Пътуващият човек и странстващите сюжети в културата на 18-ти век


Категория на документа: Литература


Пътуващият човек и странстващите сюжети в културата на ХVІІІ век

Дияна Николова

Човешкото битие-в-света е твърде пластично. Идеята за положеността на човека в света, както и художествените рефлексии на тази идея са специфични за различните културни периоди. Промяната на обитавания от човека свят е свързана с промяна на представите и за света, и за човека в него. В този смисъл очевидно е различно социо-културното битие на човека от гръцкия класически полис, от времената на римската империя, от периода на Ренесанса или от ХVІІІ в. (века, формулирал твърдението, че индивидът е поместен в "най-добрия от всички възможни светове"i[1]).

Всяко радикално умозрително преустройство на света води до премисляне на идеята за човека - за мястото му в света, за свое/чуждо, отношението телесност-душа, представите за идеалния човек, за съдба, благо, любов, както и фундаменталните идеи за време, пространство, за близко и далечно, усвоено и диво (варварско).

В изкуството на ХVІІІ в. (имплицитно и/или явно) се отразяват множество антропологически разсъждения - наследени и новаторски. Целта тук е да се огледат някои не съвсем очевидни типологични сходства, свързани с мисленето за човека, с идеята за индивида, отразяващи се в полето на изкуството през ХVІІ и ХVІІІ в. (в стиловете класицизъм и късен барок, рококо, просветителски реализъм); да се осмислят тези сходства като приемственост, като отражение на традиционни и устойчиви механизми в културата, създадени и установени още в литературния и художествен канон на античността и оттам запазени в недрата на традиционалистичния тип култура и възпроизвеждани до края на ХVІІІ в. в Европа.

Културното пространство има двоен семиотичен живот - то моделира универсума, но също така е и отражение (моделира се) от доминиращи идеи за универсума, т.е. възпроизвежда, повтаря една определена устойчива идея за ред. В този смисъл традицията задава норма, която има автоматизиран характер. Новите структурни форми се експонират на този фон, преповтарят и/или преосмислят вече утвърдени мисловни и естетически представи.

Традиционалистичният тип култура се корени в "паметта", в следването на зададена традиция. Жанровата система в литературата, архитектурните форми и стилове, тематичните и образни доминанти в изкуството на Западна Европа са особени вариации ("транскрибции"ii[2]) на авторитетни идеи, идващи още от елинската култура. Многообразието от тези вариативни модели на пръв поглед създава впечатлението за пъстрота, самобитност и динамични обрати в културата от определени етапи на развитието й, но съпоставителните наблюдения водят и до други изводи. По-скоро може да се твърди, че вариативността е следствие от акцентирането върху определени антични идеи и маргинализирането (преформатирането) на други, изтласкани временно в периферията на интереса.

В западноевропейското изкуство до ХVІІІ в. действителността се осмисля и "разказва" чрез художествените решения на зададения вече авторитетни модели. Защото художествените форми не са просто нови съдържателни или формални решения (неосъзнато или осъзнато копиране), а и символично преживяване на тези форми. И този културен символизъм е свързан с идеята за човека - в - света и неговото представяне в изкуството. Новите светогледни представи моделират нови художествени решения, които освен това винаги цитират вече създадените знаци, активни в традицията. Като цяло западноевропейското изкуство от периода ХІІІ - ХVІІІ в. по-скоро е поглед към действителността през очите на традицията и транскрибиране на тази традиция, отколкото търсене на новаторски глас и "реалистични" изображения. Едва в късния ХVІІІ в. се настанява трайно идеята да се види света "с живи очи", да се отрази без канона на античното представяне на света и човека.

При очертаването на културните процеси през ХVІІІ в. тук условно ще обособим някои доминантни представи в две групи: образи на света и образи на човека в света, макар те да са взаимообусловени.

І. Образи на света

Два са основните редуващи се принципа на мислене и представяне на света в западноевпорейското изкуство в периода на рефлексивния традиционализъм - принципът на хоризонтализма и принципът на вертикализма. Ще открием едновременното им присъствие в културата на ХVІІІ в., което също е своеобразен знак за прехода, за напрегнатия драматизъм, характерен за граничния ХVІІІ в. - век на излаз от традиционализма към антитрадиционализма на Новите времена; век, в който си дават последна равностойна среща две съсловия - аристокрация и буржоазия.

