Речник на литературните термини


Категория на документа: Литература


РЕЧНИК НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ ТЕРМИНИ

А

Автореминисценция – реминисценция, която отпраща към други творби на същия автор (вж. реминисценция)
Акумулация – от лат. аccumulatus – "натрупан" – натрупване, събиране, съсредоточаване.
Алегория - израз, в който се говори за един предмет или проява, а се подразбират други.Творчески похват, широко използван в художествената литература, конкретизация на идея или мисъл посредством образ,в който е вложен преносен смисъл. А. се основава на съпоставимостта между две прояви, от които едната има отвлечен идеен смисъл, а другата-конкретен. В елементарната си форма А. се изчерпва с разтълкуването на конкретния образ, а при по- сложните си форми на преносния смисъл, вложен в разказаните или в изобразените прояви, от които могат да бъдат извлечени общозначими изводи. В такива случаи А. се съчетава с нравоучителни и възпитателни внушения.
Алитерация - метрико-хармоничен способ за увеличаване и разнообразяване на речевата експресия, основан върху повторяемостта на еднакви или близки по гласеж съгласни звуци при подчертаването на особено важните по смисъл думи в стиха.
Алюзия - стилистически и реторически обрат, троп с предназначение да породи впечатление или идея не чрез пряко изразяване, а по асоциативен път.
Амбивалентност – От нем. (1912) Ambivalenz – от лат. ambi-, и двамата, и двете, и valere – имам цена. Едновременното присъствие на конфликтуващи емоции и импулси с еднакъв интензитет, насочени към даден обект; двойственост, конфликтност на чувствата или възгледите.
Анализ - литературоведски прочит на текст, за да бъдат установени или преценени литературно-художествените или литературно-познавателните му качества.
Аналогия - стилистически похват, при който за разлика от сравнение, дето се съпоставят тъждествени явления и прояви, се установява сходство между неявни, подобни или сродни по някой важен признак явления и прояви.
Анархизъм – Думата "анархия" е от старогръцки – представка an (или a) със значение "не", "без", и archos – водач, управник, авторитет, властник. Въпреки че думата често се превежда и възприема като означаваща "без правителство, срещу правителството", етимологията показва, че "анархия" означава по-скоро "без управник", "без власт". Пьотр Кропоткин (1842–1921), един от най-изявените руски анархисти, твърди, че анархизмът "атакува не само капитала, но и основните източници на власт при капитализма – закона, властта, Държавата". За анархистите анархията означава не непременно липса на ред, както обикновено се смята, а липса на господства. Един автор обобщава така: "Анархизмът може да бъде разбиран като много обща социална и политическа идея, която отрича всяка власт, суверенитет, доминация и йерархичен ред и изразява волята да ги унищожи. Следователно анархизмът е повече от "антидържавност", въпреки че правителството (държавата) с пълно право е основната мишена на анархистичната критика."
Анафора - стилистическа фигура, способ за увеличаване изразителността на словото посредством повторение на звуци, думи и изрази в началото на няколко следващи стихове или фрази. Често се използва в ораторската реч с т. нар. ораторско ударение в началото на две или на повече фрази.Когато повторението е в края на стиха или на фразата, фигурата се нарича епифора.
Анотация – От лат. annotatio (бележка) – кратък текст, даващ информация за съдържанието на книга, статия, филм, театрална постановка, телевизионно предаване и др. Може да има и оценъчен характер с препоръки и обяснения за предназначението на определен текст. Анотации се поместват в библиографски описания, в каталози, в списания за представяне на предстоящите публикации или като преглед-напомняне на изминалата периодика. В библиографията представляват описание на книгата: автор, заглавие, издателство, година и място на издаване, страници; формат, бележки върху предговорите, редакции, съдържание. Чрез анотациите се улеснява търсенето на необходимата информация.
Антагонист - един от двата основни образа, изразители на противоположни възгледи и интереси.
Антигерой - в противовес на традиционния образ на литературния герой, тип на лит. образ с различни, дори противоположни черти.
Антиномия - противоречие (от лат. antinomia „противоречие между две взаимноизключващи се положения или два принципа, които еднакво убедително могат да се доказват по логичен път. В художествената литература това е стилистичният похват оксиморон, при който в изрази се съчетават несъвместими понятия (качества, предмети или действия).
Антитеза - стилистическа и реторическа фигура, основана на контраст между два логически противоположни образа или понятия в един и същ период чрез използването на антоними.
Антономазия - стилистически и реторически обрат, разновидност на метонимия, при който личното име се заменя с нарицателно.
Артефакт – Противоположното на природните, естествените образувания. "Арт" (от лат. ars – изкуство) означава изкуственост, неестественост, преднамереност. В съставката "факт" пък се чува завършеността на артефакта (срвн. с "акт" – действие, процесност, незавършеност). Така артефакт означава направено (от човека, от твореца) произведение. То е създадено с някакво намерение (интенция) – с определена цел (като оръдията на труда, на които е присъща целерационалност) или заради някакъв смисъл (като произведенията на изкуството, на които е присъща ценностна рационалност).
Архетип - най-стар познат текст на важен книжовен и исторически паметник. Архетип - първообраз (от гр. архе „начало” и топос „образ”). Архетипът може да бъде историческо лице, митологичен или лите­ратурен герой, сцена, действие или картина, които са послужили като ос­нова за създаването на подобни в по-късна литературна творба. Например архетипа на братоубийството от повестта "Земя" на Елин Пелин откриваме в библейския мит за Каин и Авел: „А Каин каза това на брат си Авел. И когато бяха на полето, Каин стана против брат си Авел и го уби” (Библия, Битие, гл. 4. и 5.). Вж. и у Юлия Николова: „Понякога в съзнанието на странника като архетип на родното, като митологема се проектира определен отрязък от време или детайл от пространствената разположеност на вещите” (Сп. „Език и литература”, 1994, Кн. 4, с. 64).
Асонанс - съзвучие на гласни звуци в една или в няколко думи, противоп. дисонанс.

