Словесност, митология и фолклор


Категория на документа: Литература


Народен епос
Юнашките песни и народният юнашки епос се открояват сред фолклорните форми. Главната тема в този жанр е конфликтът между своя и чуждия епос.
Българските юнашки песни не са обединени в едно цяло, въпреки че огромна част от тях разказват за един и същ герои - Крали Марко. Образът му в различните песни показва доста противоречия. В българския народен епос се преплитат чертите на митологическия и героическия разказ.
В много мотиви от народния епос личи близостта с мита и приказката, но с времето те се преосмислят съобразно контекста. Характерно е мотивите, свързани със съзнанието за етническите принадлежност и историческа съдба, да излизат на преден план.
Творбите от народния епос носят всички белези на усната словестност - типични мотиви и сцени, постоянни епитети и други повтарящи се елементи. Народният певец не разполага с фиксиран оригинал и се опира на наученото от предшествениците си. Всеки път пресъздава творбата при самото изпълнение, като включва нови детайли, размества и комбинира епизоди. Той разполага с готови словосъчетания, наречени формули. В сюжета се появяват не житейски ситуации, а сравнително ограничен брои типични елементи - сцени и епизоди, които поемат в себе си историческия и културния опит на общността. Публиката очаква да чуе познат и традиционен разказ, поднесен по познат и традиционен начин. Тази традиционност гарантира истинността и достоверността на разказаното.
Стихотворната организация на народния епос се отличава с един строг принцип - основната стихотворна единица не е строфа, а отделен стих. При българския народен епос е десетсричен силабичен стих. Певецът има право да изпуска едни стихове и да ги заменя с други. Художественото време в епоса винаги е минало. То протича линейно като в него се подреждат последователни събития, но също така е и извън реалността. Няма здрава спойка нито с някакъв период, нито с по-късни моменти и остава затворено в себе си, в своята идеалност и различност.
Друга особеност на времето е неговият ход - има събития с необикновена продължителност, но има и неспоменати, пренебрегнати моменти от реалното протичане на времето ( почти винаги е ден, а не нощ ). От значение е голямото дело на героя, което изисква голям период от време, докато другите действия остават премълчани или само маркирани. Типичен пример е обичайният финал на сватбените песни - след дълго и подробно описание на изпитанията разказът приключва с '' яли, пили и сватба правили ''. Когато липсват големи събития сякаш времето престава да съществува.
Епическото пространство ясно разграничава своето и чуждото и подчертава границите, които делят двете сфери. В началната формула се появява означението '' земя покрайна '' ( пътят, мостът, кладенецът, планината ). Очертаването на граници в мита е поставяне на бариери срещу злите сили, а в героическия епос - срещу чуждоземните завоеватели.
Често в юнашкия епос се явяват високи места - планини, скали, хълмове - които напомнят за митологичното делене на '' горе '' и '' долу ''. Високото е символ на усвоеното, очовечено пространство ( най-високите точки са запазени за боговете ). Ниското пък е символ на отвъдното, смъртта ( ''долната земя'' ). Героят винаги се намира ''горе'' и слиза ''долу'', за да извърши някои подвиг.
Планината може да има име - Пирин или Шар планина, а низината обикновено е Влашката земя. И тук митологичното и реалистичното се преплитат.
Чрез тези сливания на митологическото и историческото народният епос допринася за етническото сплотяване и за съхранението на етническото самосъзнание през превратностите на времето.
Юнашките песни се изпълняват на сватба, трапеза, събор, хоро. Те са изведени извън ритъма на делника и приобщават празнуващите към своето вечно повтаряне. Така разказът открива новото в старото и чертае перспективи за бъдещето. Старината се идеализира по особен начин - бъдещето ще повтори миналото, този идеален свят, който заличава смутовете, неволите и временните беди в настоящето.
Приказка - народна и вълшебна

• Кратка фолклорна повествователна форма, която се характеризира най-вече с фантастични елементи в сюжета
• Приказката изобразява картина, контрастна на реалността – тя откъсва слушателя/читателя от трудностите на всекидневния свят и го пренася в един прекрасен свят на фантазиите
• Накрая доброто винаги побеждава и благополучието е пълно и ненакърнимо
• Действието е лишено от пространствена и времева определеност
• Пространството е разделено на свое(дома, селото, родната страна и др.) и чуждо(гори тилилейски, долна земя, друго царство, през 9 села в 10то); Границата между „свое и чуждо“ са кладенци, извори, високи дървета и скали, планини и реки
• Главният герой е отритнат от останалите в началото: пренебрегнат, подиграван, той най-често е най-малкият брат/сестра, завареното дете, сиракът, сиромахът в селото; накрая спечелва блага и признание не само с юнашка сила, но и с ум, хитрост, доброта и честност
• Характерни са фантастичните същества - лами, змейове, великани, човекоядци, вещици, орисници, с които героят се бори
• Помощници на главния герой са различни доброжелателни същества - вълшебници, феи, духове.
• Лъжегерои – фалшиви претенденти, които се опитват да отнемат или нечестно придобият предназначената за главния герой награда; ролята им е да поддържат интерес у слушателя/читателя
• Всички действащи лица са свързани пряко с главния герой
• Героите са лишени от индивидуални черти, както и от лични имена (ако имат такива, то те са типични имена като Иван)
Фолклорна словесност
Фолклорна словесност отправя посланията си към членовете на определен колектив – семейството, рода, етноса. Творбата влиза в контакт с тях съвсем непосредствено и едновременно предугажда техните реакции, приспособява се към техните очаквания и изисквания. Тя не се стреми да проблематизира обичайния ход на живота, да изненада публиката, още по-малко да я провокира и да преобразува възгледите и нравите й. Фолклорното словотворчество е колективно както в състезанието си, така и в своето възприемане и предаване. То е устно и анонимно. Има ролята на прогласител и крепител на ценности, независимо дали е вписано в празнично-ритуален, или в битовото-всикидневин контекст. Израз на тази смислова устойчивост и традиционност е строготаорганизация на словото, склонна към повтаряне на едни и същи образи
, мотиви и структури, към стилистично еднообразие и застиналост.
Чрез фолклорното слово се поддържа представата, че в действителност никога нищо не се променя. Фолклорната словесна творба е свързана в синкретично единство с други елементи на фолклорната обредност – музика, танц, носии, ритуални действия и предмети. Всички те изграждат усещането за устойчивост и трайност на битието. Научният интерес към фолклора се пробужда през XVIII в., за баща на фолклористиката се смята немският филолог Якоб Грим (1785-1863), който в сътрудничеството с брат си Вилхелм Грим (1786-1859) издава не само първия сборник с немски народни приказки “Детски и семейни приказки” (1812-1822), но и редица теоритични трудове. Баща на термина фолклор пък е английският антиквар и библиограф Уилям Томс, който предлага тази старинна келтска дума със значение “народознание”.

