Смирненски - стихотворения


Категория на документа: Литература


“Цветарка”

Христо Смирненски
1. Стихотворението “Цветарка” на Христо Смирненски принадлежи към цикъла “Децата на града”, в който е водеща темата за страданието на човека жертва в несправедливо устроения земен свят. Лирическите персонажи в цикъла са обединени чрез общото заглавие – ключовата дума в него – “деца” – подчертава беззащитността, безпомощността на “малкия човек”, неговата зависимост от съдба, която той не е избирал. “Цветарка” продължава темата за човешката мъка, като съсредоточава вниманието върху обречеността на младостта и красотата.
2. Заглавието на конкретния текст:
- съществително нарицателно; говори за стремеж да се изгради не конкретен, а обобщителен образ;
- обвързва лирическия персонаж с цветята – задава идеята за красота и нежност.
3. Началната картина /първа строфа/:

- изградена в традициите на символистичната естетика: “Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна - / като теменужен остров в лунносребърни води”; образът на Витоша – представа за красота, нежност, тайнственост, загадъчност; сравнението “като теменужен остров” и сложният епитет “лунносребърни” са типични за символизма – носят идеята за приказното, неземното /среброто е от символния ред на божественото/; но “остров” поражда и представа за нещо откъснато, усамотено; планината с нейната извисеност е като че ли “друг свят”, отдалечен от обикновеното, земното;
- вторите два стиха въвеждат мотивите за болката и безнадеждността: “и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,/ се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди”; гребенът на планината е “смътен”, тя като че ли забулва идеалното, прави го недостъпно; “есенните звезди” се “разтапят” – размива се божествената светлина; “есенното” се обвързва със скръбта, безнадеждността, с прехода към смъртта; така началната картина обвързва красотата и тревогата, нежността и болката.
4. Втора строфа – очертава образа на големия град; силен контраст – на нежността, приказното, загадъчното се противопоставя драматичната напрегнатост на живота в градското пространство; градът е “грамаден” и “задъхан”, “скрил в гранитната си пазва/ хиляди души разбити”; метафората “гранитна пазва” внушава студенината, враждебността на града; той е с подчертано хтонични характеристики /наподобява митологично чудовище/; и в този текст на Смирненски градът е обвързан с греха и неистинното – “лунното наметало” напомня булото на Яворов /”Две хубави очи”/, което символизира привидностите, зад които се крие истината за нещата; ”вседневният маскарад” от своя страна е разблуден празник, който заглушава истинската човешка болка и скръб; подобно на символистите, Смирненски актуализира библейския мит за грешния град /Содом и Гомор/, но при него образът на града е по-динамичен и приземен; той не е обвързан само с драмата на Аза, а със съдбата на “хиляди души разбити”; метонимичен образ на града е “улицата шумна”, осветена от “гирлянди електрични”; в лириката на Смирненски улицата става пространствен определител на неговите персонажи; тя заменя уюта на дома с глъчката, шума, сред които човешкото се обезличава; “електричните гирлянди” доразгръщат мотива за привидното, неистинското – светлините на града са изкуствени слънца, те заменят Божията светлина – източник на живот, основание за пълноценно съществуване.
