Щастието и свободата в рома на Даниел Дефо "Робинзон Крузо"


Категория на документа: Литература


Щастието и свободата в романа на Даниел Дефо „Робинзон Крузо”
Следвайки идеите на Просвещението,Даниел Дефо създава роман,в който човекът и неговия разум са в центъра на художественото изображение.”Робинзон Крузо” е не само интересен приключенски роман,но и носи дълбоки универсални послания,утвърждава модел на човешко поведение,който възпитава и създава самочувствие у човека.
Осемнадесетгодишния герой има мечти и амбиции.Той желае да види новото, да пътува,да се докосне до далечни земи.Това поведение е напълно нормално за младежкия му темперамент.Оказва се ,че щастието не идва тогава когато,човек мисли, че го е постигнал.Корабокрушението ще му напомни,че то все още не е намерено и че трябва да продължи да го търси.Оказва се скрито на острова на изпитанията,където героя ще намери своето спасение и ще разбере какво е истинско щастие,но и ще открие значението на пълната свобода.
Съдбата решава да постави на изпитание човека като инетелектуално същество,което превръща света около себе си в подреден комфортен дом.Той измисля различни средства с които да приближи до себе си всяко кътче от земята,която населява.Корабът е едно от тези средства,символ на човешката изибретателност,уч и способности.И точно той ще остави своя пътешественик на място ,където цели 28 години той трябва да доказва себе си ,и възможностите на цивилизацията.Двадесет и осем години са период на живота ,който при нормални обстоятелства включва раждането,детството ,юношествето и личносттното израстванена всеки човек.Това е времето от човешкото развитие ,в което се преминава от опозноването на света ,видян презе богатото въображение на детето да мечтателността и търсенето на верния път към щастието.Затова и Робинзон пременава стъпка по стъпка през същите етапи па време на престоя си на острова,пречепени през желанието му за биологично оцеляване.
Героят неусетно се превръща във философ,който дава мъдри житейски съвети и уроци на сам на себе си.И сякаш през цялото време търси обяснение на вечни въпроси,ненамерили никога конкретно определение-например какво е щестието.Неизбежно се стига до осмислянето на този въпрос още с озоваването му на непознатата земя. Фактът ,че остава жив е предпоставка за оптимизъм и героят го осъзнава много добре.”Изхвърлен съм на един ужасен необитаем остров,без всякаква надежда за избавление.Обаче останах жив ,а не се удавих като всичкитеси другари от кораба.”Затова на Робинзон не му остава да избира дали да живее илида умре.С това решение се е справил Бог.След като му е отредил да живее ,човекът трябва да изградисвоя нов живот,за да изпълни Божията воля и да докаже на себе си ,че не само ще издържи житейския си изпит,но и ще се опита да открие смисълана човешкото щастие.

Централният образ в творчестовото на Гьоте е Фауст. Това е произведение, което кара читателя постоянно да си задава въпроса: Какво е човешкия живот? КАкъв е неговият смисъл?

В пролога Господ и Мефистофел разговарят. Мефистофел иска да изкуши Фауст, който всъщност е отчаян учен, опознал всичко човешко с изключение на човешкото щастие. Той отива при при магьосничката, която му дава питие, за да бъде вечно млад. Когато той получава питието, вижда се млад и Мефистофел го приканва да подпишат договора, а Фауст казва: “ами защо не го подпиша с обикновено мастило? Не, не, с кръв ще го подпишеш”. И така той подписва с кръв договор с Мефистофел, за да изживее своята младост. Той сключва договор с Дявола, който му обещава вечна младост, богатство и безсмъртие. Условието е никога да не пpоизнася фразата: О, миг, ти тъй си хубав, спри! Фауст удържа на думата си до момента, в който не среща истинската любов. Изричайки фаталното изречение той губи и живота си, и душата си, която е обещал на Сатаната.
С помотщта на Дявола Фауст достига до богатството, познанието, магическата сила и до любовта на Маргарита, която той сам погубва.
Фауст, който сее около себе си болка и нещастия, поради липсата на скруполи в крайна сметка умира. Поуката от този край, написана от един старец е, че Фауст така и не намерил щастието нито в богатството, нито в науката, нито в могъществото. Може би смисълът на човешкия живот не е нито в богатството, нито в познанията, нито в могъществото, а в истинската любов, която озарява човека и го кара да възкликне, в стремежа си да запази по-дълго това щастие: "О, миг, тъй си хубав, спри!"
Всъщност “Фауст” на Гьоте е едно от произведенията, които ни помагат да обогатим познанията си за хората, за красивото и грозното, доброто и злото, за справедливото и несправедливото.

