Специфика на персонажния тип у Елин - Пелиновите творби


Категория на документа: Литература


П У “Паисий Хилендарски”
гр. Пловдив

К У Р С О В А Р А Б О Т А

Тема: Специфика на персонажния тип у Елин - Пелиновите творби

Елин Пелин е писател, откърмен от бунтовните наст¬роения на 90-те години и началото на века. За онова време неговите кратки разкази са най-пълното изобра¬жение на селото - с бита и пейзажа му, а също и с интимния му свят. Те ни радват с описанията на българската при-рода, привличат ни с мъката на бедни неволници. Чув¬ствата на героите са дотолкова действителни, че сякаш ни понася жива вълна от радост, мъка и страдание.
Елин Пелин идва в литературата ни с оригиналната си дарба на разказвач, протестиращ и човечен, и с лу¬кавата си усмивка на притворен шегобиец. В портрети¬те му зад застиналата сериозност на позата блика ня¬каква сдържана сила. Сякаш носи в себе си цялата жизненост на много поколения селяни, расли на поле¬то и под планината, къпали се в дъжда, дишали аромата на дърветата и тревите, живели про¬сто н естествено с птиците и животните. По умното му, спокойно, хитровато лице личи мъдростта на народа. У него духовността е уравновесена с физическа¬та природа, той много знае, но не от книги, които грижливо е прелиствал, а от наблюдения и опит.
Не е нужно да се припомня цялото творчество на Елин Пелин. Достатъчно е да се назоват десетина-двадесет разказа от това творчество, за да се очертаят без¬погрешно неговите контури и особености. В света на селото Елин Пелин е не по-малко многостранен от Вазов в отношението си към родината. Картините, в кои¬то Елин Пелин рисува селото, са малки. Но тези малки картини са сякаш безкрайно дълбоки — в тях писате¬лят е вложил почти всичко, което крие животът: и мъ¬ката, и радостта, и песента, н копнежа, и любовта у чо¬века. В тях ние опознаваме човека с всичко човешко, земно и реално. Нещо повече — тук Елин Пелин няма съперници.
Той е най-близък в изображението си до простотата и мно-гообразието на селския живот. В неговите разкази жи¬вотът се реализира сякаш направо, без да е била необходима намесата на художник. А всъщност колко изумително веща е ръката на художника, който ни кара да забравяме за самия него, под непосредствената убеди¬телност на жизненото въздействие от творбата.
Като художник Елин Пелин притежава в изключи¬телна мярка способността да се пренася в самата при¬рода на нещата и да запазва тяхната обективна неоспоримост и в най-незначителната жизнена подробност. То¬ва е същата способност, която в литературата ние сме свикнали да подвеждаме под определението “шекспиризиране на живота”. В това отношение измежду майсторите на нашата художествена проза Елин Пелин е най-талантливият. В творчеството на Елин Пелин ние изпитваме чувството, че социалните и нравствените проблеми не се пренасят отвън, а ни се поднасят направо от живота. Ето защо и жизненото многообразие в разказите на Елин Пелин не изглежда търсено, а извира от непосредственото съ¬прикосновение с действителността, от която писателят е искал да заграби сякаш всичко, което се отнася до преходното и трайното, до смешното и трагичното, до грозното и възвишеното в човешкия живот. Като четем разказа „Задушница" мислено оставаме за миг сами в запустелите селски гробища. Пред нас ще изплува отново картината на влажния и мъглив есенен ден с оголелите тополи в разградените гробища, които тъжно стърчат край старата черквица. Неусетно във въображе¬нието ни ще оживеят мярналите се за миг образи на умислени хора, които се щурат между зеленясалите кръ-стове и разнасят жито за бог да прости, а сред тях ние така ясно ще съзрем сухите фигури на Станчо и Стоилка, дошли да направят помен — той за жена си, тя за умрелия си мъж. Те стоят върху студените камъни, разменят все по-често павурчето помежду си и забили поглед в земята, оплакват сиромашката си участ. Ско¬ро те ще станат и мълчаливо ще се отправят към къ¬щата на попа, за да му съобщят, че са решили да съ¬берат неволите и децата си.