4. Образът на цветарката – изграден е също с познати от литературната традиция мотиви. Сравнението й с русалка напомня за романтическия модел на Андерсен; в близост със символистичната образност са детайлите “усмивка смирена”, “рубинена уста”, “светлокоса”; героинята на Смирненски е носител на нежността, красотата, невинността; в същата посока действа и образът на цветята, които тя разнася – “златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка”; цветята алюзират естествената красота, в поетиката на символизма представят разцъфналите мечти за щастие; жълтият им цвят обаче провокира и други представи – за тяхната нетрайност, неизбежното повяхване; образът на цветарката постепенно се конкретизира, приземява – тя бърза “от локал в локал” – локалът също се вписва в поредицата знаци от градското пространство, които утвърждават идеята за греха, порока.
5. Темата за обречеността на красотата се доразгръща чрез мотива за музиката – оркестрите “разливат плавни звукове ритмични/ и от тях се носи сякаш скрита мъка и печал”; долавя се контрастът между хармонията /”плавни звукове ритмични”/ и непостижимостта на извисяването; същото противопоставяне се открива и в предпоследната строфа – понеслите се нависоко звукове /”волнокрили, смели, горди”/ изразяват човешките мечти, пориви, надежди; след това обаче те “гаснат, млъкват”, спускат се бавно надолу, за да внушат тъгата от загубените надежди, от непостижимостта на мечтите.
6. Пета строфа поставя силен акцент върху безнравственото, порочното; на семантичния ред на красотата и невинността се противопоставя семантичният ред на грозотата и пошлостта: “Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна/ като черни пипала се плъзгат погледи отвред/ и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,/ че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет”; “черните пипала” асоциират хтоничното, злото, което поглъща, обсебва красотата; определенията “усмивки иронични” и “мисъл неприветна” са обобщен образ на греха и покварата; мотивът за покупко-продажбата вписва младостта и красотата в свят, който свежда всички стойности до Златния телец; този свят се е отказал от духовните смисли на битието, разрушил е нравствените начала на човешкото съществуване.
7. Финалната строфа на текста звучи като предсказание; “смутеният и влажен поглед” на цветарката русалка сега е заменен от “поглед смътен и нерад”; глаголната форма от втората строфа “глъхне” е отстъпила място на “дебне” каменният град; финалът обобщава предопределеността на красотата и невинността; цветарката ще стане една от поредните жертви на града, текстът я вписва в анонимното множество на “хиляди души разбити”, които несправедливо устроеният социален свят обрича на вечна мъка и печал.
8. “Цветарка” на Смирненски, подобно и на останалите текстове от “Децата на града”, стълкновява нравственото и безнравственото, красивото и грозното, циничното и възвишеното. Светът, който обитават лирическите персонажи, е полюсно разделен на две; нарушено е равновесието, необходимо за пълноценната реализация на смисленочовешкото. Тази тревожна разполовеност на битието ще провокира възгласа в “Босоногите деца” – “Два свята – единият е излишен!”.

