Романа "Под игото"


Категория на документа: Литература


Бог високо, цар далеко

“Под игото” е ярка картина на последните робски години. С него авторът си поставя за цел да покаже героизма на българския народ както на съвременниците си, така и на целия свят.
В центъра на романа стоят големите конфликти на епохата, но разгледани през погледа на всекидневния бит. В творбата се разкрива народният дух, съхранен в обичаи и нрави, същевременно извисен в героичен подвиг и саможертва. Иван Вазов успява да покаже как голямото историческо събитие преминава през бита на обикновените хора от народа и изтъква онази борбена сила, която е присъща на свободния дух.
В главата “Бог високо цар далеко” писателят отново се спира на безконечните безчинства на турците над българската рая. На много места в романа тази тема е засегната, но в тази глава писателят много ярко рисува картината на страха от ятагана и наглостта на тиранина. Още с първата сцена, когато двете заптиета думкат по Цанковите порти, проличава както безсрамието и жестокостта на турците, така и преклонената глава на стопанина на дома. Няма сезон, няма час за наглия тиранин: “Епохата на робството беше изработила унизителната за човечеството поговорка: "Преклонена глава сабя не сече." Цанко молеше бога само да не закачат дъщеря му.” Страхът да не посегнат на близките му е принуждавал българина да навежда глава пред тиранията цели пет века.
Картината се усложнява и от присъствието на Огнянов у Цанко. Стопанинът успява да скрие бунтовника, но Огнянов забравя камата си до огнището и едноокото заптие я вижда. Настъпва хаос и когато накрая турците успяват да принудят Мухтаря да прочете написаното, те побесняват. На камата на Огнянов пише “Свобода или смърт” - с тези думи българите ще се вдигат на бой, тези думи ще красят знамето им.
Яростта на турците стига връхна точка, когато пребиват беззащитния старец дядо Стойко. Когато не успяват да изтръгнат и дума за това, къде е синът му, хукват да търсят гяурина.
След като са се навилнели и са прибрали единствената ценна семейна вещ – връвта с рубетата, двете заптиета си тръгват. След тях остава безмълвен страх, но и вече зародилата се нетърпимост към поробителя започва да се надига.
Вазов не само че не пренебрегва историческата правда, но и държи сметка за неизбежните следи от робството, напластявани от векове в психиката на българина. И завършва главата с думите, тихо пришушнати: “Още малко остая, па или ние тях, или те нас... да се свърши барем... То такъв живот се не живее...”
Подвигът е страдание - път от семейното огнище през Голготата на борбата. А свободата е синоним на саможертвата. Но българският народ е по-готов от всякога да спечели свободата си. Впечатлен от необикновената морална сила и от патриотичната гордост на довчерашния роб, писателят издига своя главен герой – народа – на пиедестала на величието.
С тази глава “Бог високо, цар далеко” Вазов доказва, че българинът е разбрал най-после простата истина, че не може да разчита на нечия помощ, на друга сила, освен на собствената си готовност за борба. Защото когато си готов за нея и не искаш да търпиш повече унижения и безчинства, свободата е някъде близо. Няма друга алтернатива – или свобода, или смърт. А българският народ вече е узрял за тази идея.
Независимо че въстанието е потушено и удавено в кръв, духовното и нравственото извисяване на революционния български дух е успехът, който само няколко години по-късно ще донесе така жадуваната свобода
Надскочил своя духовен ръст, осъзнал свободата като висше благо, българският народ не може да бъде спрян в устрема си, защото поробителите нямат „нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея”.