Но делото велико да стане…”
Йохан Волфганг Гьоте е роден на 28 август 1749 г. във Франкфурт на Майн тогава част от Свещената римска империя. Баща му Гаспар Гьоте е юрисконсулт с титла императорски съветник. Той лично се грижи за началното образование на сина си, обучавайки го по музика,живопис и чужди езици. Гьоте по-късно учи право в университета в Лайпциг (1765-1768). Но юридическите науки не му допадат особено и той предпочита да посещава редовно театър, да взима уроци по рисуване , прави и първи поетически опити. Стиховете, които пише в Лайпциг, са в духа на модерната тогава изящна поезия в стил Рококо.
През 1770 г. Гьоте получава степента доктор по право и няколко месеца практитува в съда в град Вецлар , след което отново се завръща в родния Франкфурт.
Ранното творчество на Гьоте по-късно вдъхновява следващото поколение немски поети романтици -Новалис, Николаус Ленау и др.
Страданията на младия Вертер и Гьоц фон Берлихинген донасят огромна слава на автора си. В дома на Гьоте се стичат множество почитатели, сред които е и престолонаследникът на провинция Саксония-Ваймар-Айзенах Карл Август.Веднага щом наследява престола, той кани Гьоте да живее във Ваймар.Поетът постъпва на служба към княжеския двор, получава званието действителен таен съветник и място в Държавния съвет, после е назначен за първи министър. Ентусиазирано се заема с организирането на културния живот на Ваймар. Привлича да работят там Йохан Готфид Хердер и Фридрих Шилер.През този период Гьоте пише някои от най-хубавите си балади - Рибар, Горския цар, Певец, но като цяло огромната натовареност не му позволява пълноценни творчески занимания. Някои го определят като „затихваща знаменитост“. Вероятно самият той се е чувствал неудовлетворен, тъй като през 1786 г. тайно напуска Ваймар и за две години се установява в Италия.Съприкоснованието с хармоничната антична култура оказва огромно положително влияние върху Гьоте. Той се завряща в Германия помъдрял и успокоен, изпълнен с нови творчески планове. Ориентиран изцяло към принципите на класицизма търси възможности за тяхното утвърждаване в съвременното немско изкуство. Така се ражда програмата на Ваймарския класицизъм, от която е вдъхновено и късното Гьотево творчество - великолепните Римски елегии (1790), посветени на съпругата му Кристине Вулпиус; епичната поема Херман и Доротея (1797); драматугичните творби, които той започва по-рано, но едва тогава преосмисля и публикува - Ифигения в Таврида (1787), Егмонт (1788), Торквато Тасо (1790); образецът на новия образователен роман Вилхелм Майстер - години на учение (1796) и Вилхем Майстер - години на странстване, както и Отричащите се (1821), мемоарна-автобиографична книга Поезия и истина (1811-1814) и още много други. Ваймарското академично издание на неговите произведения, осъществено по поръчка на великата херцогиня Софи фон Заксен в периода 1887-1920 г. се съсътои от 143 тома.
Бляскавата епоха на своята литературна дейност Гьоте завършва с най-великата творба на живота си – трагедията Фауст. Тя го определя като безспорен лидер в интелектуалния живот на Германия. Цяла Европа с уважение произнася името на поета. Дори Наполеон през 1806 г., след като завладява град Ваймар,цял час с увлечение разговаря с Гьоте и го награждава Кръстта на Почетния легион.