“Стария музикант”

Христо Смирненски

1. Стихотворението “Стария музикант” принадлежи към цикъла на Смирненски “Децата на града”, в който е водеща темата за социалното страдание. Заедно с “Братчетата на Гаврош”, “Цветарка” и “Уличната жена” текстът чертае образа на човека жертва, обречен на нищета, безнадеждност и смърт. Художествената цел на творбата е да предизвика размисъл върху потъпканите принципи на хуманността в един несправедливо устроен свят, отрекъл правото на “малкия човек” на смислено съществуване.
2. Заглавие – въвежда двете водещи теми – за старостта и за музиката. В културната традиция старостта се свързва с опита, мъдростта, достолепието, а музиката носи със себе си духа на изкуството; тя извисява, облагородява, преобразява. В самия текст обаче и старостта, и музиката са с обърнати функции – старостта е колкото физическа характеристика, толкова и душевно състояние; музиката е стон на душата, вопъл по непостигнатата красота на живота.
3. Художественото време и пространство:
а/ Началото на творбата очертава пространството, което обитава героят – “Все там до моста приведен седи”. От една страна, то е периферно, маргинално, бележи изолираността на персонажа, неговата странична социална позиция. “Все там” носи и идеята за бездомността, героят няма “свое”, уютно пространство, на топлина и човешка близост. От друга страна, в символен план мостът се свързва с представата за граничност, преход е от един свят в друг, от живота към смъртта. В този смисъл той обозначава упътеността на героя към отвъдното, изчерпаността на жизнените сили и на човешките надежди.
б/ Подобни са и внушенията на художественото време – зима, вечер /то прехвърля междутекстови връзки към другия цикъл на Смирненски - “Зимни вечери”, в който е също водеща темата за невинната жертва/. “Зимните вихри студени” са “злъчни” – метафората внушава студенина и враждебност, липса на съпричастие към човешката болка и скръб. Зимата символизира замирането на живота, тя е сезонът на смъртта, знакът на небитието. Вечерта носи значенията на тъмното и хаотичното; в текста, както и в други творби на Смирненски, тя е сдвоена с траура: “Привечер. Спуска се траурен здрач”. Спускащият се траурен здрач е синонимен образ на “черната старческа мъка” /първа строфа/, която бди над главата на стария музикант. Метафоричният изказ и цветовата символика са изрази на скръбта, на страданието, което се е превърнало в начин на съществуване. Детайл от нощната картина е и луната – “печална”, “фосфорно бледа и обла”. За човека нейната символика е свързана с фазите на живота – с неговото изтичане, но и с вечното възобновяване. При стария музикант възобновяването е отречено; “бледата”, “фосфорна” луна означава единствено изтляването на живота, прехода към смъртта. Луната хвърля своя поглед от “скованата в мраз висина” – висината /символ на божественото/ е бездушна, студена. Този образ напомня нямото, “празно и глухо” небе от Дебеляновото стихотворение “Миг” – и двата текста налагат идеята за изоставеността на човека от Бога, за абсолютната самотност и безпомощност.
4. Лирическият персонаж – поредната жертва на големия град, превърнал се в бездушно вместилище на човешката бедност и грижа. Героят е лишен от име и биография – старият музикант е част от анонимното множество на страдалците, обречено на пребиваване в отвъдното, една от “хилядите души разбити” /”Цветарка”/, които градът поглъща и обезличава. Детайлите, чрез които е представен – “приведен седи”, “немощно става”, “прегърбен...пристъпя едва”, “стене” – свидетелстват за изтощение, немощ, отчаяние. Текстът налага идеята за неслучилия се живот в един свят, в който са нарушени принципите на справедливостта.
5. Важен момент от изграждането на текста е контрастът между стария музикант и “злите” тълпи. Тълпите в творбите на Смирненски, които разгръщат темата за социалното страдание, са част от образа на “разблудния град”. В “Стария музикант” те са “пъстроцветни” и “шумни” – определения, които създават очакване за общност и веселие. Тяхна основна характеристика обаче е злобата и безразличието. Животът в бездушния град не може да бъде празник, той не притежава същностните характеристики на празника – играта, веселието, способността за позитивна емоционална промяна. Напротив, животът е мрачен, за човека жертва съществуването е равнозначно на “грижи и горести вечни”.
6. Средищен образ в символния пласт на творбата е музиката. В поетиката на символизма тя е израз на космическата хармония, изкуството, чрез което се достига съвършенството. Музиката на стареца в текста на Смирненски обаче е лишена от съзидателната си функция, тя е проекция на безнадеждното му съществуване – звукът на цигулката е определен като “горестен плач”. Не е възможен никакъв изход от омагьосания кръг на теглото и страданието – обходени са всички пътища на живота, затворени са всички врати на надеждата. Старият музикант е поредният образ на неслучилите се радости, на безперспективността на поривите и очакванията.
7. Така героят на Смирненски се превръща в своеобразна нравствена присъда над света на злото и безразличието. В този свят единственото, което може да се случи на човека, е смъртта: “А зад гърба му пристъпя Смъртта,/ кървава и многоръка,/ и по цигулката старческа тя/ тегли полекичка лъка”. Всъщност тя отдавна е станала спътница на стария музикант, бди над него; образът й /персонифициран и хиперболизиран/ е сдвоен с човешката орис, със съдбата. Животът, видян като бавно умиране, е най-яркото свидетелство за ценностния кризис на света, за угасналите надежди в един демоничен, мрачно-делничен свят.
8. Стихотворението на Смирненски “Стария музикант”, чрез изградения образ на човека жертва, изразява нравствената позиция на поета спрямо несправедливото устройство на света. Творбата поставя въпроса за човешката чувствителност във време, когато ценностите са поругани и преобърнати. Тя настоява за съпричастност и отговорност към нравствените начала в живота и към бъдещето на човека.

