Развити теми по литература


Категория на документа: Литература


І вариант
РЕЧТА НА СТРАНДЖАТА - ВЪЛНУВАЩ УРОК ПО РОДОЛЮБИЕ
(Съчинение разсъждение върху трета глава от Вазовата повест “Немили-недраги”)
Отблъснат от егоизма, лъжепатриотизма и користолюбието на своите съвременници, Вазов създава повестта “Немили-недраги”, за да разкаже за безкористните, себераздаващи се, родолюбиви някогашни герои и мъченици в изгнание - хъшовете. Един от най-вълнуващите епизоди в творбата е епизодът, пресъздаващ речта на Странджата. Той обобщава смисъла на цялата повест. Оттук идва и заглавието й - поетично и точно. Вазовите герои живеят между страданието и подвига, но този живот не пречупва и не сломява борбения им дух.
Любовта към отечеството, заради която хъшовете носят бремето на несгодите, им дава сили да запазят духовната връзка помежду си, да следват неотклонно житейския си път. Чрез пламенното слово на славния Знаменосец Вазов учи, че истински българин е този, който изпълнява своите хуманнии патриотични задължения, безкористно служи на България, на дело доказва обичта си към нея. Родолюбецът притежава чувство за чест и дълг, отстоява свободата като най-висша ценност, в името на добруването на народа с достойнство носи мъченическия кръст. Вярата и надеждата следват винаги патриотите и те са готови да отдадат живота си на високия идеал.
В началото на третата глава читателят отново се среща с героите, които сърбат рядката бобена чорба с насладата на изгладнелия, който утре не знае дали ще има и къшей хляб. Въпреки този битов план на съществуване героите не са се примирили с мястото си на изхвърлени от живота, те все още се възприемат като фактор, който може да промени събитията. В поведението им се откроява тяхната гордост на мъже и бивши хайдути: “... Аз казвам, че преди да изтребим турците, трябва да изколим тях... няма друго спасение...”. Всички закани са насочени към тези, които недооценяват приноса им за освобождението, не споделят високите идеали на времето. Хъшовете са дрипави, гладни, без подслон, но имат точна представа за жертвата, която са дали. Затова не приемат отношението към тях, възмущават се, протестират.
В този контекст трябва да се тълкува и възникналата между тях свада. Тази другарска разпра е резултат от накърняването на гордостта и идеала им в момент, когато те са единствена нравствена опора.
Възбудени от изпитото вино, хъшовете стават особено чувствителни и докачливи. Далечни и недосегаеми са чорбаджите и турците, но близко е Димитрото, който се осмелява да протестира на известния с подвизите си Петко Мравката. Живописно и интригуващо Вазов пресъздава диалога между двамата съратници, които знаят всяка подробност за хайдушкото си битие, но оспорват и непрекъснато изнасят факти, за да припомнят кои са те в света, откъде идват. Раните и участието в битки се оказват най-силната защита на гордостта и родолюбието. Връщането към миналото вдъхва сили, дава опора в настоящето. Затова повестта “Немили-недраги” се определя като единствената творба на автора, в която героите живеят в два плана - битов и героичен. Тягостното им пребиваване в чуждото пространство не носи хармония и удовлетворение за бившите поборници. Затова те често се дистанцират от сегашния миг, вглеждат се в миналото, за да се почувстват достойни войни и защитници на своята родолюбива кауза. Тази разполовеност на битието не означава, че героите губят представа за реалността. Но ако не са скъпите на сърцето им спомени, то много по-тежко ще им бъде да преживеят омразата, равнодушието, мизерията на ежедневието.
На миналото се опира и Странджата, за да предотврати възможното кръвопролитие. Той знае, че докаченият на чест Петко, както и изоставеният от другарите си Димитро могат да постъпят неразумно, защото обидите са преминали мярата на допустимото, засегнали са свещени за хъшовете територии. Затова Знаменосеца не се колебае дали да се намеси. С прозорливост, продиктувана от собствената му представа за истина и слава, той възвръща самочувствието на своите другари. Най-старият разбира болката на онеправданите, нали и той носи кръста на принудителното бездействие, копнее за битки в Стара планина и ходи на брега на Дунава да гледа далечните-близки брегове. Затова словата му сякаш лекуват изтерзаните души.