Гост

Цялото Вазово творчество е посветено на България. В живота му не съществува нищо друго, на което така пълно да отдава всичките си мисли и чувства. Той смята за свой свещен дълг да живее с всяка болка и победа на Родината, да бъде нейна съвест. Тази творба ни връща към “най-българското време”, към романтичния дух на една величава и трагична епоха, зарежда ни със самочувствие и национална гордост.
“Под игото” е ярка картина на последните робски години. С него авторът си поставя за цел да покаже героизма на българския народ както на съвременниците си, така и на целия свят.
В центъра на романа стоят големите конфликти на епохата, но разгледани през погледа на всекидневния бит. В творбата се разкрива народният дух, съхранен в обичаи и нрави, но същевременно извисен в героичен подвиг и саможертва. Иван Вазов успява да покаже как голямото историческо събитие преминава през живота и всекидневния бит на обикновените хора от народа. “Под игото” не е исторически роман. Авторът не се стреми да покаже героичното въстание на българите, а да изтъкне онази борбена сила, присъща на свободния български дух.
Важно идейно място в романа има началната му глава “Гост”, защото тя очертава сложния двойствен облик на националния живот. Авторът въвежда като противоположни двата основни образа на българското (традиционния и нетрадиционния), които в хода на повествованието ще се слеят. Тази начална глава въвежда читателя в мирната обстановка на патриархалния бит - разговорът около трапезата показва, че в условията на чуждото владичество нищо не е толкова идилично, щом раята всеки миг може да изгуби дома, имота си, честта или живота си. Наред с тази картина Вазов рисува несломения в дългите страдания пробуждащ се национален дух на българина. С тънка наблюдателност авторът открива в непреодоляната изцяло робска психика зародиша на новото, на определящото манталитета на възрожденския българин. Защото великите промени в историческата съдба на един народ винаги първо минават през неговия бит.
Първият епизод /преди появата на каторжника/ рисува традиционния образ на българското битие – атмосферата в чорбаджи Марковата къща, и то в навечерието на Априлското въстание. От една страна, политическите пристрастия на стопанина /култ към Русия и омраза към турците/ подсказват, че този български дом е облъхнат от възрожденско настроение, т.е., че тук историческата памет е жива. След вечерята започва разговор и тук авторът умело вплита темата за историята:”Разкажи ни от историята, кажи нещо за Русия!”. Не случайно се стига до Русия – това е страна с богата история точно когато на България ù липсва такава и благодарение на нея българинът ще натрупа историческо самочувствие.
От друга страна, пространствената и духовната изолация на къщата /високите зидове, консервативните домашни порядки и властващият страх от турците/ е знак, че семейните ценности властват над патриотичните и българинът все още не е докрай увлечен от темпа на националноосвободителните движения. В този смисъл образът на чорбаджи Марко въплъщава представата за “човека на камъка” – човек на мирното робско добруване.
Главата “Гост” очертава и основния композиционен похват, чрез който ще се изгражда в романа изменчивият образ на националния дух – редуване, сливане и разграничаване на две повествователни линии: традиционно-битова (мирновременна), описваща рутинни действия (сватбени трапези, кафеджийски разговори, тлаки, годишни изпити) и нетрадиционна (борческата), представяща тайни сцени (бягство от каторга, подмяна на писмо, убийство на турци, революционни конспирации/ - до вчера се шие, меси за дома, сега – за революцията; по тлаки се пеят не любовни, а революционни песни.
Внезапното появяване на беглеца каторжник внася другия, нетрадиционния образ на българското битие. Когато разбира кой е неканения гост в дома му, /”ваш човек съм”/ и след като чува думата “Диарбекир”, чорбаджи Марко разпознава своето и така припознава историята:”Ти си у дома, синко!”
Чрез образите на чорбаджи Марко и Кралича си дават среща две психологии – на примиренчеството и на бунтовната непримиримост. Когато обаче онбашията тропа на портите му, бай Марко търси път за спасение на един българин, той действа. В условен художествен план Вазовият герой макар и неосъзнато вече е приел идеята за свободата и търси път за нейното спасение. Той застава над реалната опасност, не се усмихва угоднически на турчина и хуква към към обора, без да обръща внимание на опасността. Робството е исторически факт, но духът желае свобода.
Светлата и тъмната линия в образа на националния дух се вижда още в символното именуване на градчето-Бяла черква, “бяла” подсказва историческото пробуждане и проглеждане, а “черква” е знак за робско смирение. Ето защо от битов инцидент появата на каторжника се превръща в символ на историческата среща “водач-народ” и внася революционната идея в спокойния досега български дом. Авторът показва, че народът жадува за освобождение, нужна му е била само искрата, хвърлена от водача.
С последвалите драматични събития заглъхва и последното ехо на Априлското въстание. Но споменът за дните на революционното и моралното израстване на народа остава жив - въглен в угасена жарава, въглен, който много скоро ще подкладе огъня на революцията. Затова Вазовата творба “Под игото” се е превърната в част от историята на българския народ.

Около един труп

Вазовата вяра в българския народ и живата обич към родината са подтикът той да създаде „Под игото” - тази безсмъртна творба, пресъздаваща предосвобожденските борби. С този роман той иска да напомни на своите съвременници, скъсали с идеите на предосвобожденската епоха, героичните борби на нашия народ и да им посочи примери на истински патриотизъм.
В творбата Вазов с широк размах рисува бита на нашия народ преди Освобождението.Писателят отразява големите исторически борби на българския народ и разкрива широката картина на националния живот на българите през онази епоха.
Набожният чорбаджи Марко вече има нова молитва - той се моли за България. Наивната вяра в лесното и бързо освобождение се настанява дори в най-далновидното съзнание, като това на Марко Иванов. Тази вяра и това опиянение предизвикват предсказания и пророчества, които потвърждават, че целият народ е “полудял”.
Зад образа на чорбаджи Марко ясно прозира Минчо Вазов, бащата на писателя. Той е централният проблематичен герой в романа. В неговите колебания по отношение на бъдещата революция се оглеждат колебанията на средната класа в българското общество, която според Вазов е гръбнакът на Априлското въстание.
Всички се включват в подготовката на бунта, дават най-ценното си, забравят нивите и домовете си. Вазов показва бързото израстване на народа, който се обединява около тази велика цел. Чорбаджи Марко е типичен пример за това израстване, той буквално проглежда духовно и преодолява еснафското си благоразумие. Всъщност чрез този герой Вазов разкрива историческия преход на националното съзнание от състояние на робска примиреност към състояние на бунтовна готовност. За това свидетелства решението на Чорбаджи Марко да отсече черешата си и да я предостави за изработването на Черешовото топче. Чрез сливането на мирния бит с предстоящата битка /черешата ще стане оръжие/ Вазов символизира превъплъщението на народа от мирен стопанин в бунтар, както и самодейния характер на въстанието. Именно в тази самодейност авторът вижда трагичното величие на патриотичното пробуждане.
В главата "Около един труп" чорбаджи Мичо изнамира най-сигурното пророчество "от провидение Божие", което убеждава дори чорбаджи Марко, че е дошло мечтаното време на промените.
Странният код, съставен от букви и цифри, които чорбаджи Мичо изписва на топа, дава отговор на съмненията: “Тия черковни слова, четени като букви, казваха: ТУРЦIА КЕ ПАДНЕ; броени и събрани като цифри, изкарваха съдбоносната година 1876!”