“Да бъде ден!”

1.“Да бъде ден!” е заглавието на единствената, излязла приживе, стихосбирка на Христо Смирненски. Призивността на изказа и образът на деня, свързан със символиката на светлината, са изрази на възторжената мечтателност, с която поетът очаква Деня на Страшния съд, който ще разруши несправедливо устроения свят и ще сътвори нов – на правдата, равенството, обичта. Конкретното стихотворение “Да бъде ден!”, при първото издание на стихосбирката, е публикувано като уводно – то обобщава водещите теми и идеи в лириката на Смирненски; може да се чете като “програмно”, защото предначертава историческия преход от мрака към светлината, от социалното поробване към бунта на угнетените. “Да бъде ден!” е не само революционен призив, а и категоричен императив, емоционално отношение към света, действена позиция спрямо живота.
2. Началният и финалният стих на текста изграждат антитезата нощ-ден, символно обвързана с представите за смъртта и раждането. Нощта /като едно от измеренията на художественото време в творбата/ метафорично представя настоящото битие на онеправданите: “Нощта е черна и зловеща,/ нощта е ледна като смърт”. Символните стойности на черния цвят и сравнението със смъртта недвусмислено внушават идеята за прекъснат живот, за пребиваване в отвъдното. Пространството – “в разкъсаната земна гръд” – доутвърждава представата за хаос, за разрушен порядък. Земята е един от често срещаните образи в лириката на Смирненски. В митологичната традиция тя се свързва с майчинското начало, което е в основата на космическата подреденост, свързва се със закрилата, уюта, защитеността. В “Да бъде ден!” образът е трансформиран – “разкъсаната земна гръд” и “димящите развалини” са показателни за свят, в който космосът е заменен от хаос, съзиданието – от разруха. Бавно струящата се кръв е знак за изтичането на живота, за гаснене на силите.
3. Митологични модели използва Смирненски и при изграждане образа на злото. “Безокият демон на войната” е хтоничен символ на отвъдния, подземния свят, който като че ли е пренесен тук, на земята; “горе” и “долу” са разместили пространствените си позиции. Демоничното е враждебно, заплашително, подчертана е неговата хищност и злокобност. Атрибут на злото е оръжието – “и меч въз меч безспир звъни”, то е средство за насилствено поробване, за поддържане на покорство и страх. Потисникът е “златний бог” – образ, който напомня “златолуспестия гигант” и “Златний телец” от стихотворението “Юноша”. Чрез значенията на златото, познати от библейската притча за Златния телец, текстът обобщава нравствената деградация на света, кризата на ценностите. Този свят е изоставил духовното, превърнал е в свой идол материалното.
4. Угнетените, “подгонени от яростта на златний бог”, са “хиляди тълпи”, пребиваващи в мрака на социалното страдание /”сред мрака непрогледно гъст”/. Тълпите вървят към стърчащия “злокобен силует/ на някакъв грамаден кръст”. Кръстът /познат символ от християнската традиция/ се свързва с идеята за мъченичеството; страданието на нищите е разчетено като разпятие. Но кръстът алюзира и възкресението, в неговия “злокобен силует” може подтекстово да се долови и заплахата за бъдещо възмездие. В “Да бъде ден!” Смирненски изгражда един нов, различен образ на тълпите спрямо предходниците символисти. Тълпите в текстовете на символистите са бездушно множество, лишено от порив и ценност; в тълпата индивидите се обезличават, човешкото се деформира /”Маска” – Яворов, “Миг” – Димчо Дебелянов/. Лирическият герой е дистанциран от тълпите, извисен и самотен в бляновете си за красота и хармония. Подобно присъствие на образа се открива и в стихотворенията на Смирненски “Стария музикант” /тълпите са “зли и далечни”/ и “Жълтата гостенка” /”бездушни тълпи”/. В тези два текста чрез образа на тълпите се подсилва усещането за самотността и изоставеността на човека жертва в несправедливо устроения социален свят. В “Да бъде ден!” обаче тълпите са събирателен образ на страданието и на порива по друг, смислен живот. Духовният им устрем е изразен чрез очите /”очите молят светлина”/, одухотворени са от “един копнеж, мечта една” – копнеж за промяна, за свободно бъдеще. Тълпите са призвани да извървят пътуването от мрака на безправието към светлината на надеждата и справедливостта. Те са демиурзите на новото Сътворение; чрез своето слово – вик ще преподредят света, ще претворят хаоса в космос: “и през сълзи и кървав гнет,/ през ужаса на мрак студен/ разбунен вик гърми навред:/ “Да бъде ден! Да бъде ден!”. Финалът на стихотворението наподобява библейското разделяне на мрака от светлината, но в текста на Смирненски не Божието слово е в началото, а бунтът на тълпите, които поетът извисява, обожествява. Светлината, която в края заменя “черната” и “зловеща” нощ, е и израз на оптимизма, носител е на бурния, утвърдителен патос на желанието.
5. “Да бъде ден!” е сред текстовете на Смирненски, които опоетизират гнева на масите и техния борчески порив. Поетът превръща тълпите в активен социален субект, чертаещ посоката на своето бъдеще. Тяхната мисия на спасители вещае победата на светлината и свободата над хаоса и мрака, над злото.