Сказание
Сказание е устен фолклорен разказ с исторически и легендарен характер. Създава се въз основата на реални събития и често сказанията се предават от поколение на поколение с някакво настойчиво и съкровено старание. В него присъстват фантастични елементи, но се възприемат като истина и често в персонажите и случките се сливат спомени за няколко различни и действителни лица.
Сказанието обединява три разновидности - ПРЕДАНИЕ, ЛЕГЕНДА и САГА. Преданието и легендата си приличат повече, докато сагата е по-тясно понятие. Разликата между преданието и легендата е в степента на присъствие на фантастичното.
В сказанията винаги звучи гласът на колектива. В тях не винаги се говори за общата народна историческа съдба - може да се говори за един род или едно селище. Историята на по-малката общност е умален
а форма на съдбата на етноса - има много сходни разкази, явяващи се на различни места (заселване на двама братя, скали, от които са се хвърляли девойки, полуразрушени крепости, съградени някога от Крали Марко) .
Преданията и легендите често се пресътворяват от писателите в разкази, повести, романи. Те се радвали на голяма популярност през Ренесанса и Романтизма. Легендата за Фауст е един от най-големите средновековни разкази, пресъздаден във формата на трагедия (от Роман Марлоу ), монументална поема (от Гьоте ) и на роман ( от Томас Ман ).

Легенда
Легенда - Накратко може да се обобщи, че легендите са повествования, които философски и идеологически осмислят съществуващия космически и социален ред. Времето в тях се схваща като начално и парадигматично по отношение на човешката история; пространствено те обемат света изобщо, а не конкретни негови части; а техните герои - в смисъл на деятели - са свръхестествени. Легендите могат да се разделят на три основни групи: етиологични, етически и есхатологични.

Етиологични са легендите, които обясняват произхода на света, на човека, на животните и растенията, на природните обекти и явления, както и на отделни техни особености.

Етическите легенди са насочени към тълкуването на нравствените норми и са с подчертано морално-философска тенденция. Много от тях са преки преразкази и интерпретации на библейски или апокрифни сюжети.

Есхатологичните легенди са пророчества за края на света. Те обикновено описват наближаването на Второто пришествие, както и конкретния начин, по който ще бъде унищожен светът.
Предание
Предание - най-общо народна история. В него централни теми са произходът и развитието на селището и рода, както и случки и събития, свързани с отделни личности или с местности в околността. Времето в преданието е ограничено в рамките на историческата човешка памет. Преданието е ограничено и по обсега на територията, в която се вписват разказаните събития и която не напуска пределите на познатото свое пространство на селището и околностите му. За разлика от легендите централен персонаж в преданията са исторически личности. Те може да са популярни герои с национална значимост, но по-често са лица с местно значение, които имат място в хрониката на селището или на отделния род. Tематично преданията се делят на три групи: за исторически събития, за исторически личности и за местности. Това разделение е твърде условно, защото и историческите събития, и историческите личности в преданията са вписани в местната история. Друга класификация предлага Т. Ив. Живков, която отчита и структурата на разказа и която също предлага три групи: фабулати, хроникати и смесени предания.
Сага
Сагата е специфично народно предание в поетична форма, специфично за древната скандинавско, исландско и ирландско народно творчество, разпространявано между V и IX в., с исторически или приказно-митологични герои. Популярният смисъл, който се влага в понятието, е „родова хроника”, синоним на „сказание”. Този жанр се среща само в Скандинавия и разказва за времето от епохата на викингите до окончателното християнизиране на Исландия. Сагата не познава измислицата.Като проста форма сагата изгражда житейските и нравствените параметри на родовия свят. В традицията на българската фолклористика този жанр се нарича предание или сказание.

Има и една група разкази, които са на границата между легенда и предание и не могат да бъдат изцяло причислени към нито една от двете категории. За тях най-приемлив е терминът легендарно предание. Типични примери за такива повествования са разказите за смъртта на Иван Шишман и за изворите, бликнали от неговата кръв, както и за следите от действията на Крали Марко по скали, камъни и др. Общото между преданието и легендарното предание е техният локализъм: и двете са прикрепени към селищната хроника и към местната природна среда, и двете са хронологически и географски ограничени в рамките на историята и територията на определен район.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Словесност, митология и фолклор 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.