Разказът „Задушница" е истински шедьовър. В съз¬нанието на читателя разказаната случка напомня за не¬що мигновено преживяно. Но има случаи, в които човек в един миг може да научи за себе си и за хората пове¬че, отколкото през целия си живот. В изкуството това са мигове, когато творческото въображение на художника
изтръгва сякаш под внезапния блясък на мълния исти¬ните от дълбочините на живота. Какво от това, че Стоилка и Станчо, останали сами в запустелите гробища, одумват своите теглила и си подхвърлят незабележимо с очи закачливи фитилчета! Та тези прости хорица много често с инстинкта си по-добре разбират истините, над които мъдреците дълго си блъскат главите. Чуйте про¬стонародното решение на вечния въпрос за живота и смъртта в утешителните думи на кумицата Дивдена, от¬правени към Станчо: „Бог да прости, куме, и това си е... нали знаеш! Свят е това. Човещина! Умрелите — лека им пръст, с живите — живей ..."
Животът винаги си иска своето. Той е по-силен и не опира пред смъртта. Но как да живеят тези, които са дошли на селските гробища да оплачат умрелите, а по¬гледнеш ли ги самите тях, „живи да оплачеш". Ето, от¬към селската кръчма пропищява гайда и замлъква. След нея се вдига пак тъй кратък пиянски вик и също замлъква. „Кои ли се веселят?" — пита унесена в тъгата си Стоилка, а отговорът на Станчо е всъщност отговор за горчивата съдба на живите: „Сиромашта. Пият..." И изведнъж този кратък вик, прорязал нощта, ни се струва, че е бил не вик на веселие, а вик на ужас и на безпомощно загиващ човек.

Не е нужно да се обяснява надълго откъде произ¬тича неотразимата сила, с която ни въздействува раз¬казът на Елин Пелин. Тя не произтича само от изуми¬телната простота и чистотата
на рисунъка, от жизненото пълнокръвие на образите, които довеждат изображение¬то у Елин Пелин до физическа неопровержимост. Тя произтича и от непосредствената простота и многообра¬зие на живота, чрез които Елин Пелин винаги съумява да ни внуши една истина за човека.

Реалист, с многостранен поглед кьм живота, Елин Пелин пише сякаш своите малки разкази в съответ¬ствие със своите герои — малките и незабележими хора от народа. Но в неговите малки творби, посветени на тези дребни и неизвестни хорица, преливат всички цве-тове на човешките чувства, бушуват страсти, които ни напомнят неспирното движение на вълните в морската шир. Това са мигове от вълненията на необятната народна душа, която и чрез тези мигове, въплътени в съдбата на отделния човек, не престава да ни внушава своето богатство и величие. Елин Пелин е винаги сред малките и обикновени хора, сред напрегнатата делничност и човешкото множество, където се преплитат всич¬ки човешки страсти с черти от определен национален характер — там, където единствено можем да получим реално усещане за многоликия и безименен образ на народа. Това вече обяснява защо в обрисовката на ха¬рактерите писателят търси не толкова проявлението на страстта, колкото онази нравствена и духовна отличителност на героите, която прави още по-осезателна тях¬ната неделимост от народа и тяхното социално онеправдание в живота. Ето я Лазарника. От тъмни зори, с остър сърп в ръка, тя е привела снага над закъснялата нива, от почернелите класове на която се рони изцибрено жито. На двете й ръце сега чака сиромашкият й дом, понеже нейният млад и буен Дойно лежи в зат¬вора за убийство, задето е защитил честта й от селския чорбаджия. Към нея отправя молба за водица немощен старец, нея зове пронизителният плач на дете в люлка. Но горда и непокорна е Лазарника е своята неволя. Тя няма да превие гръб пред нещастието и няма да оста¬ви неожъната нивата си.

Тежка е селската неволя. Тежка е тя за селския чо¬век, защото за него е и обидна, и незаслужена. Обидна и незаслужена е вечната
сиромашка участ за този, кои¬то до последния миг на живота си всеотдайно и честно е изпълнявал своя дълг към земята и труда. Не-справедливо е трудът, на който си залагал всичките си надежди и упования, да носи не радости, а горчивини. Обидата гори в душата на селянина даже когато той му е отпуснал края, защото е разбрал, че няма управия, и иска да удави в кръчмата наведнъж всичките си гор-чивини. Тази обида е направила нашия селянин социал¬но необщителен, като е насаждала в неговата чиста и примитивна душа отрицателните черти на консервативизма и неверието. Но тя също е развила у него и едно трезво и положително съзнание и онази неуловима иро¬ния над себе си и над всички в света, които са му позволявали да окача на „всяко криво ухо прилична обица". Тя най-сетне е разгряла в душата му с пламъка на отрицанието и всички сподавени страсти, които понякога избухват внезапно с отмъстителните изражения на гнева.
Тъкмо тази духовна отличителност на нашия селянин, формирана под тежестта на социалните бедствия и социалното проклятие, е фокусът, от който Елин Пелин прави уловими и видими индивидуалните черти на своите герои.
В тяхното изображението Елин Пелин про¬явява онзи широк и многостранен поглед върху човека, който той е могъл да усвои само от народа — от него¬вата изключителна способност за наблюдение и самоанализ. Писателят, който е излязъл от селото, е видял у селския човек и доброто и лошото, и хубавото и грозното. Той не скрива нищо от чертите, на своите герои, защото е против идеализирането на живота, къ¬дето търси истината за човека и неговата съдба. Живо заинтересуван от съдбата на малките и дребни хорица от народа, Елин Пелин не се колебае да разкрие до дъно нравственото и духовно обезобразяване на човека от капитализма. В изобразяването на селския живот той ни изправя пред цялата му суровост — той ни по-казва и сиромашията, и селското тегло, и духовната нищета, и грубостта на селските нрави.

