Сладостен нов стил


Категория на документа: Литература


СЛАДОСТЕН НОВ СТИЛ / І част/

( DOLCE STIL NOVO)

Това е третата влиятелна лирическа школа в средновековната западноевропейска поезия, след Провансалската и Сицилианската, която възниква в Болоня в края на ХІІІ и началото на ХІV век. Лесно е да се установи, че поетите от тази школа черпят вдъхновение от изящните любовни изповеди, които преобладават в интимната лирика на трубадурите. Като лирическа тенденция “сладостният нов стил” е резултат на динамичното развитие на душевните нагласи и интелектуалните прозрения, които са се оформили в лоното на провансалската школа. Поезията създадена от “Сладостния нов стил” е силно повлияна от концепциите и изобразителните похвати разработени в късно-средновековната сицилианска лирическа школа.

“Долче стил ново” се разглежда в италианската ранно-ренесансова поезия като важен етап в процеса на задълбочаване на психологическия анализ в европейската интимна лирика. Ревностното вглъбяване на влюбения в себе си излиза на преден план в зародилата се през първата половина на ХІІІ век Сицилианска поетическа школа. Тя се формира от кръга салонни поети подслонили се в двора на Фридрих ІІ Швабски, в който се отстоява дворцовия рицарски идеал за любовта:

Любовта е желание, което идва от сърцето
и ни преизпълва с голяма наслада;
първо очите раждат любовта,
а сърцето я подхранва.
(Amor è uno desio che ven da core
per abondanza di gran piacimento;
e li occhi in prima generan l’amore
e lo core li dà nutricamento.)

Днес се налага схващането, че с означението “сладостен нов стил” (dolce stil novo) не се определя нито обособена италианска школа, нито единно направление в европейската интимна лирика. Издигането до съвършенството на небесната обич чрез вдъхновението получено от възлюбената дама се постига самостоятелно от всеки поет приобщил се към кръга, така че в този устрем към идеала стилновистите не биха могли да бъдат разглеждани като участници в единна школа. Всъщност техният кръг може да се определи като школа само въз основа на сплотяващия ги стремеж към формално съвършенство на лирическия изказ, т.е. на базата на ревностното им усилие да постигнат “сладостния стил” (dolce stil) в изразяването на любовните си въжделения.

Според италианския литературен критик Габриеле Балди (1919 - 1969) би било по-точно да се говори за “сладки и изящни стихове” (rime dolci e leggiadre, вж. песен ХХVІ на “Чистилището”), отколкото да се приеме изразът ”сладостен нов стил”, с който Данте описва само собствения си поетичен стил, а не стила на целия поетичен кръг.

Като учредител на поетичния кръг “Долче стил ново” се почита Гуидо Гуиницели. От Флоренция в общността на стилновистите се включват Гуидо Кавалканти, Данте Алигиери, Лапо Джани, Джани Алфани, Дино Фрескобалди и Чино от Пистоя. Някои историци на италианската поезия причисляват към този кръг и Киаро Давандзати, Данте от Майано, Гуидо Орланди, Рустико ди Филипо. Стилновистите градят интелектуалното си превъзходство си върху придобитата индивидуална култура, която в житейския си опит всеки натрупва сам. Те живеят със самочувствието на свободни интелектуалци, които не са обвързани с определен княжески двор и се доказват в контекста на по-либералната градска среда. Оттам схващането им за любовта не е обвързано с нормите на дворцовата галантност, а е вдъхновено от изучаваните в Университета на Болоня антични и средновековни философски доктрини.

Поетите от кръга “Долче стил ново” се заемат да определят произхода и природата на любовното изживяване и да обяснят различните му проявления – мъката, радостта, мечтателността и страстния копнеж, като състояния на съзнанието на влюбения индивид. В изследването на човешкото съзнание те са повлияни от философската доктрина на Свети Бонавентура, бащата на средновековната мистика, определяна като “метафизика на светлината” (metafisica della luce). Според тази доктрина светлината е проявление на духовната мощ на Висшето същество, чиято енергия се трансформира от Ангелските духове в движеща небесата и интелектуално извисените хора сила. [по De Sanctis]

Посветеността на “стилновистите” в понятийния инструментариум на средновековната философия прозира в честото им боравене с термини като “скрит дух”, “мощ”, субстанция”, “деятелност”, “акциденция”. Те явно са заети от схоластиката и мистиката. Подобно на схоластиците те приемат, че психо-физиологичната система на човека се изгражда от трите способности – интелектуалната, възприятийната и вегетативната. Най-често използвани от стилновистите са схоластичните реалии с етичен заряд - “добродетел”, “благородство”, “превъзходство”, “милосърдие”, “смирение” и “състрадание”, които в поезията им придобиват нов, може да се каже, “научно-изследователски” смисъл.