Тежка е думата на стария хъш. Той не е обикновен човек между тях, а е признат за духовен водач по неписаните закони на хъшовството, той е съдържателят на тази малка кръчма, превърнала се в дом, в българска територия за останалите без пристан юнаци. Самото име на героя разкрива широко поле от символни значения. За знаменосец обикновено се избира най-чистият, най-достойният и най-обичаният измежду всички. Това е особена титла, защото знамето е своеобразен сплотяващ център на мъжкия героичен свят. От друга страна, знамето е самата родина, вдъхновение за подвизи и слава. А прозвището Странджата буди асоциации с образа на Балкана, който обозначава героичното начало, историческия живот на нацията, свободната родина. Когато той потвърди, че някой е “народен”, това е истина, която не търпи възражения. В паметта на Странджата са фактите, които лесно ще докажат, че и Димитрото, и Петко Мравката са славни четници, чиито белези и рани са получени в битка с врага. Знаменоцеса мъдро очертава една добре позната перспектива, благодарение на която всички ще се почувстват колектив, обединени от минало, настояще и бъдеще. Той им припомня колко обща е съдбата им и че са братя (“братя мили”). Затова и обръщението е в множествено число, духовният лидер не говори само на участниците в спора, а на всички присъстващи, чиято болка е усетил.
Цялата реч на Странджата е насочена към възстановяване на атакуваната всекидневно от недоброжелатели гордост, към родолюбието. Много са ударите, които понасят поборниците. Въпроси като: “Но ще кажете днес кой ни признава? Кой ни зачита?”; истината: “... мъчно е за вас да гладувате и да се скитате немили-недраги по чуждите места”, насочват към страданието. Хъшовете не живеят като достойни хора. Те имат желание да бъдат честни и почтени граждани на новия си, макар и чужд дом, но срещат затворени сърца и недоверие, обида и наказание. Те не могат да поемат назад към отечеството, защото подобен избор е колективно дело, той се осъществява от чета, а няма средства за сформирането на такава. Какво да стори хъшът мъченик, когато всички обстоятелства са срещу него, а той е тяхна беззащитна жертва. Единственото, което крепи Странджата, е гордостта му, недосегаемото чувство за родно, любовта към родината, надеждата, че “работите ще се променят”. Кой по-добре от Странджата знае тези истини? Той ги произнася пред другарите си, за да припомни, че болката е обща и споделена, в единството на колектива е спасението.
Най-значителното богатство на този колектив е светостта на общия спомен за едно героично, динамично минало. Знаменосеца не се страхува да зададе въпросите, отговорите на които всеки един сред присъстващите мъчително изживява. Изпаднал в лишения, бившият четник тревожно се пита дали стореното в полза на народа е имало смисъл, за кого всъщност са водили битката на своя живот, след като промяна в робска България няма, а самите те живеят изоставени и непризнати. Това са сложни въпроси, на които е трудно да се дадат еднозначни отговори, защото засягат болезнената тема за смисъла на човешкото съществуване, за паметта и наградата. Но Странджата смело се докосва до тях, за да потърси верния отговор. Знаменосеца притежава необикновената сила да назовава нещата с истинските им имена, без да загуби главната опора в живота - идеала, който има твърде широки параметри, свързан е с целия народ и неговото бъдеще. Старият поборник подчертава, че славните битки в отечеството “ги помни народът” и което е по-съществено - “те разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда”. Връзката народ-герой е едно от измеренията на родолюбието. В нейните параметри се ражда и идеята за свободната родина. Хъшовете са дали примера, който сочи нови пътища. Те са възможност за преодоляване на робското живеене, за надмогване на самотата, на която робството обрича човека. Това са пътища, разделящи човека от мирната му представа за щастие. Материалното богатство и трупането на пари не чертаят хоризонтите на мечтите, не осмислят представата