Б

Балада – От късно латински ballare – танцувам. Най-общо можем да отличим три типа употреба на термина:
1) като вид на устната поезия баладата е кратка наративна песен. Повечето от прочутите примери за балади в Европа са възникнали през Средновековието, но са се предавали устно до XIX век, когато са започнали да ги събират и издават.
2) Датиращи от XVI век трансформации и асимилации на устната балада към градски и религиозни контексти.
3) Литературни имитации и стилизации на фолклорни балади, които започват да се пишат през Ренесанса, но са особено разпространени през Романтизма.
Фолклорни балади са били записвани и събирани на територията на цяла Европа и независимо от факта, че всеки национален баладен фонд има своите специфики, можем да кажем, че баладите споделят следните общи особености:
1) фокусираност върху един, но решаващ епизод, като баладите започват в точката, в която действието решително се отправя към катастрофата. Представяне на предисторията, обстановката, детайлите на обстоятелствата значимо липсва или те са представени бегло и обобщено.
2) Баладите драматизират, те не просто разказват как се е случило нещо, те го показват, оттук и разгърнатостта на диалога, както и сгъстяването на емоционалното напрежение към настъпването на кулминацията.
3) Баладите са имперсонални, нараторът рядко изказва лична оценъчна позиция; дори да има "аз" в баладата, този аз е фиктивен, тъй като това е представителен за колектива глас. Ключов за баладата е сюжетът, сведен до една линия на действие, езикът на баладата е формулен, общо взето липсва разгръщане на характер и психологическа мотивировка. Повторенията и паралелизмът са свързани с емоционалната експресия и изпълняват също така мнемонична функция.
Баладата има огромно влияние върху романтиците, за някои влиянието на баладата върху романтизма е сравнимо с ролята на античните образци в ренесансовото изкуство.
Белетристика - литературно-художествени произведения в немерена реч, в проза, начело с роман, повест, новела, разказ и приказка
Библейски мотиви и сюжети - комплекс литературно-художествени произведения от разнообразни видове и жанрове, разработващи теми, заимствани от двата дяла в Библията - Вехт и Нов завет, разпространени в страните, дето християнството и юдейската му версия са внедрени. Библейските мотиви и сюжети оказват силно влияние върху развитието на световната литературра, след като християнството става господстваща религия в Стария свят между Vв. и начало на ХІХв. , след което култ.-общ. му влияние започва да отслабва. Въздействието на библейските мотиви и сюжети върху художествената литература намира израз освен в идейно-тематично и в сюжетно-композиционно отношение и допринася за внедряването и разпространяването на редица литературни жанрове, в които библейският дух и стил отзвучават особено силно(сказание, легенда, притча, послание, афоризъм).