Син на една от най-бурните и противоречиви епохи от историята на Германия,дългият живот на Гьоте съвпада изцяло със втората половина на просветителския 18 век и с първата третина на 19 век ,когато капитализмът бързо се установява в Европа ,включително и в родината на писателя.Младият Гьоте ,който се превръща в духовен водач и символ на предромантичното направление „Буря и устрем”(60-80-те години на 18-ти век) в младите си години е съвременник на френските просветители-енциклопедисти Волтер,Дидро,Русо. Идеите на движението Буря и устрем оказват голямо влияния върху ранното творчество на Гьоте. Основни теми в него са силната личност, геният, свръхчовекът. Сред най-известните му произведения от този период са одата Прометей (1774), първоначалният вариант на Фауст - Прафауст (1773), първата немска историческа драма Гьоц фон Берлихинген с желязната ръка (написана през 1771 г. и публикувана през 1773 г.) и сантименталният роман Страданията на Младия Вертер (1774).
Той е свидетел и на предреволюционния кипеж в съседна Франция и на избухналата през 1789г. там буржоазна революция, а като наблюдател на паметната битка при Валми между френската революционна армия и войските на контрареволюцията и техните помагачи през 1792г.,изрича мисълта че е присъствал при раждането на нова историческа епоха.В зрялата си възраст Гьоте е свидетел на Наполеоновите войни ,прекроили картата на Европа и оказали огромно въздействие върху политическия и духовния живот на тогавашна Германия .През 1808г. по покана на император Наполеон Гьоте се среща с него в Ерфурт.Свидетелство за непоклатимото човешко и писателско достойнство на Гьоте е отговорът му на внушението на Наполеон,че би могъл да посвети своя творба на руския император Александър I ,който също е в Ерфурт по това време.”Ваше величество-отвърнал Гьоте,-нямам такъв навик ;когато започнах да пиша ,възприех принципа да не правя посвещения ,за да не се разкайвам никога”.И когато императорът отбелязва ,че великите писатели от епохата на Луи XIV не са постъпвали така,Гьоте казва:”Вярно е ,но Ваше величество не би твърдял,че те никога не са се разкайвали”.
Гьоте надживява не само изпълнените с превратности (особено за родината му) Наполеонови войни ,но и Реставрацията,и Юлската революция от 1830г.
Междувременно домът му във Ваймар се е превърнал в „столицата на духа”,към която се стремят хората на словото и мисълта от цял свят .Старият Гьоте не изпуска перото до края на живота си и следи с неугасващ интерес проявите на младата литература.Той дава израз на съжалението си от преждевременната смърт на Байрон в епохалната си творба „Фауст” , а по-късно подарява перото си на Жуковски,за да го връчи на младия Пушкин ,чиято слава е прекосила цяла Европа.
Когато на 22 март 1832г. 82-годишният Гьоте умира,той оставя 40 тома съчинения ,издадени под неговия личен надзор от прочутия издател Гота.По-късно към тях се прибавят и неиздадените му творби ,научните му съчинения и обемистата му кореспонденция ,като по този начин събраните му съчинения достигат внушителната цифра от стотина тома.
Творчеството на Гьоте прави впечатление не само със своя обем , но и с разнообразието си.Трудно е да се каже като поет или белетрест е по-голям писател той.Поезия Гьоте пише от юношеските си години почти до края на живота си ,като създава хиляди стихотворения в най-разнообразни лирически жанрове – балади,елегии,сонети,епиграми,философска поезия.Стихотворенията на Гьоте са едни от най-високите върхове,до които се е извисявала немската поетическа реч.Към периода на „Буря и устрем” се отнасят стихотворните фрагменти Прометей,Мохамед и много от прелестните му лирически песни и балади.В зрялата си възраст Гьоте се интересува от персийска класическа поезия,чете Хафез и пише своя знаменит „Западно-източен диван” ,гениална интерпретация на обсебилите го източни мотиви.И ако в началото на творческия път на Гьоте са написани такива поетически шедьоври като „Сватбена песен”,”Пигмалион”,”Теменужка”,”Циганска песен”,”Буреносна песен на странника” и др.,знаменитата „Елегия”,влязла в литературата като „Мариенбадска”, е един от последните му мощни лирически изблици,породен от любовта на възрастния поет към двадесетгодишната Улрике фон Левецов.Епическата поема „Херман и Доротея”(1797г.) написана в хекзаметри ,е плод на увлечението на Гьоте по античния свят и Омировия епос.
Гьоте се изявява и като блестящ драматург .В младежките си години , когато е един от вдъхновителите на литературното движение „Буря и устрем”, той се увлича от Шекспир и пише в духа на историческите му хроники „Гьоц фон Берлихинген”, драма със сюжет из селските войни в Германия (в началото на 16 век).По-късно Гьоте се увлича по гръко-римската класика и създава за Ваймарския театър ,чийто интендант и художествен ръководител е в продължение на няколко десетилетия,драмите „Ифигения в Таврида”, „Егмонт” , „Клавиго” , „Торквато Тасо” и „Незаконната дъщеря” , които заемат важно място в развитието на немския класически театър.Гьоте споделя възгледите на великия си приятел Шилер за театъра като обществена институция и художествено явление .Свидетелство за важната роля,която му отрежда като трибуна за разискване на най-важните обществени идеи, е и знаменитият „Пролог в театъра” към трагедията „Фауст”.
С няколкото си романа Гьоте изпъква и като един от строителите на немския роман .Световна слава донася на младия писател още първия му роман
Образът на Тартюф според едноименната
комедия на Молиер

