монах Козма, отец Агапий, Методий Патарски, монахиня Анастасия и др.). Тази класификация не е съвършена; тя носи известна условност, защото някои творби не могат да се поместят в нея. “Слово за честния кръст и двамата разбойници” би трябвало да бъде новозаветен апокриф по белега “кръстно дърво”, свързано с Исус. Персонажът и събитията в този апокриф обаче са старозаветни, тъй като се говори за далечната история на дърветата, използувани по-късно за кръстове. Подобно нещо ще кажем и за българския апокриф “Тайна книга на богомилите”. Разговарящите лица (Исус и Йоан) са новозаветни, но част от въпросите и отговорите се отнасят за ранната библейска история. По тематика апокрифите още по-трудно се поддават на някаква стройна класификация. Темите често се преливат една в друга при смяна на действуващите лица, комбинират се най-причудливо, някои апокрифи засягат едновременно няколко теми.

В жанрово отношение апокрифната художествена проза познава разнообразни форми. Жанровото класифициране на творбите дава възможност да се изучи тяхната литературна специфика, но и тази класификация не може да претендира за абсолютност. Натъкваме се на форми, които мъчно се побират в някаква жанрова система, тъй като се явяват като изключения или представляват смесени форми. Например българският “Апокрифен летопис” е съчетание на откровение с летопис; други апокрифи са спойка между разказ и послание. При това апокрифите във формално отношение не са устойчиви. Един и същ апокриф в различните му варианти може да се окаже в различни групи според обема му. При всичката подвижност на формите и условността на всяка класификация можем да набележим няколко характерни жанрови групи. Един типичен апокрифен вид е в и д е н и е т о (най-често се явява като апокалипсис-откровение). Това са пътувания в отвъдното, непознатото — небесата, ада и рая. Пътуването е представено като действително телесно пренасяне в друг свят или като временно отделяне на душата от тялото и преминаването й в отвъдното. В този недостъпен за обикновения земен човек мир пътуват избраници — пророци, апостоли, Богородица, добродетелни монаси. Те “виждат” тайни, които съществуват, но до които не всеки човек може да има достъп. Възнесеният обикновено бива развеждан от ангел, който му разяснява всичко. Най-често използуваният начин на изложение при виденията е “аз” формата. Върналият се от далечно пътуване или дошлият на себе си след временно отлъчие на душата, прави изповед пред събратята си или пред синовете си. Една разновидност на виденията са п р е д с к а з а н и я т а. В тях са показани бъдните дни на света и на човечеството; избраното лице вижда бъдещето с духовните си очи или това бъдеще е разкрито от самия бог. Композиционното изграждане на предсказанията е най-разнообразно, неизвестните автори са търсили начини за силно въздействие. В извънредно популярния през Средновековието апокрифен апокалипсис на Йоан Богослов (“Сказание на Йоан Богослов за пришествието господне на земята”) картината на бъдещето е нарисувана чрез диалог между Йоан и господ. В друг популярен апокриф — “Епистолия за неделята” — съдбата на грешното човечество е показана в послание, изпратено от бога от небето. В него има последно предупреждение, закана.

Друг вид на апокрифната художествена проза е п о в е с т т а, която най-често е “6 и о г р а ф и ч н а”. Творбите от този вид се различават от средновековните жития на официалната литература, затова и не ги наричам жития, макар някои от тях така да са озаглавени. В тях не са задължителни трите характерни за средновековната агиография части — увод, изложение на живота на героя в последователен ред и заключение. Риториката и панигеричният елемент са сведени до минимум, преобладава повествователното начало; разказът се гради върху събитието и диалога. Тези съчинения са опрени на легендарен материал и на свободната творческа измислица, те не могат да се използуват като исторически извори. За разлика от същинските жития, в тях “историческото зърно” почти отсъствува. Те обаче не бива да се нарекат фантастични или приключенски повести, понеже разказват за “исторически” (по понятията на разказвачите) лица; авторите имат претенцията, че разкриват действителни събития от техния живот. Такива “биографични” повести (от наше гледище едно условно определение) са били най-ранните обширни Деяния на апостолите — “Деяние на апостол Павел”, “Деяние на апостол Тома” и др., които на български не са известни. Като биографична повест може да се определи и “Протоевангелие на Яков”, в което се разказва за събития от преди раждането на Богородица до Витлеемското клане. В творбата действуват множество герои, изобилствуват подробности. Ако вземем като решаващ признак обема, като биографична повест ще определим и “Евангелие на Никодим”, макар че то разказва за един сравнително кратък период от живота на Исус — съдебния процес, смъртта му и последвалите я събития. Тук вземат активно участие редица герои от различни среди, някои до известна степен дори индивидуализирани — Пилат, който се старае да бъде справедлив, да провери всичко добре, изпитва колебания, страхове; Исус с неговото спокойствие и увереност; еврейските първосвещеници с тяхното, вечно недоверие; Йосиф, който с риск за живота си погребва Исус; бързоходецът, войници, разказвачът Никодим, народ. Процесът е проследен много подробно, като са разпитани различни среди.