“Юноша”

1. Стихотворението “Юноша” на Христо Смирненски е сред показателните творби в българската литература за диалог с културната традиция. Текстът актуализира митологична и библейска образност, поставяйки въпросите за смисъла на човешкото съществуване, проследявайки пътя на човека към познанието и самопознанието. Диалогизирането със сакралните текстове потиска идеологическите акценти в творбата на Смирненски и насочва прочита по посока на универсалната човешка проблематика.
2. Заглавието на творбата – “Юноша” – обозначава граничната човешка възраст между детството и зрелостта. Граничността същевременно отпраща към драмата на изграждането на личността, към поредица тревожни въпроси с екзистенциален характер – защо се ражда човекът, как се утвърждава сред другите, какъв е смисълът на човешкото съществуване. Интензивното търсене на отговори осмисля текста на самото стихотворение и придава на интимното начало в него философски измерения.
3. Стихотворението започва с личното местоимение “Аз”, което подчертава изповедния характер на творбата. Местоименната форма попада в силна /анафорична/ позиция в началото и в края на произведението – акцентът върху Аза е акцент върху интимния свят на героя; самата творба проследява личностното изграждане на Аза в диалога му със света.
4. В началните две строфи на текста се разгръща мечтата на лирическия Аз, щастливото очакване на срещата с Живота. Героят е подвластен на възторга на младостта – “запленен от цветната майска зора”. Поздравът му е отправен към пролетта, въображението му рисува “друм от цветя”, “колесница от лунни лъчи”. Зората и пролетта са извечни символи на новото начало, на надеждата; цветята са обещание за красота, а лъчите са образ на светлината – израз на доброто и прекрасното. Опияняващото очакване е предадено чрез повторението “Поздравих пролетта, поздравих младостта”, чрез персонифицирания образ на Живота, който подсилва внушението за празничност, тържественост.
5. Трета строфа започва с противопоставителния съюз “но”, очертава се антитезата между мечта и реалност, отречени са възторжените очаквания: “Но не пролет и химн покрай мен прозвъни,/ не поръси ме ябълков цвят”. Вместо в мечтаното, светло битийно пространство лирическият герой се озовава в света на злото: “сред раззинали бездни от черни стени/ окова ме злодей непознат”. Цветовата пъстрота от началните строфи е заменена от мрачна, черна тоналност, асоциираща злокобност, враждебност. Реалността предлага на юношата не “колесница от лунни лъчи”, а окови – метонимичен образ на робството, страданието.
6. Със страданието започва и инициацията на юношата – посветителният обред, който включва в себе си получаване на тайно знание, достигане до познание. Познанието не идва даром, а чрез мълчаливо понасяне на безброй изпитания. Мотивът за изпитанието е разгърнат в ІV, V и VІ строфа. В тях препятствията пред юношата са представени с въздействената сила на видения от преизподнята; активизирана е хтонична образност – злодей, демони, златолуспест гигант, черна сянка. Задължителен момент от инициацията е пребиваването на героя извън територията, усвоена от общността – в царството на смъртта или в друга страна, населена със зли духове, чудовища. Той трябва не само да познае силата на злото, но и да преодолее страха от него, да се прероди за нов живот. В царството на злите сили юношата погребва илюзиите на детството, тук “умират” предишните му състояния – съзерцателност, бодрост, възторженост, той проглежда и с нови сетива възприема света: “В полумрака видях изтерзани лица,/ вред зачух плачове като в сън...”