Освен с интересния,завладяващ сюжет,оригинална композиция и остроумен диалог,комедията “Тартюф” впечатлява и с изградените характери.До голяма степен това са образи-типове,но големият талант на Молиер не е могъл да се ограничи само в типа и е създал ярки,колоритни,пълнокръвни индивидуалности.

Още с вдигането на завесата,зрителят вижда своеобразна колективна снимка.От нея постепенно се открояват отделните лица. Всеки герой преследва строго определена задача в развитието на конфликта.Тартюф,Дорина, Елмира,Оргон, Дамис,Клеант,Валер,Мариана – това са хора от плът и кръв,те живеят на сцената – всеки със своите характерни особености,които същевременно са част от един съзвучен хор.Сред тях се откроява образът на Тартюф.Още преди появата му,той е вече завършен като портрет.Публиката знае всичко за него.В образа на Тартюф,Молиер влага характерните белези на типа – лицемер,чието изображение и изобличение е основна авторова задача. Тартюф стои и в центъра на конфликта,неговото поведение е двигател на действието.Още името на героя ни насочва към измамническата му същност.До самия край на комедията той не сваля маската си на лицемер.

В първо и второ действие героят не се появява на сцената,но той е блестящо охарактеризиран от останалите действащи лица.Молиер,чрез Дорина,Елмира и останалите,ръководещи се от принципа на разума,успява да разкрие истинското лице на двуличника Тартюф.Когато в трето действие,втора сцена се появява Тартюф,той вече предварително е грабнал нашето внимание и с репликите и постъпките си,и така живо и релефно завършва замислената от автора фигура,че се откроява от останалите персонажи.Госпожа Пернел и Оргон през тъмните очила на религиозния догматизъм виждат у Тартюф само привидните му качества на християнски моралист : смирен,изпълнен с любов към ближния,безкористен и целомъдрен.Но зрителят не възприема направената от тях характеристика,защото тя е продиктувана от чувството,което според естетиката на класицизма води до грешки в поведението на човека.Тартюф много умело успява да излъже Оргон, прикривайки истинската си природа зад мнимата набожност.Във всички епизоди на комедията той носи невидима маска.У Тартюф е наблюдава явното разминаване между думи и дела.Той непрекъснато зове небето и говори за благочестие,а не се отказва от житейските съблазни.Както казва Дорина,”той лапа за шестима”,изяжда “две пилета на шиш и половина бут”,”с литър вино сам закусва сутринта”. Контрастът между проповедите му за отказване от земните радости и настойчивото търсене на наслади е също една от характерните черти на този образ.Но не лакомията е най-страшният порок на Молиеровия герой.Той пренебрегва законите на гостоприемството и си позволява да живее като паразит в дома на Оргон и похотливо ухажва съпругата на своя покровител,за когото казва: “аз този харен мъж го водя за носа”.В сцените с Елмира,той си поставя друга маска – на искрено влюбения,който не може да скрие своето дълбоко чувство. Дори когато е разобличен от Дамис не проявява никакво чувство за срам и вина.Неговото оръжие е фалшивата поза на смирение и разкаяние,представя се едва ли не,за невинно оскърбена жертва.

У Тартюф липсва всичко човешко,истинският Тартюф е алчен,жесток и коварен. Аморалната му природа е толкова силна,че той не се спира пред никакви нравствени прегради.Чрез лицемерната си набожност принуждава Оргон да му препише имота си,научава и компрометираща за своя благодетел тайна,която после безсрамно използва срещу него.Голямото му нахалство не му пречи да приеме предложението на домакина си да му стане зет,въпреки нежеланието и отвращението на Мариана.
В последните епизоди мнимият благочестивец се явява с офицер от кралската гвардия,за да изгони Оргон и семейството му от дома.Явно е,че,съображения като дълг,благодарност,чест,не превождат съвестта на Тартюф.Важно е на всяка цена да постигне целта си.Той не успява,но победата над него е нелогична.Тя е по-скоро резултат от благоразположението на Молиер към Краля-слънце.

