Разумът на безумието (от Исак Паси)


Категория на документа: Литература


Разумът на безумието
Исак Паси

С "Дон Кихот" Сервантес съхрани за поколенията рицарския дух на Испания. В 1553 г. Карл V издаде закон, с който се забраняваше печатането на рицарски романи в американските владения на Испания, две години по-късно кортесите настояваха за забраняването им в самата Испания. Сервантес направи това, което не беше по силите нито на краля, нито на кортесите: "Дон Кихот" унищожи рицарските романи. Един гръцки живописец изобразил в картината си Паламед, убит от свои приятели по вероломното издайничество на Одисеи. Александър Македонски се разтрепервал и побледнявал всякога, когато погледът му се спирал на тази картина, понеже тя му напомняла, че самият той е причинил смъртта на приятеля си Клитус. След излизането на "Дон Кихот" рицарските романи се огледаха в него точно така, както Александър в картината на гръцкия живописец. Но "Дон Кихот" показа силата и на испанския характер, н на рицарския дух. Банрон грешеше, когато мислеше, че "Дон Кихот" унищожи рицарския дух на испанците и вследствие на това Испания се превърнала в третостепенна държава. "Дон Кихот" е възможен в страна, излязла от реконкистата, от масовата и всестранна борба против маврите, в страна, поставила рицаря Родриго Диас де Бивар на пиедестала на Сид. Дон Кихот въплъти духа на тази борба и го предаде по наследство. Два века след "Дон Кихот" започна испанската гериля — масовата и всенародна борба срещу френския нашественик. Не е случайно, че между реконкистата и герилята се изправя високата и суха фигура на Дон Кихот, човека, който уби рицарските романи, но възвеличи рицарския дух. В такъв смисъл "Дон Кихот" е най-испанската книга. Световната литература познава много произведения,народни и национални в най-добрия смисъл на тези думи. Но в много случаи народните произведения не прекрачват чертите на националността, която ги е създала, и придобиват общочовешко значение, доколкото такова значение има и нацията, в която са се родили. "Хенриада" на Волтер беше възможна само във Франция, тя е немислима извън френската атмосфера. Гьотевият "Гьоц фон Берлихинген" е изкючително германски, както германски са и Лутер и Мюнцер. Обломов е руско явление, руски са и многобройните купци на Островски. Но когато в националния характер преобладават общочовешки черти, когато те доминират над националния облик и неповторимата национална тъкан на характера, тогава и произведението придобива общочовешко значение не просто поради общочовешкото значение на създалата го нация (Франция от епохата на класицизма може да се разглежда като норма на Европа), а само по себе си благодарение на собствените си идеи и образи. Тук се отнасят Шекспировите римляни и италианци, Пушкиновите испанци и австрийци. Такива са характерите и на Дон Кихот и Санчо Панса, такова произведение е и "Дон Кихот". "Дон Кихот" е най-испанската и същевременно най-общочовешката книга. Три и половина века ни делят от нея и ако изключим "Илиада" и избягаме от трудното сравнение с "Фауст", няма да намерим друга книга с по-славна и по-великолепна съдба. . .
РАЖДАНЕТО НА ДОН КИХОТ
В името на разума са убивали хора и за разума са загивали хора. В името на разума са правени революции, с разума е бил охраняван и старият ред. Разумен е бил Галилей, разумни са били и неговите инквизитори. Разумен може да бъде мъдрият, разумен може да бъде и обикновеният, разумен може да бъде и пошлият.