В

Вечни образи - литературно-художествени образи, добили непреходно културно-историческо значение поради проникновеното обобщение на общочовешки черти в тях. В осовата на всеки от тях е въплътен мит или легенда с наднационално значение.
Визионерски – От лат. visionem (nom. visio) "виждане, онова, което се вижда"; индоевр. осн. *weid- – "виждам, знам", санскр. veda – знам. Способен да има видения, нещо, което съществува само във въображението или е свръхестествено.
Възвишено - естетическа категория, емоционална оценка на респектиращи постъпки поради изключително благородство на духа, а също и на природни феномени с изключително величие. Както в единия, така и в другия случай отзвук на чувствителността на човешката душа и на копнежа й по осъществен идеал. Да се говори за "възвишеното", означава да се посочва към естетическа категория, при която най-важният фактор е наличието или внушението за отвъдни, нямащи общо със знанието за човешкия свят необятност или големина. Това, което може да ни надвишава по подобен начин, е някаква сила, която сетивата или въображението ни не познават, героизъм, а също и пространствени размери или времеви протяжности, които са отвъд човешкия опит. По различен начин и в различно време ефектите на срещата с възвишеното се определят така:
1. Първо, спиране, препятстване на възможността за рационална преценка, за разбиране, поради едновременното усещане за страх и благоговение.
2. Усилване на възможностите ни да чувстваме вповече, да усещаме непозната за нас самите интензивност на чувстването. 3. Към това трябва да се добави и разразяващото се усещане за край, за това, че онова, пред което сме пряко или въобразено, не предполага да се случи каквото и да е оттук нататък.
Заниманията с литература изискват да се пита как се разпознават знаците на възвишеното в текстове. За Боало "Няма по-добра фигура на речта от тази, която е изцяло скрита, от тази, която дори не може да се разпознае като фигура на речта. Трябва ли да приемем, че има фигури, които изтриват други фигури? (...) Възвишеното не може да бъде преподавано и дидактиката е безпомощна в това отношение; възвишеното не е свързано с правила, които могат да бъдат определени от поетиката". Възвишеното Лонгин, шестнадесет века преди Боало, разпознава в простотата на фразата тъкмо в точката, в която важността на темата предполага тържественост и изкусност. За него дори инверсиите в обичайния за всеки език синтаксис са знаци за възвишеното. Възвишеното може да бъде усетено и чрез особената тишина, "мълчанието" на фразата – едно многоточие може да изразява не просто отказ, а невъзможност да се говори, невъзможност езикът да бъде употребен, за да посочи към нещо, както става обикновено.
Очевидно е, че понятието за възвишено прескача всяка норма – както на сетивата, така и на въображението и на езика. Така, поради своята сила и отвъдност, то е не-човешко, несвързано с реда на човешкото знание. Поради това не бива да се бърка с "красивото", което разпознаваме благодарение на някаква спазена пропорция, на усвоена норма.
Посочването към възвишеното не е приоритет на литературата. Можем да го открием както в онези моменти, в които в Ботевата поезия тема става смъртта: "Там, там... буря кърши клонове" ("До моето първо либе") или "... черни ми кърви в земята / в земята, майко, черната". Можем да го открием и в "документални" текстове, каквито са спомените на един от Ботевите четници: "Отзаде пък ни безпокоеше пехотата, която не преставаше нито за минута. Още не бяхме излезли от гората, когато слънцето разпръсна своите лъчи върху нас, върху околността, като направи картината още по-трогателна и жива. Това не бе игра, това бе сериозна работа. Смърт, смърт се виеше над главите ни. Поостанал бях..."

Г




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Речник на литературните термини 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.