Род, личност и история в романа "Железният светилник" на Димитър Талев


Категория на документа: Литература


РУСЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ “АНГЕЛ КЪНЧЕВ”
ФИЛИАЛ - СИЛИСТРА

Изготвил: ____________ Проверил: ______________

________
Силистра
2012

Романът “Железният светилник” носи нарактеристиките и изразява тенденциите на Тетралогия, чиято първа част е. Тои търси същността на историческия процес, стреми се да открие съотношение между индивидуално и обществено време. Основава се на родната епическа традиция, но представя националното битие и като митичен сблъсък на мрака и светлината. Интерпретирайки проблематиката на националното в контекста на историческото, търсейки философията на националния път през вековете в сблъсъка на индивидуално, национално и родово. Талевият роман разкрива вътрешно сходство с Вазовата концепция за литература.
Романът открижа същността на историческия процес в разпадането на епическото съзнание. Той разказва за превръшането на епически монолитния човек в противоречивата индивидуалност на модерния свят. Героите на автора придобиват самоличност чрез общността- семейството,общината или нацията. Общността удържа личността в рамките на светогледни позиции и нравствени избори, съответстващи на колективните нагласи и задачите на времето. В този контекст личността получава неоспорима нравствена мотивация- тя е водена към осъзнаване на националноосвободителното движение като епизод от вечната борба между доброто и злото. Разбирайки конфликта между етическите антиподи като вечен, епическото съзнание го приема като неотменен спътник на човешкия живот. Но със смяната на поколенията се променя и разбирането за света и неговата логика. За Борис, сина на Лазар Глаушев, злото е категория, ограничена във времето; върховното човешко усилие за съпротива го заличава завинаги и превръща света в нравствено хомогенен. С преобразуванрто на епическото съзнание завършва и епическата епоха-вече е невъзможна единна визия за осъществяването на националния проект. Настъпва времето на индивидуалния проект. Настъпва времето на индивидуалните стремежи, на еманципираната от общността личност.
Романовата поредица на Д. Талев се основава на националната епическа традиция- литературна и фолклорна- като продължава и характерните за нея теми: индивид и общност, индивидуален избор и обществени императиви, безвремие и история. Смислово- композиционно тетралогията е организирана като разказ за живота на поколенията и диалога между тях, за противоречията между старо и ново, за диалектиката на лично, родово и национално. Сюжетът обхваща значителни събития от българската история в периода от 1813 до 1913г. –борбите за църковна независимост, Руско –турската война, Илинденското въстание и четническата борба в Македония. Наред с проследените промени на индивидуалното съзнание, тези събития чертаят националния исторически път към самопознанието. Повествованието се разгръща като разказ за историята на един род –рода на Стоян Глаушев, с което неизбежно придобива и характеристиките на семейната сага и хрониката. Националната история се проектира върху родовата, обществените тенденции рефлектират върху частния живот.
Човекът в романа „Железният светилник” носи противоречивите характеристики на времето. Романовото време е и митологичните „тъмни времена”, и динамичното ново време. То е време на индивида и обществено време, процес на самопознание и осъзнаване на собствените потребности, който протича в индивидуалното и общественото съзнание. В съприкосновението на тези противоречиви характеристики възниква драматизмът на националната история и на отделния човешки живот. Времето придобива смисъл на досег между родова и индивидуална история, на „високата” историческа събитииност със сюжетите на всекидневното. Индивидът е принуден да избира между обществено и родово. В „тъмните столетия” времето има единствено индивидуални измерения. Неразличими една от друга, годините помнят „колело което се върти равномерно”. Появата на публичната личност бележи възникванрто на съзнание за обществено време и обществена необходимост. Герои като Климент Бенков, Лазар, Ния, или Рафе Клинче се ръководят преди всичко от потребностите на общественото време. С поведението си те изтъкват публичната личност като необходимост за общественото развитие. Носят идеята за историческа перспектива, за бъдеще, за надмогване на историческите изпитания. Личното и общественото време се съчетават хармонично в образа на Лазар. „Дом” на героя е общественото пространство, там тои постига своето пълно осъществяване. Тои организира читалище, помага на своите съграждани да изберат целите си –да бъдат допуснати в ъправлението на града, да се създаде българско училище и богослужението да се извършва на роден език. Поведението му е напълно подчинено на целта, която избира. „Искам да направя добро на народа, големо добро и големи добрини –признава тои в разговор с майка си . –Да го изведа нашироко и да го чуя как да живей”.