Чуйте отчаяния писък на невеста Нена, която с окървавена глава тича из селото, за да дири защита от мъжа си. Чуждите сърца са корави и немилостиви. Те остават заключени за нейната мъка. Отритната отвсякъде, тя стои на пътя като загубено куче. И чак когато отсреща се задава мъжът й, тя започва да пищи и да нарежда отново:
„Кольо, Кольо, как ще се, Кольо, живее..." Но мъжът й я бута напред и подкарва с дървото като овца. И на упрека, защо я бие, отговаря: „Защо да я не бия? Жена ми е. Моя жена."
Тези прояви на жестокост и безчовечие у малките хорица правят сякаш още по-мрачна и безнадеждна картината на селската неволя. Тези дребни хорица, кои¬то обществената поквара духовно е осакатила, са жерт¬ви на обществото. Такива са нане Стоичко, Велин, си¬нът на дядо Никола, Лисичката и др. Тяхната съдба не може да ни бъде безразлична дори когато в морал¬ното си падение те са престанали да будят у нас вся¬какво съчувствие. Защото те са хора от народа, про¬паднали от сиромашия и тегло. Те не са престанали да принадлежат на народните низини, тъкмо там, където наред с теглото, сиромашията и покварата продължа¬ват да се съхраняват изворите на истинската народна душевност и жизненост.

И когато рисува подивелия нане Стоичко, и когато ни среща с престъпния син на дядо Никола, и когато ни кара да слушаме пронизителния и безпомощен вик на невеста Нена, Елин Пелин непрекъснато ни внушава мисълта за високото предназначение на човека, когото тежкият живот много често духовно осакатява завинаги. И толкова по-красноречиво започват да звучат думите на Благолаж, съдържащи настойчивата мисъл на писателя за потребността „Да разбереш, че си човек!" — колкото по-осезателно е сблъскването на неговите герои с реалния живот. А героите на Елин Пелин, макар и да стават нерядко безвъзвратно жертва на обществото, имат право да изискват възвръщането на своите човешки права, защото те са хора от широки¬те низини на трудовия народ и носят в себе си богат¬ствата на необятната и прекрасна народна душа.

Елин Пелин е повече социален творец, каквито са и неговите герои. Той не иска от тях да бъдат това, което не са. Селянинът у Елин Пелин не държи очите си обърнати навътре, към тайниците на душата си. Неговите очи са широко отворени за света. Той знае, че не е сам в бедата, че ”теглото по хората ходи”, че то е еднакво за сиромашта. Той не се усамотява в мъката си, колкото и голяма да е тя, а бърза да се изплаче пред ближния си, за да му олекне. Той постъпва така, както животът е научил при такива случаи да постъпват всички останали от неговата черга. А това взаимно разбиране и съчувствие е развило у нашия селянин едно дълбоко, характерно за него социално чувство – солидарността.

Изповедта у селския човек е трогателна и проста. В нея заявяват правата си елементарни човешки потреб¬ности и радости. Затова и крайното страдание води не¬избежно до естествената реакция на унетяваните до крайния предел жизнени и духовни сили. Принудител-ните възли на търпението се късат — човекът изявява своята социална същност чрез протеста и бунта. И това стихийно бунтарство, което е така характерно за нашия селянин, доловено така вярно от Елин Пелин, говори преди всичко за неизтощимата жизненост на нашия на-род и за силата на социалния му инстинкт, които не са могли да бъдат сломени и от най-тежките условия на живота. Чуйте Илчовица, чийто страшен глас се издига внезапно из дъното на черквата. Тя иска от обществото да й бъде дадена сметка кой е виновен за падението на нейната дъщеря, която е изпратила да слугува в града, за да не мре от глад.