за постигнато благоденствие и добруване. Българинът трябва да надскочи границата, маркирана от материалните ценности, и да открие пътя към вечното и нетленното. Странджата е изразител на тази философия, която съдържа един друг морал: “Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си... Ние зарязахме нашия имот и къщи доброволно.” Хъшовете живеят в мизерия, защото са имали смелостта да се опълчат срещу наложения им живот, да потърсят щастието си в свободата. Този житейски избор не е лесен. Той е същият, който принуждава Ботевия лирически героя (“На прощаване”) да утешава с нежни слова майка си, да носи в трудния си път чувството, че е причинил болка на най-скъпия на сърцето си човек. Трудно е проправянето на нови пътища, а хъшовете са го сторили и то не за себе си, а за своя народ. Те живеят като хора на духовното начало, защото гладуват, понасят презрението, но остават верни на желанието за славни битки, на копнежа по възстановяване на справедливостта в родината и в живота. Това е най-голямото доказателство за пламенното им родолюбие. Така контекстът на творбата свързва в общо смислово поле идеята за свободната родина с мотива за индивидуалния човешки избор, който е път към свободата.
Светлият идеал вписва в своя морален кодекс саможертвата. Тя е необходима, за да се извоюва свободата. Но това не е някакъв абстрактен стремеж към саможертвата и свободата. Идеалът на хъшовете е свободна България и Странджата нееднократно подчертава това: “Ние се жертваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде освобождението на България: ни повече, ни по-малко... и ще умрем в слава и борба... ще се бием още, братя мили!” Поривът към свободата не очаква като възмездие за страданията почести и блага. Достатъчна е само мисълта, че делото е осъществено, че народът ще помни тези славни времена. Безкористността стои в основата на оная голяма любов и речта на Странджата подчертава това. Тя свидетелства за порива на хъшовете за реализация чрез освобождение на родината. “Като имаме свобода, имаме всичко” - изрича гордо Знаменосеца девиза на цялата епоха, родила титани на духа и делото. Преди да тръгнат да освобождават родината си, юнаците са победили робското си мислене, страха, потискащ мъжеството. Съпоставката между тяхното мизерно настояще и положението в родината откроява важното за емигрантите. Те не могат да се примирят с насилието, с това, че “турците глобят, събличат, убиват, позорят.” Градацията на глаголите разкрива издевателствата, които търпи беззащитният покорен роб. Те са бреме за свободния духом. Хъшът е готов да пролее кръвта си, да даде живота си, но не и да гледа безучастно страданията на своите сънародници. Съпоставяйки житейския избор на братята си с този на другите българи, Странджата внушава, че изборът на хъшовете не само ги прави свободни и независими, но той е и в името на благото на родината, израз на родолюбие.
Крилатите фрази: “Народ без жертви не е народ. България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес...”, утвърждават философията на бунта и страданието. Чрез тях авторът нарежда хъшовете сред личностите, които с делата си са се превърнали в спасители на човечеството. Вазов въздига хората, приели мъченическата си мисия доброволно, до висотата, която заслужават. Възрожденският дух на твореца търси пътища, за да докаже тезата, че и нашият народ има своите достойни герои, които могат да мерят ръст със световноизвестните. Хъшовете са непризнати и окаяни скитници, голтаци, но това не са обидни епитети, те доказват принадлежността към имената на духовно избраните, към героите на България. “Хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш,с една дума да бъдеш мъченик.” Затова Странджата не скрива страшната истина за условията на живота. Той е горд със своите събратя, че заедно успяват дори при тези духовни и физически изпитания да запазят мечтите си живи и само няколко възторжени слова могат да припомнят колко висока е цената на любовта и свободата, на извоюването им за другите.