Какво би бил Дон Кихот, ако не беше Дон Кихот, ако докрай би останал Алонсо Кехана, наречен заради своя характер "Добрия". Той щеше да бъде — за себе си и за другите — разумен и добър, толкова разумен и толкова добър, колкото и милиони хора в Испания и в света. Дребният идалго щеше да управлява неголемия си имот, щеше да ходи на лов, да възпитава малолетната си племенница, да прекарва времето си в преприятни разговори със свещеника на селото лиценциата Перо Перес — човек учен, следвал в Сигуенса, с бръснаря маестро Николас и със Самсон Караско, завърнал се от Саламанка с титла бакалавър. Идалго Алонсо Кехана щеше да обядва по-често с говеждо и по-рядко с овнешко, а всяка събота щеше да вечеря с "ястието на скръб и печал" в чест на битката при Лае Навас де Толоса. След като са преминали петдесет години в такъв разумен живот, би могло да се очаква, че нещата няма да се променят за още десет-петна десет години, докато настъпи също така разумната смърт на никому неизвестния кастилски идалго.
Но в жизнения път на хората стават събития, които променят облика на целия им живот, които карат хората да остават същите и същевременно да бъдат други. Така Савел стана Павел, така Алонсо Кехана стана Дон Кихот. Алонсо Кехана "загубва" разума си, полудява, започва да вярва на рицарските романи, въображаемото се превръща в действително, магьосниците и вълшебниците, феите и нимфите стават истински и той поема върху плещите си добродетелите на изчезналото, странствуващо рицарство.
В действията на лудия няма разум, няма смисъл. Веднъж Дон Кихот взема вятърните мелници за исполини, а друг път признава, че тепавиците са тепавици. Веднъж ханчетата са замъци, друг път — ханчета. Веднъж овчарите са страшни рицари, друг път — просто овчари.
"Алонсо Кехана” се превръща в Дон Кихот де ла Манча, животът му се променя, сякаш е прекаран през магически кристал. Изменя се Алонсо Кехана, изменя се и всичко, до което той се докосва — все едно дали с ръцете или с мислите си. Ръждясалите доспехи стават годни за най-страшни битки, мършавата кранта — Росинант, кон, по-достоен от Буцефал, а селянката Алдонса Лоренсо — Дулсинея дел Тобосо, най-красивата, най-умната и най-благородната девица в Ла Манча, в Испания ч в света.
Дон Кихот полудява и пред него се откриват невероятни перспективи. Изчезва последователността на времето, свиват се границите на пространството. Лудостта преобразява скромния идалго. Лудостта дава възможност на Дон Кихот да вижда по-далеч, да иска по-силно, да може повече. Алонсо Кехана е част от света, такъв, какъвто е, Дон Кихот е допълнение към света, такъв, какъвто трябва да бъде. Алонсо Кехана следва мудния ритъм на живота, Дон Кихот създава нов — ускорен и неравен — ритъм на живота. Алонсо Кехана е разумът на разумния, Дон Кихот е разумът на безумния.

ЗАЩО СЪЩЕСТВУВА ДОН КИХОТ?
Дон Кихот иска да бъде герой, но неговото време почита не героизма, а ескудосите, реалите и мараведите. Рицарската доблест е умряла, на нейно място са дошли търговците и мулетарите. Идеалите са погребани от феодалната ненавист и от буржоазната проза. Санчо казва на Дон Кихот: "Нека ваша милост си дадете сметка, че из всички тия пътища не се движат въоръжени хора, а само мулетари и талигари, които не само че не носят шлемове, но не са и чували през живота си да се споменава тази дума." Мулетата стъпкаха шлемовете, търговците смениха героите. Пъстра човешка картина обкръжава Дон Кихот през време на трите му странствувания: надменни грандове и висши духовници, безкрайна върволица от козари, овчари и мулетари и между тези два полюса — ханджии и ханджийки, търговци и проститутки. Къде са героите на седемвековната борба срещу маврите? Къде са тези, които завладяха за испанците испанските провинции и градове? Къде са граф Фернан Гонсалес, освободителят на Кастилия, Сид — на Валенсия, Гонсало Фернандес — на Андалусия, Диего Гарсия де Передес — на Естремадура, Гарсия Перес де Варгас — на Херес, Гарсиласо — на Толедо, дон Мануел де Леон — на Севиля? Къде са мъжествените рицари на Испания? Няма ги! Дон Кихот не ги среща, защото те са изчезнали.Лудият Дон Кихот по-добре от всички разумни разбира прозата на своето време и по-силно от всички разумни скърби за отминалия златен век, тъй както той си го представя: за онзи златен век, когато хората не са знаели какво е "мое" и "твое", когато са царували Мир, приятелство и сговор, когато любовта се е изразявала просто и искрено, когато правосъдието е било пълновластно, когато девиците са били сигурни за честта си.