Несъмнено стилновистите са силно повлияни от пространните анализи на Божията любов и проявленията й, които философите-мистици провеждат в уединение и така естествено култивират в духа си една изтънчената лирична нагласа. Те ги пренасят в стиховете си, най-често за да представят отвътре екзалтираната, често раздвоена от внушенията на строгия разум, влюбена душа.

За разлика от поетите в Болоня флорентинските поети-стилновисти изграждат един сплотен поетически кръг, чието единение се гради върху самочувствието им на елитни интелектуалци и върху силното им духовно излъчване. Макар че отстояват творческата си самобитност те си остават “отворени” за влияния от събратята им по перо принадлежащи към творческата им общност. Тези поети изявяват открито гордостта си, обусловена от богата им ерудиция и се отнасят с известно пренебрежение към местните, ограничаващи вдъхновението им, културни традиции и с явно презрение към възприетите в делничния живот от простолюдието грубовати нрави и недодялани маниери.

Съвременните италиански литературни историци са единодушни, че поетите формиращи кръга “Сладостен нов стил” заимстват от предшестващите го поетически школи на провансалците и сицилианците следните нагласи и изобразителни похвати:
1) прославата на любовта като най-висша форма на духовна аристократичност;
2) утвърждаването на истинското благородство, което не се придобива с раждането, а се култивира в духа на индивида;
3) представянето на възлюбената дама като небесен ангел. [По Bonghi ]

Но в кръга “Сладостен нов стил” психологическият анализ на любовното изживяване е вече много по-задълбочен и по-детайлен, отколкото при провансалците и сицилианците. Поетите стилновисти влагат много повече усърдие в детайлизирането на настроенията у наблюдаваната отдалеч възлюбена и полагат много по-големи усилия при разтълкуването на поведението й. За разлика от сицилианските поети те разкриват имената на своите избрани дами и по този начин внасят в интимната лирика повече автобиографична конкретност.

Мария Гараваля и Джузепе Бонги [Maria Adele Garavaglia - Giuseppe Bonghi] твърдят, че Данте е видял Беатриче, дъщерята на Фолко Портинари, омъжена отскоро за Симоне Барди, през 1274 година (когато е бил на девет години, според твърдението му в “Нов живот”) и отведнъж се влюбил страстно в нея. Друг прочул се стилновист, Чино от Пистоя, обезумява по Дивачката (Selvaggia), а съвременникът им Гуидо Кавалканти въздиша по Джована. Всеки от тях се стреми да представи собствената си любовна авантюра като изключително важно историческо събитие. Въпреки това тези стилновисти не се различават особено в представянето на “влюбването”, възлюбените им не са откроени с индивидуален облик и самобитно поведение, така че любовните им изповеди се възприемат по-скоро като разгърнати метафори на “разкриването на собствената душа”.

В поезията на “Сладостния нов стил” хубостта на възлюбената е символ на Божията красота, към която е устремена душата на човека. А любовта е всъщност този устрем към Бога. Тъй като жената е вдъхновителка на всички страсти, радостта от съзерцаването й е съпроводена от безмълвен отпор на чувствените пориви, т.е. подвластният на любовта мъж е призван да съпоставя земната с небесната обич и да отстоява в морален план чистотата на първата. Това е всъщност основната тема в “Долче стил ново”- духовното издигане на земния индивид чрез любовта до съвършенството на небесната обич, което се постига по различен начин от отделните стилновисти.

Основателят на лирическата тенденция “Долче стил ново” Буонаджунта от Лука е бил съдия и нотариус, който в свободното си време редял стихове, в които възхвалявал, под влияние на провансалските поети, любовното изживяване. На провансалците подражава в своите стихотворения и сициалианският поет Якопо от Лентини, чиито прякор е Нотариуса, тъй като по професия той е бил нотариус. Гуитоне от Арецо, роден най-вероятно през 30-те години на ХІІІ век и живял до 1294 година, е водещият поет в Тосканската поетическа школа, която въздига в култ мистичната любов. По-нататък ще разгледаме по-подробно приноса за възникването на “сладостния нов стил” на този късно-средновековен италиански поет

Названието на кръга “Сладостен нов стил” се обяснява в поредицата стихове /55-63/ на песен ХХІV в кантиката ”Чистилището” на ранно-ренесансовата поема на Данте “Божествената комедия”. В тях стихоплетецът Буонаджунта Орбичиани от Лука заявява, че това, което се съдържа в поезията на Якопо от Лентини, на Гуитоне от Арецо и в неговите собствени творби, предшества упоменатия от Данте /в 57-ми стих/ “Долче стил ново”, но признава, че поетите от новата школа “редят слова, които чувството диктува”/стих 59/. В песен ХХІV на “Чистилище” Данте среща Буонаджунта от Лука, който разпознава автора на сборника “Нов живот” и се обръща към него с думите:

Кажи, не ти ли ми слуха погали

със своя стих и сладостен, и нов:
“Жени, които сте любов познали!”/Бел. Това е първия стих, с който започва “Нов живот”./
Данте му отговаря:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Сладостен нов стил 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.