Културният вертикализъм (затвореното, подредено, йерархично пространство) и периодичната му смяна с хоризонтализма като принцип на организация на пространството (отворено, с изразена центробежност), е знак за цялостни мисловни трансформации в общото поле на културата - промяната на идеята за човека и за света, който той обитава; за мястото му в мирозданието и за смисъла, който се влага в идеята за човешкото през определен исторически етап. Така, например, културният хоризонтализъм, характерен за античността, е заменен от вертикализма през Средните векове, за да се завърне отново като процес на възраждане, преоткриване на елинският идеал в епохата на Ренесанса.

Двата основни модела за представяне на света и тяхното осмисляне през отделните епохи най-ясно се открояват в трактатите за "идеалния град" и в реалните градоустройствени решения, променящи урбанизираното пространство (човешката среда), както и в сюжетите на литературата и живописта и в начина на конструиране на пространството на героя.

Как се мисли и моделира пространството в различни културни периоди - физическо, географско, социално, художествено - и какво от тази традиция усвоява ХVІІІ в.?

Ж.-П. Вернан изследва появата на новите космогонични идеи в Елада (ок. 6 в. пр. Хр.) като феномен, обусловен от "изработването на нова картина за човешкото общество в плана на институциите на полиса".iii[3] Новата политическа мисъл, раждането на "публична", обществена сфера (τά κοινά) предизвикват рационализация и десакрализация на социалния живот, на идеята за политическото и за физическото пространство и на ролята и мястото на човека в него.iv[4] Така през 5 в. пр. Хр. се ражда новият тип античен градv[5], заменил микенските цитадели и лабиринтите от тесни улички с хаотично застроени жилища. Това вече е планиран по законите на геометрията полис, изграден на равна площ, с широки прави (и пресичащи се под прав ъгъл) улици и нов политически център - агората.

В "Цивилизация на средновековния Запад" и Жак Льо Гоф тръгва от особения пространствен и времеви модел на римската цивилизация при очертаването на паралела Античност - Средни векове. Римската история, твърди той, е белязана със знака на "затвореността", това е "история на един грандиозен ограден свят". "Затвореният в pomerium и templum Рим тържествува над оня отворен и лишен от крепостни стени град...". Една цивилизация съществува докато има граници, докато се самосъхранява и пази от външното, независимо от експанзионистичната политика на държавата. Средновековният Запад цели десет века ще прави избора между затвореност/отвореност, селски/градски свят, една единствена крепост/система от домове и обществени постройки. vi[6]

Още в началото на ХІV в. италианските ренесансови писатели, философи, архитекти и художници възкресяват античността и я превръщат в система от художествени канони.vii[7] Политическата тема, десакрализацията на обществения живот в Италия през ХІІІ-ХІV в. дава на свой ред началото и на новите светски тенденции в изкуството: "Алегории на доброто и лошото гражданско управление" (цикъл от три фрески на А. Лоренцети, 1337-39 г.) е първата живописна творба на светска тема в Италия. Тя е вдъхновена от Аристотелевата "Политика". (Сходни идеи по това време изказват в писмата си хуманистите Петрарка и Салутати.) Ренесансовите инженери и архитекти ще се вдъхновяват векове наред от Витрувий и античното градоустройство при проектирането на "идеалния град", отхвърляйки културния вертикализъм и затворения тип йерархично структурирано пространство на средновековна Европа. Те ще изследват елинската астрономична и социална мисъл от VІ - ІV в. пр. Хр., за да създадат на свой ред ново пространство, съзвучно с новата идея за човека, родена във Флоренция през ХІV в.; за да преобразуват средновековните европейски градове в нови, ренесансови пространства за живеене, в които не катедралата, а централният градски площад и сградите на обществените институции ще са поместени в центъра, в "сърцето" на града.

Средновековният град е вертикален, в него всичко е устремено нагоре, към небето (той е подобие на Небесния Йерусалим, въплъщение на божествен замисъл). Градът от Ренесанса е хоризонтално мислен - в него главни са перспективата, центробежният принцип, устремеността към географски хоризонти. Ренесансовият град е образ на новата идея за земния ред, създаден е за човека и за неговия социален, земен, градски живот. Средновековният град е като крепост, затворен зад високи стени; ренесансовият град е отворено към света пространство, което не се пази от заобикалящото го, а се стреми към него - към откриването и контролирането (овладяването) на нови територии. За средновековния човек пътят е с посока нагоре (извисяване, постигано с покаяние и смирение, отричане от земното), ренесансовият човек търси "божествените закони" на земята, постигнати в конкретния човешки художествен опит.