В конфликта между индивидуално и обществено време възниква и образът на Султана. Женитбата и със Стоян е първият бунт на индивида срещу консервативната изостаналост на средата. Този бунт свидетелства, 4е животът е по –силен аргумент от старите благоразумни правила. Копнежът по щастието, волята за осъществяване на този копнеж свидетелстват за появата на индивидуална нравствена мяра. Но ускореното обществено развитие изисква непосилно за Султана разширяване на вътрешните мащаби. Героинята въплащава традиционни нагласи –неизменчивост, устойчивост –които в променения обществен комнтекст изглеждат анахронични. Съчетание на антиподи –съзидание и разрушение, живот и смърт –тя олицетворява сякаш загадката на самото битие, неговото сакрално тайнство. Създава народа, но и убива едно от децата си –Катерина. От друга страна, в нейния дом се раждат свободни хора като Лазар, Катерина, внукът и Борис. В нейно лице намира израз енергията на човека, лишен от обществено битие в продължение на векове. Нейният трагизъм е резултат на неспособността и да допусне възглед за щастие, за ред, различен ос своя. Така тя остава „сама срещу всички”, в непрекъснат конфликт –със себе си и с другите. Чрез сложното съотнасяне на лично и социално –историческо в този образ писателят изобразява времето като трагичен сблъсък между новото и вкорененото в бита и в мисленето.
В сблъсъка на времената се раждат и образите на Катерина и Рафе Клинче. Тези герои отхвърлят традиционните етнически норми, въплъщават желанието на зараждащата се индивидуалност да йивее според собствената си мяра. „Грешница” според традиционния кодекс, девойката се отдава на чувствтото си, водена от убеждението, че човекът може да избира. Подобна ренесансова дързост носи и майсторът. Изпитал мъките на съзиданието, но и разбрал стойността на изкуството си, той има съзнание на свободен човек и творец. Гордо отказва да „целува ръка” –традиционен жест на почит и благодарност, когато го наемат да изработи олтара на новата църква с думите: „Не съм слуга никому. Ще се потрудя и ще получа каквото ми се пада”. Воден от убеждението, че животът и изкуството са свързани, че преживяното от твореца бележи наговите творби, той вплита в дърворезбата на църковния олтар своя образ заедно с този на Катерина. Той носи съзнанието, че времето и хората са действителният съдник за стойността на изкуството. Във финалната сцена на романа, загледан в създадения от него иконостас, резбарят изразява това разбиране:”По това ще ни познаят людете некога”.
Талев изобразява героите си по различен начин. Онези, които идентифицира с градивното начало, са „приповдигнати”, за да бъдат изтъкнати като образец на „една по –висока човечност”, както сам признава авторът в своята статия „Бележки върху историческия роман”. Те наподобяват икони –схематизирани са до известна степен, за да се превърнат в знак за общото. Така отстранявайки някои индивидуални черти, романът осмисля житейския път на отделния чивек като метафора за съдбата на нацията.
Характерна черта в поетиката на Д. Талев е опредметяването на вътрешните преживявания, превръщането на духовното във физически осезаемо. Успокоена след взетото решение да се омъжи за Стоян, Султана продължава ръкодението си, като „подхвана тънка светло –синя ивица, която заблестя между другите цветове по платното”. Багрите и линиите представят метафорично преживяванията на героинята, те са образ на съкровените и стремежи. Симетрични и чисти, заплетени и заедно с това хармонични, те идават не само усет за красиво, но и „разказват” за дълбока скръб и светли надежди. Заедно с това необикновените фигури върху ръкодението изразяват и характерни страни на националното светоусещане: скрити желания, плахи надежди, потиснатост и просветление.
Романът на Талев интерпретира процесите в личността и обществото чрез метафорите на дървото, дома, градежа, огъня, пробуждането.
Родовото дърво е олицетворение на времето, измервано чрез живота на поколенията. Султана остава „самотен цвят на върха на едно дърво”. „Буйно и високо” някога, сега то е ”обрулено, изгоряло от мълнии”. Тя е „родена от него, за да завърже и роди плод, който би продължил и засилил загасващия му живот.” Опитът на предците живее в индивида и гарантира неговото оцеляване. Султана носи в паметта си техните ликове и тяхната мъдрост, тяхната жизнена енаргия. Родовото дърво представя метафорично отношението индивид –общност –индивидът е творение на родовата общност, но и сам е неин творец; той носи нейния опит и познание; чрез него тя се съхранява във времето.
Чрез образа на родовото дърво социалното се осмисля като природно и митологично. Родовото дърво в романовото повествование е аналог на космическото, а също и на дървото на познанието. То е знак на световния ред, в чиято основа е родът, на стремежа към познание и промяна. Неговият метафоричен образ напомня този на бора –родовото знаме, в повестта „Гераците” на Елин Пелин. Пованеното дърво в този текст означава края на определен тип отношения, основани на семействеността и появата на други, в чиято основа стои икономическият интерес.