Речта на Странджата от трета глава от повестта е урок по родолюбие, който преобразява хората около него. Думите му са пророчески и мъдри, защото в тях има и предчувствие, и дълбок оптимизъм: “Мен все ми се чини, че работите ще се променят: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: “смърт или свобода!” Промяната е осмислена посредством борбата. Тя единствена може да донесе избавление от робството, от потискащото хъшовско ежедневие. В началото тя е проявена по един начин, а след речта на Странждата - по друг. Но тя трайно характеризира героите и в миговете на освирепяване, и в трепетното споделяне и служене на светия идеал. Песента е израз на тази гордост, нея четем в очите, светещи с “пламъка на чистия патриотизъм”.
Авторът се възползва при характеристиката на хъшовете и от една друга гледна точка, която също е проекция на личната му позиция. Бръчков за пръв път възприема тези нови за него хора като “странни”, като “висши същества, родени за страдания, за борба и за слава - не като другите смъртни”. Неговата позиция е напълно обективна, защото той е външен за колектива и е олицетворение на младостта, представител е на бъдещите последователи на хъшовете. В срещата си със Странджата и неговите съратници поетът открива своята нова цел - да се бори за свободата на отечеството. Бърз и интуитивен е неговият избор, няма колебание, а само възторг да се присъедини към хората, които тъй много го привличат със своето човешко присъствие, с гордостта, устояваща на всички житейски изпитания. Словото на Странджата изразява облагородяващата сила на духа. Образът на младия Бръчков в този момент ясно показва това: “цял трепереше”; “ехтяха в ушите му”. Това е видът и състоянието на осенения от прозрение човек, научил внезапно истината, разбрал дълбоки, същностни неща.
Речта на Странджата е вълнуващо послание към идните поколения. Чрез нея Вазов дава пример за безкористен идеализъм, всеотдайност към родината, за грижа за достойното име на нацията пред света.

ІІ вариант
РЕЧТА НА СТРАНДЖАТА - ВЪЛНУВАЩ УРОК ПО РОДОЛЮБИЕ
(Съчинение разсъждение върху трета глава от Вазовата повест “Немили-недраги”)
Родолюбието е сред висшите нравствени добродетели. С него се измерва величието на човешкия дух, който извисява личността над егоистичното съществуване. Любовта към родината е осъзната потребност от себеотдаденост в името на националното достойнство.
В унизителното време на робството родолюбието подтиква силните духом към жертвоготовност в името на най-светлия идеал - всеобща народна свобода. В повестта “Немили-недрати” с висок възрожденски патос Вазов сътворява образа на бунтовно настроената българска емиграция. Срещайки читателя с героизма и мъченичеството на българския хъш, писателят отправя към бъдещите поколения вълнуващ урок по родолюбие.
В негостоприемния румънски град Браила Вазовите хъшове са обречени на мизерно съществуване. Но те са направили най-достойния житейски избор - да бъдат свободни хора, да отдадат живота си в името на свободна България. Лишени от дом и близки, живеещи в крайна бедност, те оцеляват по силата на духовното братство, чрез възкресителната сила на спомените и мечтите, чрез спасителното родолюбие на по-заможните от тях. В кръчмата на Знаменосеца презрените скиталци откриват дом, гладните - скромно препитание, обезверените - духовна опора. Странджата е не само благодетел, но и обединител и вдъхновител на страдалните поборници на българската свобода. Неговата патетична реч създава духовен портрет на хъша - на неговото славно минало, вдъхнало на народа воля за свобода, на неговото страдално настояще, на мечтите му за нови подвизи и величава смърт под знамето на борбата. Думите на Знаменосеца са страстен урок по родолюбие. Те разкриват героизма, на който е способен българският характер, висотата на националния дух.
За да оцелее патриотичното чувство, то трябва да се извиси над човешката суета. Не броят на раните от славните битки за свободата е мерило за любовта към родината, а безкористността на човешката всеотдайност. Показател за искрено родолюбие е единството и духовното братство между патриотите. Неслучайно с обръщението “братя” Странджата започва патриотичната си реч, която същевременно е и изповед, и послание. Обръщението говори за високия морал на човек, посветен в тайната на духовното братство.