Най-често разработван жанр в апокрифната литература е р а з к а з ъ т. Повествованието в апокрифните разкази се води като в класическия разказ в трето лице. Това са обикновено кратки творби, които се опитват да разрешат някакъв проблем, показват една или няколко интересни случки или чрез подбор примери доказват една идея. В разказа можем да разграничим разновидности, например разказ-хроника, като “Тивериадско море”, където накратко се проследява историята на, света до погребването на Адам; биографичен разказ, в който на основата на “биографичен” материал се разрешават философски и нравствени проблеми. В “Слово за силния Сампсон” се показва женската невярност и засегнатото честолюбие. В “Сказание за Юда” се доказва идеята за предопределението на съдбата.

* * *

Предложеният в този том избор от апокрифи показва какво представляват творбите на апокрифната художествена проза като литературно творчество. Това е безспорна религиозна белетристика, която в течение на много векове задържа вниманието на читателя със своята проблематика и занимателност, с необичайните образи и картини, с фантастиката си, с достъпността на изложението. Тук не е възможно да се впускам в подробен анализ на тази литература. Ще се задоволя да отбележа само някои нейни особености.

Като конкретни разработки на библейски сюжети и идеи, апокрифите се опират до голяма степен на митове, легенди и предання. [9] В тях се съзира влияние на древния източен и гръцки фолклор, а също така и на фолклора, битуващ през Средновековието във Византия. Навлезем ли в света на апокрифите, лъхва ни нещо познато, което до късно време се среща в творчеството на народите. Натъкваме се на поетически обяснения на природата (как са произлезли болестите — “Тивериадско море”; защо светлината на луната е бледа — “Откровение на Варух” и др.); срещаме типичните за фолклора от дълбока древност превращения — ангелите и сам бог се явяват на хората като пътници, дяволът многократно се превъплъщава, от кръвта на апостол Петър пониква маслина и т. н. По своеобразен начин в апокрифите са интерпретирани приказни елементи — говорещи птици и растения, вълшебният пръстен на Соломон; тук се срещаме със странни същества, които може да роди само свободно, неограничено от догми, въображение; намират място фолклорни мотиви, някои от тях разработвани и в литературата — мотивът за кръвосмешението, вълшебната свирня на Давид, която разиграва животните, шестте златни косъма в косите на Сампсон, в които е скрита силата му, и др.

В извънканоничната апокрифна литература намира истински простор и личната фантазия на незнайните творци. Тук всяка идея, всяка фигура от Библията получава конкретни очертания, придобива предметност и определеност, свойствени на въображението на децата и на фолклора. Като изхожда от мисълта на Исус от евангелието на Матей: “По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството небесно”, авторът на “Деяние на Петър и Андрей” разгръща любопитна картина с две групи действуващи лица. Една жива камила трябва да мине през истинска малка игла пред очите на всички, за да бъде доказана истинността на християнската вяра. Библейското: “И ще бъде страх и скърцане на зъби” подтиква фантазията да нарисува най-разнообразни конкретни картини на човешкото страдание в ада, където грешните души се мъчат физически като живи хора, където има безброй жестоки, страшни наказания и мнозина от мъка наистина скърцат със зъби и стенат. Творците на различните апокрифи по различен начин отговарят на въпроса, за “битието” на душите в рая, но винаги с конкретни картини, изградени със земни елементи. Повечето си представят душите като хора, запазили на онзи свят своя телесен облик; там те ядат и пият, обитават прекрасни полета и градини (“Книга за Енох”, “Видение на апостол Павел” и др.). Друг автор вижда душите превърнати в разноцветни птички и гроздове (“Видение на отец Агапий”).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Стара българска литература. Апокрифи 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.