. Собственото страдание го приобщава към чуждата болка, Азът се слива с другите в едно братство, в една общност от хора с еднаква съдба – “Аз познах свойте братя във робски керван”. Ако тежестта на социалния гнет в ІV строфа е изразена чрез хиперболата “морета от кръв и сълзи”, то сега, в VІ строфа, чрез образа на кервана е наложена идеята за безкрайността на страданието. В същата строфа, използвайки отново библейска образност, Смирненски въвежда две централни, персонифицирани фигури – на Златния телец и на човешкия Дух. Златният телец носи идеята за грешния свят, загърбил духовните стойности, погубил нравственото начало. Атрибутите на човешкия Дух са откровено цитиране на Христовата съдба на Голгота – “обруган, окован,/ аз го зърнах под трънен венец”. Окованият лирически субект /”окова ме злодей непознат”/ е видял своя окован двойник – Христос, страдащ сред хората и за хората. Примерът “Христос” го дарява с най-важното – устояването, удържането на изпитанието, след което ще е възможен и изборът – задължителен за личността, откриваща своето истинско Аз.
7. Достигнал до познанието /”Аз познах...”/, юношата ще избере ролята на Спасител. Той е вътрешно убеденият, повярвалият в необходимостта от апокалиптичната промяна на света, от неговото пречистване чрез изпепеляващия огън. Изборът ражда отново възторга, патетиката, изразени чрез градацията “закопнях, запламтях и зова” и чрез себеутвърждаващото слово: “ - Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!/ Загърмете, железни слова!”. Чрез огласения си избор лирическият герой доказва пред себе си и пред света, че се е сдобил със социалния статус на зрелостта. Повелителните изречения в VІІ и VІІІ строфа придобиват магическо-заклинателна сила – те предизвикват стихиите, настояват за разрушаването на света на злото: “Нека пламне земята за пир непознат,/ нека гръм да трещи, да руши!”. Апокалиптичното разрушение е предадено чрез типичните за Смирненски образи на земния трус, на пожара и урагана.
8. Опиянен от възжеланата промяна, в последната строфа Азът сам пожелава и смъртта. Избира я, защото вече ЗНАЕ, защото е постигнал смисъла на битието си. Той е посветен, проникнал е в тайнството на жертвения акт, възприел го е като върхов момент на себепостигането: “И тогава – залюбен в тълпите, пленен/ от лъчите на нова зора - / без да питам защо съм на тоз свят роден,/ аз ще знам за какво да умра”. Саможертвата му е в името на светлината на новия ден, в името на идеал, който е свръхличен, универсален – свобода, равенство и справедливост. Постигането на този идеал може да гарантира единството на братството и човечността – ценностните опори на мечтаното бъдеще.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Смирненски - стихотворения 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.