Романът дава нови значения на понятието дом. Като дом започват да се осъзнават и места, в които хората откриват, че ги свързва не само родовото, но и етническото, културното. Говорейки за своя манастир, рилският монах го нарича „дом народен..., за целия славянски род”. Лазар Глаушев призовава своите съграждани да подновят строежа на храма с думите „наша си църква, наш общ народен дом”. Процесът на разгръщане на основното значение е драматичен, наситен е с много противоречия и съмнения. „Живейме ние, както ни е създал бог –размишлява Султана –боим се от него и просим неговата милост и закрила, когато ни връхлети зло. Имам си своя къща, родих осем деца, на крак съм от сутрин до вечер, пазя се от грех и от чуждия човек, който гледа да ми напакости...”
Вековете на насилие и потисничество са утвърдили в националното съзнание образа на затворения към света дом като гаранция за съхранението на живота. Тази идеология гради малки затворени общности върху най –очевидната обвързаност на човека със себеподобните му –кръвната. Противопоставящият и се глас в романовото повествование изтъква необходимостта от общности, изградени върху по –абстрактната връзка на етническата принадлежност, чието осъзнаване изисква по –широк културен хоризонт, включително и известни познания по история. Освен дом и „челяд” –изтъква рилският монах „имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра”.
С метафората дом е свързана и тази на градежа. Любовта и грижата, с която преспанци благоустрояват новоизградената църква, свидетелстват, че мислят за нея като за свой дом в публичното пространство. Те носят какви ли не дарове за нейната украса –„злато, сребро и коприна”. Всеки еснаф подарява по една икона, всеки по –богат дом гледа „да се отсрами”. Осмислянето на храма като дом за духовния живот на общността е причина да се разказва за него с такова възхищение. Новата църква е „за чудо и приказ”, „нашарена, нагиздена като в най –стари времена”. Съграденият общ дом е знак на общността, осъществила се в настоящето, знак за амбиция и да бъде, полагайки се между земното и небесното. Но той е знак и на волята да се надмогне дивото, нецивилизованото –осветено е „с името на светаго великомученика Георгия”. Наред с това новоизграденият храм бележи стойността на самопостигането от гледна точка на бъдещето.”По това ще ни познаят людете някога”, казва майстор Рафе, когато иконостасът вече е готов. Благоустроеният дом на общността е място на диалога между епохите. Така в единението между поколенията възниква историята.
Романовата поредица осмисля националното историческо битие чрез Вазовите метафори, изградили сюжета на романа „Под игото” –„надигане”, „пробуждане”. Сходен е и замисълът на двамата автори –да се прозре философията на националното развитие, да се разбере неговата специфика. Обединява ги възгледът, че истинската история не са фактите, а намеренията, емоциите, възторзите и разочарованията на изторическите деятели. Макар и принадлежащи на различни литературни поколения, Вазов и Талев са убедени, че достоверо е онова историческо повествование, което не е лишено от субективността на поезията. В статията си „Бележки върху историческия роман” авторът на „Железният светилник” изтъква, че истинският смисъл на историческите факти се постига чрез въображението.
Общи за „Под игото” и „Железният светилник” са носталгичните интонации, ретроспективната нагласа на двамата на двамата автори, както и известната идеализация на миналото. Втези характеристики се проявява дискретно разочарованието от едно настояще, което не осъществява напълно замислите на миналото. Различни са художествените средства, с които се интерпретира проблематиката. Сензационните похвати не липсват и при Талев, но изпъква стремежът към автентичност, към изобразяване на българския свят със собствената му мяра. И в двата романа обаче приключението се оказва колективна съдба, продиктувана от спецификата на историческите реалности. Съдба, чието осъзнаване и приемане е свързано с просветление, с пробуждане на националната историческа самоличност.
Като пресъздава взаимоотношенията между рода, личността и нацията, като търси специфичните проявления на всяка от тези карегории в конкретни исторически контексти, Д. Талев гради картина на националното, която „убеждава” със своята автентичност и проникновение. Неравният ход на националното време формира специфични типове личности, чието разбиране е необходим етап в националното самопознание.

Библиография:

www.wikipediq.com

www.google.com

www.pomagalo.com

Експозе

Избрах да направя интерпретация на „Железният светилник” най –вече за да мога да представя българската борба за политическа и църковна независимост в първата книга от известната тетралогия на Димитър Талев. Романът повдига едни от най –важните за обществото въпроси като в периода на събитията те биват разплитани. Всички образи в романа са вплетени в мрежа на лични и обществени отношения. Затова и той е една излята монолитна цялост –една от най-завършените и композиционно съвършени романтични структури в нашата белетристика.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Род, личност и история в романа "Железният светилник" на Димитър Талев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.