Християнската символика на думата братя носи идеята за сплотяващата сила на любовта, за прошката и извисяването над дребнаво житейските проблеми. Хъшовете са братя по съдба, по стремежи и идеали. Те имат едничка цел - свободата на родината - за нея са пожертвали къщи, имоти, спокоен бит. За този свят идеал са проливали кръвта си. Свободата на родината е единствената достойна отплата за жертвите - “ни повече, ни по-малко”. Независимо, че пътят към свободата не е докрай извървян, делото на хъшовете е значимо. Те имат право на високо човешко самочувствие, защото героичните им подвизи в миналото са доказали същността им на истински патриоти.
В името на народната свобода хъшовете са пожертвали най-скъпото, което имат - живота си. Техните битки не са били напразни. Те са славни не само защото са свидетелство за героизъм, а защото са пробудили народа от робския сън и са му вдъхнали воля за свобода. Метафорите на пробуждането (“Те разбудиха народа...”) и на животворната сила на подвига (“... и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда”) разкриват дълбоката връзка между народа и неговите герои. В нейната основа е чувството за родина, общото за всички “отечество България”. Думите на Странджата не само изразяват всеобщите чувства на хъшовете - те ги подтикват да се борят за тяхното съхраняване. Силен и трогателен е мълчаливият жест на почит към духовния баща, чрез който единни и вдъхновени, хъшовете стават на крака. Изключително потребни за тях са думите на славния Знаменосец, който, независимо от условията, запазва авторитета си на революционен предводител. Към осъзнаване на своята мисия в настоящето насочват думите на Странджата. Те са длъжни да оцелеят, защото техният живот принадлежи на отечеството, а народът, “който пищи кански в робство”, се нуждае от своите герои. За изпълнението на този дълг се изисква не по-малко героизъм.
Най-силното изпитание за чувството на любов към родината е времето, когато човек е далеч от нея. Мъчителната носталгия, съчетана с принудително бездействие, отхвърленост от обществото, глад и мизерия, принизява човешкото достойнство. В такива условия физическото оцеляване, духовното съхраняване е равносилно на героизъм. Хъшовете не принадлежат на себе си. Техният живот е потребен на родината. Пътят към нейната свобода е осеян с жертви. Този път е величав, защото е свързан с извоюване на националното достойнство. Покъртителна картина на народното страдание рисува Странджата. Образът на поробителя красноречиво е разкрит чрез зверствата му. Градация от глаголи - “глобят, събличат, убиват, позорят” - “пищи”, представя най-страшната мъка. Не е лека и съдбата на хъшовете, но те са постигнали най-значимото в човешкия живот - свободата: “Ние сме поне свободни”. Тяхното страдание е незначително пред мъченичеството на поробения народ. Думите на Странджата утвърждават свободата, “па макар и гладна”, като най-висшето човешко благо: “Като имаме свободата, имаме всичко”. Не личната, а всеобщата народна свобода е крайната цел на хъшовете. Затова те нямат право да униват и да се предават, въпреки глада, мизерията, болестите. Дълг за родолюбеца е да се бори докрай за щастливата участ на своето отечество. Всеотдайността е мярата за патриотичното чувство: “Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите, и огън в сърцата, нашето отечество все има нужда от нас.” Вярата на хъшовете, че са нужни на отечеството, е другото измерение на чувството за родина. Като неин изразител и вдъхновител, Странджата е прозрял истината,че дори битието на “скитници и голаци” е достойно битие, защото и мъченичеството е свята жертва в името на родината. Според храбрия Знаменосец мъченик е звание, по-достойно от роб: “Колкото повече ги има, толкова по-добро за България.” Поредицата от изразителни глаголи - “страдаме”, “чакаме”, “гнием”, характеризират мъченичеството в чуждата земя. Но хъш значи както да се мъчиш и гладуваш, така да се биеш дори с жалкото настояще, за да оцелее вярата в достойния житейски край - “със слава и в борба” в името на отечеството.