Майсторството в изграждането на този образ,осигурява дългия живот на пиесата,но наред с това обогатява европейските езици с едно нарицателно: ”тартюф” и “тартюфщина” – синоними на лицемер и лицемерие.През цялото време на драматургичното действие,авторът недвусмислено внушава на зрителя,че лицемерът е трудно победим и вечен.
През 17 век във Франция по времето на Людвик 14 се формира естетиката на класицизма.Тя намира отражение в всички жанрови форми на изкуството, което отразява строгата йерархична подреденост на обществения живот във Франция,изцяло подчинена на абсолютната кралска власт на Краля-Слънце.
Той определя посоката на развитие на обществения и духовния живот.Затова и художествените идеи за нравствения дълг,човешкия и обществен морал ,винаги отстоявани в името на краля и неговата абсолютна власт са водещи.Целта на всяко класицистично произведение е да доведе до такава развръзка ,при която добродетелта ще бъде наградена , а порокът –наказан.В епохата на класицизма тази роля се изпълнява от краля, който знае, може и вижда всичко. С комедията си “Тартюф” Молиер язвително осъжда лицемерието, мнимите добродетели,наи вното лековерие и безотговорноста ,които са пуснали корени във всички сфери на живота.Тези личности, които са съществували,съ ществуват и днес,-и срещу тях хората със здрав разум и воля.Хората които се възмущават от коварството, егоизма, лицемерието,кои то се ширят в древния бит ,но които заливат и съвременото общество.
Класическия еталон на безбожника лицемер-Тартюф- живее в човешкото съзнание, проявява се в нравственото поведение на хората.
Кой е Тартюф? Вмъкнал се коварно в семейството на Оргон, мошеникът Тартюф завладява съзнанието на стопанина с лъжливото си благочестие и го повежда към пропастта на заслепението.Вс еки жест на набожност, щедрост,смирени е и скромност е добре премерен коварен ход на двуличника. На показ той излага онова,което бързо впечетлява лековерния Орегон. Привидно се отказва от всички земни блага”връщаше назад всеки мой подарък”. Голямата заблуда на лековерника става благоприятна основа за изявата и налагането на лицемерния набожник. С фалшивото си благоприличие, с надменното си самочувствие на божи представител, със скрити зад тях нахалство, лакомия и безочие, опитният интригант Тартюф успява да спечели доверието на Оргон и на госпожа Пернел. Целта е добре премислена и постигната блестящо.
Молиер говори за вярата от различни гледни точки – истинскатa човешката вяра в Бога, в доброто и красивото; фалшивата вяра-измама, коварно подвеждаща по пътя на злото. И вярата в нещо, което би трябвало да съществува и да спаси човека – вярата в добрия крал и във възможностите му да помага. Нищо освен справедливостта не може да помогне на този грешен свят.
Постигнал целта си, Тартюф разкрива изтинското си лице. Лицемерът съвсем не е смутен от това. Напротив, разобличен, той се готви да накаже благодетеля си и семейството му за това, че са “прогледнали” и спокойно се надсмива над Оргон, канейки се да се възползва от плодовете на своята измама, като присвои имотите му. Вечният лицемер има огромна социална мощ и е трудно победим. Контрастната полюсност на характера се скрива зад художествена маска и като че ли става задължително обществено поведение. Лицемерието, хищническата страст към присвояване нарушават стилните норми.
“Маската” за Тартюф е религията – тя е база за манипулиране, за обсебване на човека, тя е оръжието му в битката.
Молиер създава своята комедия ,като изобличение на лицемерната набожност,устан овила се като опасно явление във Франция през17 век.Но комедията се превеъща в безсмъртна творба демаскираща една вечна човешка проява- лицемерието.Сам о здравият разун може да се опълчи срещу коварството и прикрития егоизъм ,да се издигне над тях и да избегне всички беди ,които пороците неизменно носят.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Щастието и свободата в рома на Даниел Дефо "Робинзон Крузо" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.