"Турция ке падне 1876" гласи пророчеството. Според вещото тълкувание на Мичо Бейзадето това означава, че е настанало времето за освобождението. И ако предсказанията на Мартин Задека се струват на Марко детинщини, то това вече "е друга работа". Новото пророчество кара Марко да повярва, че въстанието ще пламне навсякъде, а пламне ли, "ще нарамя пушка" - казва той.
Преображението на Марко, описано в главата “Около един труп” подготвя отговора на главния въпрос, поставен в романа: “Кое изкара кротките анадолски абаджии на средногорските височини – сюблимни височини – с черешовите топове?”
Вазов завършва главата като използва черешовото топче като символ на предстоящата борба – то е оръдие, но също така е и престол на българщината:“- Ето моя престол - каза бай Мичо и седна на гърба на топа”.
Надраснал своя духовен ръст, осъзнал свободата като висше благо, този народ вече не може да бъде спрян в устрема си, защото поробителите нямат „нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея”.
С последвалите драматични събития заглъхва и последното ехо на Априлското въстание. Но споменът за дните на опиянението, на революционното и морално израстване на народа остава жив - въглен в угасена жарава, въглен, който много скоро ще подкладе огъня на революцията. Затова Вазовата творба “Под игото” се е превърнала в част от историята на българския народ.

Пиянството на един народ

Вазовата вяра в българския народ и живата обич към родината са подтикът той да създаде „Под игото” - тази безсмъртна творба, пресъздаваща предосвобожденските борби. С този роман той иска да напомни на своите съвременници, скъсали с идеите на предосвобожденската епоха, героичните борби на нашия народ и да им посочи примери на истински патриотизъм.
В романа Вазов с широк размах рисува бита на нашия народ преди Освобождението. Писателят отразява големите исторически борби на българския народ и разкрива широката картина на националния живот през онази епоха.
Наред със сватбите и седенките се организират и комитети и се подготвя почвата за борба против тираните. Именно тези комитети подтикват народа към лудостта, към бунта, към “пиянството”.
В главата „Пиянството на един народ” Вазов излиза от повествователния тон на творбата и от конкретните образи. Той издига своя главен герой – народа – на пиедестала на моралното величие. От позицията на предан и любещ син авторът пресъздава опиянението на народа през погледа на възторжен наблюдател и патриот. За него това вече е „един народ, жаден за великото слово на свободата, готов да понесе кръста си на Голгота!” Това отклонение е изява както на лирическия епос, така и на способността на автора да обобщи, да анализира и вижда доброто и лошото в тази масова еуфория. В тази глава се очертава пътят и развитието на освободителната борба, движещите и сили и историческото и значение. С патриотична гордост и дълбоко преклонение пред българския народ Вазов дава следната оценка на това всеобщо въодушевление:” Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост...”
Един от най-ярките персонажи в творбата - чорбаджи Марко, е пример за духовното осъзнаване на българина в навечерието на Априлското въстание. С отворена душа за новото, с буден ум, той е свидетел на народното раздвижване, но остава скептично настроен към успеха на делото. Този скептицизъм е характерен за повечето Вазови герои, недоверието е характерна черта на народопсихологията, която Вазов очертава в характера на героите си. Марко минава през всички етапи на колебанието на недоверчивия българин, но извървява пътя от съмнението и прекрачва границата към истинската вяра да даде свята дан в общата борба. Повечето от останалите герои не са готови за борба, те изявяват себе си само в опиянението по подготовката на въстанието, защото не са готови за тази кауза. Не са готови да жертват дом, имот, сигурност, а мисълта, че свободата се постига с жертва, не става част от техния светоглед. Надеждата им е светла, но по детски наивна. Затова в решителния момент духът е разколебан.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Романа "Под игото" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.