Мечтата за идеалния град дава импулс на всички изкуства от Ренесанса и по-късните времена, тя е конструиране на пространството по принципите на красотата и хамонията. Затова идеалният град винаги присъства вътре в рамките на реалния град - той е в плана на идеята, на въображението, станало импулс за създаването на реалното пространство, на фактическия човешки свят.

Трактатът на Витрувий, намерен в Италия през 1427 г., задава модела за "идеалния град". Принципите на античното градостроителство се възприемат от италианските ренесансови архитекти и се превръщат в норма; Витрувий се коментира, превежда и преиздава из цяла Европа от 1486 г. насетне през ХVІ и ХVІІ в.viii[8] Той заляга в основата на трактатите на хуманисти като Алберти "Десет книги за архитектурата", А. Паладио "Четири книги за архитектурата", А. Филарете "Трактат за архитектурата" (ок. 1461 г.), появява се по същото време и в картината на художника и интелектуалеца Пиеро дела Франческа "Идеалният град". ix[9]

Не случайно редом с "откриването на света и на човека" ренесансовият град-държава започва да се оприличава на човешко тяло, на дом и на произведение на изкуството.

Малко след като е намерен трактатът на Витрувий, през 50-те г. на XV в. се появява трактатът на Алберти "Десет книги за архитектурата". Леон Батиста Алберти превръща пропорцията в архитектоничен канон. Той прави първото ренесансово изследване на пропорциите на човешкото тяло. В трактата му "За статуята" (1434 г.) има таблици с около 80 антропометрчески праметри. Теорията трайно дефинира чисто математически идеята за микро- и макрокосмоса; връзката космос - здание - човешко тяло. В "Десет книги за архитектурата" Алберти обяснява задачата на архитекта по следния начин: "да се проектира зданието така, като че ли е живо същество". В неговата терминология частите на сградата са наречени "membra". Той ползва термините "facies" (лице), "corium", "cortex" (кора, обвивка), "ossa" (кости), "manus" (ръце), "nervi" (сухожилия) и т. н. Органическите аналогии на Алберти не са просто поетически сравнения, традиционни символически съответствия или произволни метафори. Философският, архитектурният и политическият речник на Ренесанса стават синонимични, отразяват нов космогоничен принцип на мислене. Формулата за органичност на архитектурното произведение, дефинирана от Алберти, е следната: "Подобно на това, както при животното главата, краката и другите му части трябва да се съотнасят помежду си и към цялото тяло, така и в зданието, особено в храма, всички части трябва да се намират в съответствие".

Интересът към перспективата, връщането към принципите на античната геометрия, към каноните на Поликлет и към Витрувий, е повсеместен в Ренесанса. Теоретиците определят "пропорцията" като главна категория на естетиката (флорентинските неоплатоници) и като математически принцип и я отделят от "хармонията" - мислена като музикална форма и като общ космогоничен принцип (в Средните векове). "Хармонична пропорция" е нов термин, съединяващ космологичните представи с новите, пластически представи в Ренесанса. Леонардо да Винчи превръща този принцип, учението за пропорциите, в "антропометрия" ("кръгът на Леонардо" - homo circularis, т. нар. "витрувиански човек"). Зримо въплъщение на пропорциите вече става "централната перспектива".

И така, хоризонтализмът се възражда за втори път след античността през Ренесанса, от ХІV в. насетне. Тогава повторно градът - копие (образ) на космоса - ще се представи в идеалния модел на културното, отделено от природното. След това хоризонталният принцип ще се настани отново през епохата на Просвещението.

Вертикализмът доминира в аристократичната култура на ХVІІ в., в епохата на разцвет на френския класицизъм, както и през първата половина на ХVІІІ в. (в стиловете късен барок, класицизъм, рококо).

Средновековната крепост (кръг с център, културният вертикализъм, изразен ясно в архитектурата на средновековния град)x[10] повтаря мисловния, а и архитектурен модел на микенските цитадели. Този културно-политически модел за трети път се трансформира в устройството на класицистичното пространство - напр. Версай с център дворецът и окръжност, описвана с лъчи (като слънце). Луи ХІV ще замени "огнището" (Хестия)xi[11] - символ на политическия и културен център в античността, със спалнята си във Версай - новият "омфалос" на абсолютична Франция от ХVІІ в. (частно, скрито пространство на властта, употребявано и като Locus amoenus).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Пътуващият човек и странстващите сюжети в културата на 18-ти век 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.