Не само достойният избор на житейски път, не само героичното устояване на непосилни изпитания, а и мечтите за бъдеща щастлива участ разкриват висшата форма на родолюбие. Най-бленуваната цел за хъшовете е отново да се бият в името на най-светлия си идеал - свободата на родината. Така се ражда пламенната мечта на хъшовете отново да заявят своя избор - “Ще викнем “смърт или свобода.” Копнежът им за героична смърт в неравната борба с поробителя доказва себеотрицанието на хъшовете, за които щастливото бъдеще на родината стои над собствения им живот.
Двукратното повторение на израза “Ще се бием...” говори за увереност, решителност, съдбовен избор, а последният “вик” на Странджата: “Да живей България”, е най-високата мисъл на действения патриотизъм. Самите хъшове са нейно въплъщение. Страшният им възторжен вик, който повтаря последните думи на Странджата, има силата на революционна клетва, която прави образите на българските страдалци одухотворени и възвишени.
Животът на хъшовете е най-увлекателният урок по родолюбие, който младият Бръчков възприема с преклонение и вяра. През неговите очи хъшовете са “висши същества, родени за страдания, за борба и за слава.”
Речта на Странджата възпитава не само непокорния, непримирим към бездействие и униние дух на емигрантите. Тя е вълнуващо послание към бъдещите поколения българи. Чрез нея Вазов превръща в нравствени примери безкористния идеализъм, всеотдайността към родината, грижата за достойното битие на нацията и за висотата на народното име пред света.

КРАЯТ НА ЕДИН ДОСТОЙНО ИЗЖИВЯН ЖИВОТ
(Съчинение разсъждение върху пета глава от Вазовата повест “Немили-недраги)
Странджата е един от най-запомнящите се образи в повестта “Немили-недраги”. Той е неин своеобразен център, класически пример за мъжество и достойнство. В неговия образ читателят открива Вазовия идеал за човек, българин и хъш. Пета глава на повестта разкрива трагичната, но и героична смърт на Странджата, пламенен патриот, живял и дал всичко от себе си в името на светлия идеал - свободна България.
Знаменосеца умира като истински мъченик, в самота и забрава, в неимоверни физически страдания, с мъчителното предчувствие за неизбежността на смъртта. Печално е, че този българин се разделя с живота в незаслужена мизерия, далеч от свидното отечество, без да е осъществил съкровената си мечта. Но трагичният край на славния герой е и пример за съхранено благородство и всеотдайно родолюбие. Смъртта му е героична и свята като изживения живот. Тя утвърждава идеалите и стремежите, които Знаменосеца е следвал. Дори и пред прага на смъртта той мисли за бъдещето на България, мечтае за тържеството на свободата и завещава на младите българи любов и всеотдайност към родината.
За да очертае величествената смърт на Странджата, Иван Вазов пресъздава трагизма й. В цялата творба като лайтмотив присъства идеята, че великото се ражда от трагичното и драматичното, че голямата любов е свързана с голямото страдание.
Реалистично Вазов започва разказа си за края на един достойно изживян живот с описание на обстановката в запустялата кръчма. Печалната гледка води към мисълта за трагичната самота, за неосъществените дела и мечти, за тежката участ на българските хъшове.
Някогашната оживена и шумна кръчма сега е пуста и тиха. Загаснало е огнището, чашите са разхвърляни и покрити с прах, няма я онази “будна” светлина, няма ги хъшовете. Тези детайли не само пораждат усещането за тъга и самотност, а разкриват и друг контекст - именно Странджата е център на хъшовския свят, той е вдъхновителят, той е поддържал жив огъня в сърцата на хъшовете, сплотявал ги е в един дом, в една общност. Загасналото огнище е метафора на отиващия си живот, но то буди алюзии и за разрушения хъшовски дом. Защото където липсва огнището, сякаш го няма и дома. Парадоксално на пръв поглед Вазов обвързва Странджата с образа на дома, защото домът се свързва с женското начало, а Странджата въплъщава героичното мъжко начало - той е Знаменосеца, първият измежду всички. Но в контекста на творбата домът символизира света на хъшовете, а Знаменосеца е пазител на съкровения огън - вечната памет за родината.