Лудият Дон Кихот разбира противоположността между принципа на героизма и принципа на времето, през което живее, какво е мястото на личния героизъм във века на барута и куршума? Храбрият войн може да загине, без да знае как и от какво. Случайният куршум на страхливеца може да реши съдбата на човека с най-юначните мишци. Свършено е с героите, с Давид, с Ахил, с Ролан. Сега на рицарите остава да шумят не с доспехите си, а с дамаска и брокат. Мързелът тържествува над прилежанието, безделието — над труда, теорията — над практиката, порокът — над добродетелта. Понякога и сам Дон Кихот се съмнява дали ще му стигнат силите, за да възкреси принципите на златното време, на героизма и добродетелта. "Още не зная каква е съдбата на рицарите в нашите бедствени времена. . . Тежи ми на душата решението да се посветя на странствуващото рицарство в такова омразно време, в което сега живеем."
Дълбокият комизъм на Дон Кихот извира от неговия анахронизъм, от безплодните усилия да възкреси безвъзвратно отминалото време. "Дон Кихот трябваше да заплати за своята грешка, защото си въобрази, че странствуващото рицарство е еднакво съвместимо с всички икономически форми на обществото" (Маркс)[1] Сами по себе си, по намерение и независимо от ефекта действията на Дон Кихот са безупречни. Те стават безумни, когато се поставят в неадекватната социална среда. Безумието на Дон Кихот се заключава не толкова в самото му поведение, колкото в неговата неадекватност и поради това безумието му е не толкова вътрешно индивидуално, колкото външно социално.
Но същевременно комизмът на Дон Кихот е трагичен, защото трагична е мечтата му за съвършенство на човешките отношения. Дон Кихот е луд, когато иска невъзможното, но лудостта му е разумна, защото иска по-доброто. Затова този смешен луд е така печален, затова неговите нещастия имат начало, но нямат край и мъдрецът Санчо Панса намира най-доброто прозвище — "рицар на печалния образ".
Санчо Панса: "Вашето лице е едно от най-измъчените от всички лица, които съм виждал в живота си." Дон Кихот: "Повтарям и ще го повтарям хиляди пъти, че съм най-нещастният човек в света." Никъде Дон Кихот не може да намери покой за измъчената си душа, защото самото време му отказа такъв покой. Трагичният характер — това е изкуплението на божия син, който няма къде да склони своята глава. И тази истина на времето беше разбрана едновременно и от двамата гении на епохата — Сервантес и Шекспир:
В “ Както ви се харесва" Адам възкликва:
(О, СВЯТ, В КОЙТО ТЪКМО НАЙ-ДОБРОТО ПОГУБВА СВОЯ СОБСТВЕН ПРИТЕЖАТЕЛ!)
В "Дон Кихот" лудият му приглася:
“ЗАБЕЛЕЖИ, САНЧО — ИЗДИГНЕ ЛИ СЕ НЯКЪДЕ ДОБРОДЕТЕЛТА НАВИСОКО, ПРЕСЛЕДВАТ Я"
Дон Кихот не е иманентно комичен, той е комичен като закъсняла функция на условия, отдалечени най-малко два века. Какво комично би имало в това един рицар да срещне друг рицар, да го предизвика на дуел, да призове дамата си и да победи или да бъде победен! Комично е да срещнеш обикновен ханджия, да го вземеш за рицар и да искаш да се биеш с него по всички рицарски правила. Наистина Дон Кихот се бие с мелници и тепавици, с бикове и свини, с каторжници и козари. Но щом са изчезнали рицарите и героите, мелниците и тепавиците", биковете и свините, каторжниците и козарите ще трябва да заемат тяхното място във въображението на Дон! Кихот. Това е въображението на лудия, но в неговата основа лежат разум и мъдрост. Несправедливостта трябва да се наказва, а добродетелта да се поощрява. Щом като прозаичната действителност не дава такава възможност, болното въображение ще я създаде. И Дон Кихот я създава с цялата неизтощима сила на своето въображение. Полоний казва за Хамлет:
(//, 2) (МАКАР ЧЕ ТОВА Е ЛУДОСТ, НО ИМА СИСТЕМА В НЕЯ.)