Острото реагиране към неправдата у героите на Елин Пелин говори за тяхната социална жизненост. Дори когато те изразяват своя стихиен бунт под фор¬мата на лично отмъщение, това не буди у нас отвраще¬ние — толкова голяма е социалната неправда и толкова беззащитен е пред нея малкият човек. Когато Липо научава от баща си за позора на своята сестра, той иска съд за виновния – селския изедник Нено. Но съд за такива няма. Парите в това общество са по-силни от правдата и от честта на бедняка. И Липо убива, убива на часа, срещайки случайно виновника по обратния път за града. Убива сурово и жестоко. Но ние не изпитваме чувство, че е извършено престъпление. Обратно – чувството ни за справедливост е задоволено. Реализирано е социално възмездие (“Престъпление”) .

В тази социална безизходност се коренят и всички страдания на селянина. Но страданието никога не може да бъде белег за духовните стремежи на човека. Стра¬данието е алогично на живота. В разказите на Елин Пелин нежизнесъобразността на страданието винаги ни се открива под формата на едно или друго социално изражение. В разказа „Задушница” то ни е разкрито в думите на Станчо като дълбок социален недъг: „Защо сме родени, нали да теглим — за друго ли е сиромашта?” В разказа „Невеста Нена” страданието не е само вопъл на една обидена душа — то е обида и за човека, който стои безучастен към чуждото бедствие. В разказа „Спасова могила” то се издига като глас на възмуще¬ние срещу едно общество, където големите невинни очи на Монката, някак страшно отворени за света, напраз¬но търсят радостта и надеждата, където хората могат да бъдат толкова безпомощни и изоставени. Това обяс¬нява защо страданието у Елин Пелин не се характеризи¬ра само с размера на личното и социално бедствие, За не¬говата социална същност не по-малко убедително говори жизненото противодействие на угнетяваните от общество¬то духовни сили у човека. Страдание, в което е престанало всяко противодействие на силите на живота, е преста¬нало да бъде страдание — то се е превърнало в ду¬ховна смърт. Не духовни смъртници са обаче в споле¬телите ги социални бедствия героите на Елин Пелин. Селянинът у Елин Пелин е примитивна сила с неизтощима жизненост, както земята, върху която той се раж¬да и живее. Той не се примирява със социалните бедствия, колкото и безпомощен да е в личните си стра¬дания и беди.

Проблемът за духовната жизненост на българския селянин е обстойно разработен в литературата след Първата световна война в творчеството на Елин Пелин. Не само за това, че тя намира своята най-ярка разработка в неговите разкази. Тя стои, така да се каже, в центъра на неговото творчество и определя жизнения му тон и основно звучене. Тя е залегнала още по-точно в осно¬вата на светогледа на писателя и е повод за най-интим¬ни и съкровени размишления върху човека и света.

Когато четеш Елин Пелин, ти чувствуваш как този духовен витализъм у неговите герои те връща по-близо до земята и до непосредствените радости в изживява¬нето на бита, което ни прави по-човечни и по-дръзки в мечтите за по-добър живот. Да се отминава тази стра¬на от творчеството на Елин Пелин би значило да се игнорира най-съществената част от концепцията му за света и човека. Прочетем ли разкази като „Ветрената мелница", „Сиромашка радост", „Кумови гости", „Са¬модива", „Първи сняг" и пр., и ще ни облъхне го¬рещият дъх на този винаги неспокоен, винаги вътрешно напрегнат живот. И чувството, че сме имали сякаш съприкосновение с тази душевна жизненост у човека, никога няма да ни остави.
Дълги години ще минат, откак Магдалина и Перун от разказа „Самодивските скали" са тръгнали към не¬постижимия връх. Никой не знае дали те са стигнали до него. Но всички говорят за тяхната любов и сме¬лост. Това пълнокръвие на чувството у героите на Елин Пелин не произтича само от неговата интензивност. То се дължи преди всичко на неговата одухотвореност:

“— Безумец! — укоряват старите Перун за неговата постъпка. — Да гине за една жена!
— За една любов!” — отговаря момъкът.
В тази непосредствена сила на чувството, одухотво¬рена от нравствената му възвишеност и чистота, се крие обаянието, което носят героите на Елин Пелин.

Веселият и добродушен Лазар Дъбакът винаги гори от трескаво неспокойствие за работа (“Ветрената мелница”). Ако не прави да¬рак или тепавица, той строи с дядо Корчан ветрена мел¬ница. Неговата привързаност към труда не се дължи само на неуморимата сила на ръцете му. Той търси духовната радост от труда. Дядо Корчан, който строи с Дъбака ветрената мелница, като гледа с какво увле¬чение се е отдал Дъбакът на работата си, закачливо му подхвърля:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Специфика на персонажния тип у Елин - Пелиновите творби 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.