Но в предсмъртните си дни Странджата е самотен, изоставен от другите хъшове. Гладът и жестоките закони на оцеляването ги принуждават да напуснат своя духовен наставник и покровител в най-тежкия за него момент. И Македонски, и Хаджият, и Попчето се изгубват в търсене на нови начини за оцеляване, за да бъдат полезни на отечеството си, когато то отново се нуждае от тях. В думите на Вазов не се долавя укор към тях, а само горчивина, че този достоен българин умира в незаслужена самота, че е изоставен тогава, когато има най-голяма нужда от другарите си. С още повече трагизъм са наситени кратките авторови уточнения: “Остана само Бръчков.”; “Само един Бръчков го изпрати до гроба.” Още в първата си среща със Странджата младежът изпитва дълбоко благоговение пред стария хъш. В негово лице той вижда абсолютния пример, идеала. Бръчков изпълнява своя човешки дълг, доказва своето благородство, осъзнавайки, че не може да изостави Знаменосеца в такива тежки дни. В този момент младият човек дава на стария хъш най-ценното - моралната си подкрепа (“Не можеше да остави тази юнашка душа не без средства - той нямаше средства, - а без нравствено подкрепление”).
Картината на смъртта добива трагичен оттенък и чрез краткото, но силно въздействащо описание на умиращия. Смъртната бледност на лицето, “ужасно” хлътналите очи, потъмнелите рани на героя изграждат мъченическия му образ, но те загатват нещо друго - бледото, изпито лице много напомня за образите на християнските светци, изобразявани по иконите. Самотата е необходимо художествено решение на автора. Нравствено извисените и достойни хора винаги намират сили да се простят с живота, превръщайки се в пример, в легенда за другите.
Странджата предусеща раздялата си с живота, смирено очаква неговия край. Но скръбта му е мъжествена - “Аз и скоро ще си ида, няма да ме има вече.” Пред най-безпощадния съдник - смъртта, той се връща назад в миналите дни, за да потърси и направи собствената си оценка за изживения живот, пита се дали е имал смисъл, дали ще го помнят. Това са въпроси, на които е трудно да се дадат еднозначни отговори, защото са свързани с болезнената тема за смисъла на човешкия живот, за паметта и заслужената награда. Те особено ярко се открояват на фона на мизерната обстановка в кръчмата, на бедността и нищетата, които будят у читателя чувства на жалост и печал. Тъжна и незаслужена е смъртта на един герой в тази непосилна атмосфера. Трагична е болката на Странджата - “Аз нямам нищо. Нищо, нищо нямам... освен едни паници - те не струват нищо. Нямам нищо какво да ти оставя за спомен.” Петкратното повторение на местоименната форма “нищо” насочва към истината за оскъдното ежедневие на българските емигранти. То е и в смислова обвързаност с края на пета глава, където авторът добавя: “Продаде му съдовете и стъклата, та плати за погребението му.” Но тази липса на материално богатство може да се тълкува и по друг начин - не имуществото е стойностно в живота на хъшовете. Главното у тях е, че те са хора на духа, на идеала, пламенни патриоти.
Отдалечеността от родната земя, идващата далеч от нея смърт предизвикват носталгично чувство. То изпепелява душата на Странджата в предсмъртните мигове. Носталгията е не само тъга по отечеството, изразена с възклицанието “О, отечество!”, но и копнеж по неосъществената мечта - да развее отново знамето в Балкана. Това чувство слива в общ смисъл родината и мечтите - най-съкровеният блян за Знаменосеца е свободата на отечеството.