И в лудостта на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господствува разумът, защото системата винаги е плод на разум.
За Дон_ Кихот истинността не се състои в адекватността на образа на реалността, истинно е не това, което е, а онова, което трябва да. бъде. Истината на Дон Кихот е вътрешна, субективна и същевременно необходима и нормативна.Тяе субективна, доколкото се постига чрез неговото произволно въображение, тя е необходима, защото безстрастно сочи идеала, еднакво непостижим за абсолютната монархия и за буржоазния делник, идеала на човека. Истината на Дон Кихот е субективна и във формата, и в съдържанието. Но как може да бъде обективна по съдържание, след като обективната действителност не предлага нищо достойно за тази истина, чийто представител е Дон Кихот! Обективното съдържание на истината на Дон Кихот е останало назад, в отминалите времена. На съществуващите отношения човек може да се противопостави с цялата сила на разума и разумното действие, но срещу тях той може да се бори и с разумната лудост. За своя герой Сервантес" е отредил втория път. Това, че идеалът на Дон Кихот е останал два-три века в миналото, не доминира в архитектониката на неговата лудост. Идеалът би могъл да бъде отнесен и два-три века в бъдещето или, в духа на Русо, да бъде фиксиран в първобитното общество. Доминантата в лудостта на Дон Кихот е в това, че неговият идеал не е в съвременната му действителност, че той е враждебен на тази действителност.
Голямата част от хората, които срещат Дон Кихот и разговарят с него през време на трите му странствувания, остават с единно и непоколебимо мнение: Дон Кихот е странна смесица от разум и безумие, от мъдър в лудост. Почти никой не се отклонява от това все-общо мнение и затова Дон Кихот е толкова забавен за всички херцози и херцогини, грандове и идалгос, каноници и лиценциати. "Тия, които го слушаха, чувствуваха състрадание към човека, който проявяваше смисленост и здрав разум в разглежданите от него въпроси, а беше тъй непоправимо побъркан в злополучните и проклети рицарски работи."
Но в същност всички тези херцози и херцогини, грандове и идалгос, каноници и лиценциати грешат. Дон Кихот не е смес от разум и безумие. Той е разумен в безумието, той е мъдър в лудостта. Истината на всички херцози и херцогини, грандове и идалгос, каноници и лиценциати е полуистина. Цялата истина е на Сервантес. . .
И не само на Сервантес. Приблизително по същото време, само че малко по на север, полудява и Крал Лир, полудява, за да разбере много от онова, което не би разбрал по друг начин. Едгар казва за лудия крал:
(О, СМЕС ОТ СМИСЪЛ И БЕЗСМИСЛИЦА! РАЗУМ— В ЛУДОСТТА!)
(IV 6)
Лудият Дон Кихот измисля Дулсинея дел Тобосо, но много "разумни "хора трябва да" завиждат на чистотата , верността и себеотрицанието, с които обича Дон Кихот. Лудостта проявява разум. Нещо повече: именно такава измислена и безплътна Дулсинея може да се обича с такава абсолютна любов, която не познава нито измяна, нито разочарование.На Алдонса Лоренсо, ненадмината майсторка на солене на свинско месо, Дон Кихот приписва абсолютно съвършенство, идеала. Той ,обича създадения от самия него идеал, влюбен е в съвършенството. Него му стига да мисли и да вярва, че Алдонса Лоренсо е красива и честна, че тя е точно такава, каквато си я въобразява. Лудостта на Дон Кихот превръща несъвършенството на света в съвършенство на идеала . Дон Кихот се е родил, за да принадлежи на Дулсинея. Лудият Дон Кихот противопоставя на своя идеал всички други възможни идеали. Проститутката . Мариторнес той превръща в принцеса, дъщерята на ханджията — в една от най-стройните и най-красиви девойки в света, прислужницата-присмехулница Алтисидора — в истинско съвършенство. Но дори и сред това море от идеали недостигаем остава абсолютният идеал — Дулсинея. Пред нея бледнее и императорският престол. "Внимавайте, безброй влюбени жени, че само за Дулсинея аз съм восък и меко тесто, а за всички други — кремък; за нея само съм мед, а за вас — пелин." "В Гьотевия "Фауст" Мефистофел съветва студента:
(РАЗУМЪТ СТАВА БЕЗУМИЕ, А БЛАГОТО—БЕДСТВИЕ.)
Безумието на Дон Кихот става разумно, а бедствието на хората той превръща в добро! Какъв по-голям разум от този да видиш доброто там, където има само зло. Дон Кихот е луд, защото въображението му прави от каторжниците благородни хора, от проститутките — почтени дами, от мазните ханджии — истински рицари. Той защищава и реалните, и измислените добродетели.Срещу обвиненията на лудия Карденио той защищава въображаемата кралица Мадасима и за безумието си плаща с нови удари. Когато Санчо му възразява, че е безсмислено да се спори с безумни, "лудият" Дон Кихот му дава следния отговор: "Всеки странствуващ рицар е длъжен да се застъпва и срещу умни, и срещу безумни за честта на жените, каквито и да са те. . ." И тук в основата на лудостта лежи дълбоко разумният принцип — жените трябва да се уважават! Скритият разум в лудостта на героя търси доброто и там, където има само престъпление, порок или корист. Ето защо Дон Кихот би могъл да каже: колкото повече давам, толкова повече имам! Това, което той дава, веднага се връща при него, всяко приключение, каквито и неприятности да носи, става източник на единственото, на безкрайното щастие — Дон Кихот е изпълнил дълга си, наказал е порока, възнаградил е добродетелта. Подигравките се обръщат срещу техните автори, а насмешките се връщат към тези, които са ги отправили. Управителят на мнимия остров Баратария превъзходно разбира това, когато чрез Санчо Панса трябва да се сблъска с мъдростта на Дон Кихот: "Шегите се превръщат в истина а подигравачите се оказват подиграни."
Хердер казва: "Вместо красота преклонната възраст признава само правилност."[2] На петдесетгодишна възраст Дон Кихот отхвърля всяка правилност, за да признае красотата, доблестта и героизма, за да ги търси и намира дори и там, където те никога не могат да се намерят. Той знае, че има два вида красота — телесна и духовна, и като остава за младостта телесната, запазва за себе си духовната красота — благоприличието и поведението, щедростта и възпитанието. Дон Кихот дойде на земята, за да покаже на хората, че човекът може да обича, без да бъде обичан, че човекът може да бъде герой, без да има нужда от героизъм, че човекът може да има чест и когато всички му се смеят.
КОЙ Е ДОН КИХОТ?
Отмъщението заплита или разрешава отношения, възникнали между близки и познати, в повече или по-малко тесен — семеен, родов, съсловен или приятелски — кръг. Отмъщението произтича от предварително сложилите се отношения в границите на този кръг. Наказанието е почти безразлично към предварителните семейни или родови отношения, неговите единствени предпоставки са безличните закони и действията, които ги нарушават. Наказанието предпоставя отношения, възможни в границите на цялото човешко общество. Отмъщението е разправа на субективността, наказанието е волята на всеобщността. Отмъщението извира от раздразнената лична енергия, наказанието предполага спокойната решителност на закона.