Трагична е смъртта на Странджата, наситена с множество страдания, драматизъм, болка и самота. Знаменосеца умира като мъченик, но и като герой, защото изпълнява всеотдайно патриотичните си задължения. Затова разказът за края на един достойно изживян живот не звучи само драматично. Той може да бъде възприет като прослава на човешкия героизъм, на силата на духа, окрилена от светли спомени и идеали, като разказ за връзката между поколенията, за приемствеността в борбата.
За да изгради героичното и святото в образа наЗнаменосеца, Вазов си служи с контраст. Необикновена е светлината, която се чете в хлътналите от болестта очи на стария хъш. Очите имат знакова функция - те изразяват духовния свят на човека. А погледът на Странджата е избистрен, пламтящ, жив. Героят е запазил силния си дух, гордо търпи болестта. Той достойно приема последната, но най-страшна битка в своя живот - тази с естествения човешки страх от смъртта. А това го прави истински герой.
В съзнанието на читателя нравственият стоицизъм на тази юнашка душа съвсем естествено се свързва с благородството, със съхранената етичност. Тези качества определят Странджата като великодушен човек с будна съвест, който добре разбира, че другарите му не са го изоставили от коравосърдечие и неуважение.
Странджата оценява предаността на младия Бръчков: “Виждаше тая преданост на Бръчков и няколко скудни сълзи течаха из очите му.” Старият хъш е дълбоко благодарен на младежа, нарича го “братко”. Това обръщение е познато на читателя още от трета глава на повестта, където Знаменосеца се обръща към хъшовете с думите “братя мили”. Странджата вече е признал Бръчков, защото е усетил духовната връзка помежду им, открил е в това момче верен съмишленик. Възклицателният израз “Ах, Брачков!” и многократното повтаряне на думата “благодаря” говорят за взаимно разбиране, подчертават готовността на Странджата да сподели чувствата си към род и родина, да му повери съкровените си идеали, да разкрие драмата на бореца - мечтата да се завърне като освободител, умиращ, болен, беден и гладен, но осъществил своята свята длъжност на човек и патриот. Старият хъш изпитва едно особено чувство към Бръчков. Той сякаш вижда в него самия себе си. Само един истински герой може да запази своите човечност и морал в тежките, непосилни условия на мизерията и глада и да не се раздели с идеалите си.
Героите винаги имат свои идеи и истини, в които вярват, заради които живеят, заради които се борят и умират. За Странджата този идеал е свободата на отечеството. Всеотдайното родолюбие му дава сили в предсмъртните мигове. Той остава верен докрай на своите мечти, на своето минало, продължава да живее със спомените за славните битки в Стара планина. Те изпълват със светлина и удовлетворение последните му часове. Далеч от родината Странджата е щастлив, че ще умре до българин, до свой брат (“Ще умра при българин и ще има кой да ми затвори очите...”).
“Ах, сладка е смъртта за отечеството!” - това е стон, обобщение на най-драматичните чувства и мисли на славния герой. Странджата не умира в Балкана със знаме в ръка, както жадува душата му, защото за патриота няма по-голяма награда от тази, да загине за родината. Но въпреки това Знаменосеца умира със съзнанието, че го прави за България. Той вярва, че и животът му, и смъртта му са в името на голямата идея, която стои отвъд всяко страдание.
Не е случаен фактът, че в студеното подземие са само двамата - най-младият и най-старият. Освен идеята за приемствеността в борбата, авторът внушава и идеята за въздействащата сила на личния пример на нравствено извисената личност, свободна по дух, устремена към свят идеал и достоен живот. Затова Бръчков гледа с благоговение Странджата и приема всяка негова дума като “свят завет”. Знаменосъца ще живее в спомените и ще възкръсва в делата на всяко поколение българи заради необикновената сила на идеала, заради магнетичното въздействие на родолюбивото си сърце.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Развити теми по литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.