Отмъщава Одисеи, когато избива женихите, които са искали да заемат мястото му при Пенелопа. Отмъщава Ахил, когато убива Хектор, заради смъртта на приятеля си Патрокъл. Отмъщава Орест, когато убива майка си, заради своя убит от нея баща. Отмъщава Медея, когато убива децата си, заради неверността на своя съпруг. В по-ново време отмъщава Карл Моор заради несправедливостта на обществото — отмъщава, а не наказва, защото сам е, несправедлив, защото собствената му личност се поставя над принципа. Отмъщава Алеко, когато убива Замфира, защото не може да разбере, че
. . . ВОЛЬНЕЕ ПТИЦЬ! МЛАДОСТЬ; КТО В СИЛАХ УДЕРЖАТЬ ЛЮБОВЬ? ЧРЕДОЮ ВСЕМ ДАЕТСЯ РАДОСТЬ;
ЧТО БыЛО, ТО НЕ БУДЕТ ВНОВЬ. ("Цигани") Отмъщава Арбенин, когато убива жена си заради мнимата й изневяра, отмъщава, защото не иска да бъде като жените, които някога са чакали него самия.
НЕТ, ЛЮДЯМ Я ЕЕ НЕ УСТУПЛЮ . . .
И НАС СУДИТЬ ОНИ НЕ СТАНУТ . . .
Я САМ СВЕРШУ СВОЙ СТРАШНыЙ СУД. . .
Я КАЗНЬ ЕЙ ОТЬЩУ-МОЯ Ж ПУСТЬ БУДЕТ ТУТ.
("Маскарадг, III, 1, 2)
Наказва Хамлет: той действува не толкова, защото е лично засегнат, а по-скоро защото неговата душевна хармония не може да възприеме разкъсаните връзки на времето. Хамлет не отмъщава на Офелия — тя няма никаква "вина" пред него, — но той я наказва, защото в нея предусеща женската слабост, която неизбежно ще доведе до престъплението. Аналогично е и неговото отношение към крал, кралица, придворни. И както съдията грижливо проучва "обстоятелствата на делото", така и Хамлет чрез симулираната лудост и чрез актьорите проучва престъплението до най-фините психологически детайли. Хамлет поема върху себе си всеобщото отмъщение, т. е. наказанието, и той скърби, че няма време да извърши всички престъпления, които му е отредено да извърши. За разлика от Арбенин Отело наказва — наказва за оскърбеното доверие, наказва, за да пресече пътя на престъплението. И той сам разбира това, когато казва:
(V,2) (ТЯ ТРЯБВА ДА УМРЕ, ЗА ДА НЕ ИЗМАМИ И ДРУГИ.)
Нещо повече. Отело се издига и до идеята, която различава отмъщението от наказанието.
(ЕДИН ПОЧТЕН УБИЕЦ, АКО ИСКАТЕ ; ЗАЩОТО НИЩО НЕ ПРАВИХ ОТ ОМРАЗА, НО ВСИЧКО ЗА ЧЕСТ.)
Многократно Дон Кихот се представя за отмъстител на неправдите и злочестините — и той отмъщава с цялата енергия на будния дух. Но и при него отмъщението е издигнато до наказание, до спокойната необходимост на закона.'"Аз съм рицар от Ла Манча, казвам се Дон Кихот и званието ми е да странствувам по света, за да се боря срещу неправди и да наказвам злочинствата" "Главната задача на моя занаят е да прощавам на смирените и да наказвам надменните. " Дон Кихот е оръдие на всеобщото наказание и той гледа на себе си като на такова оръдие.
Рядко Дон Кихот се вълнува — и то когато Санчо говори непочтително за Дулсинея или за някоя друга дама. В неговия характер преобладава спокойствието.,'Той гледа спокойно на победата над бискаеца, а ризоносците биха вселили ужас в сърцето на всеки, ако той не е Дон Кихот. "Ще мълча, моя сеньора — обади се Дон Кихот,— ще потискам в гърдите си справедливия гняв, който ме завладя, и спокоен и миролюбив ще продължа пътя си, догдето изпълня обещанието си."



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Разумът на безумието (от Исак Паси) 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.