Проблемите в "Житие и страдания на грешния Софроний"


Категория на документа: Литература


СРЕДНО ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНО УЧИЛИЩЕ
“ЙОАН ЕКЗАРХ БЪЛГАРСКИ”

РЕФЕРАТ

по българска литература

ТЕМА: Проблемите в “Житие и страдания

на грешния Софроний”

Шумен
2012

“Променят се времената и ние се променяме в тях.”

Тази ръководна мисъл е записана от вътрешната страна на корицата на ръкописен сборник със Софрониеви текстове, между които и “Житието”, открит от Виктор Григорович в Русия. Достояние на българите автобиографията става чрез публикацията и през 1861 г. във вестник “Дунавски лебед” на Г. С. Раковски.
Не е ясна нито подбудата на Софроний за написването на този текст, нито точно кога е създаден. Тъй като разказаните събития обхващат времето до 1803 г., предполага се, че е писан същата или следващата година в Букурещ. А защо – можем само да гадаем. Може би поради същата причина, указана в ръкописната бележка върху корицата- “променят се времената...”. Дали Софроний е искал да остави документ за времето и за живота си, или е искал да се оправдае в паметта на следващите поколения? Или “Житието” е художествено възсъздаване на мъчителния робски живот на българите през ХVІІІ век?
Житийният жанр има корени в старобългарската литература. Познатата форма обаче авторът изпълва с ново съдържание, въвеждайки автобиографичния елемент в него и като се влияе от дамаскините. Жития се пишат за канонизирани светци, те следват един утвърден модел, в чийто идеен център стоят борбата за преодоляване на трудностите и страданията за запазване и отстояване на вярата. Не можем да допуснем, че с присъщата си скромност Софроний гледа на себе си като на светец. Ала налице е и самочувствието му на духовен водач на българския народ- една гордост, която е изразена директно:
“И като си заминах оттам, плачеха християните заради раздялата с мене”
(за жителите на село Карабунал), или за жителите на град Враца:
“И дойдох в моята епископия. Ала и те не е по-добра от затвор. Както и да е! И приеха ме християните радостно, и ходех по църквите в недели, в празници, и поучавах на наш, български език. А ония християни, като не бяха чули от друг архиерей такова поучение на наш език, имаха ме като един философ.”
За първи път в българската литература човекът става център на разказа. В европейската словесност епохата на хуманизма отдавна е изместила божественото за сметка на човешкото, но у нас Просвещението започва с усилията на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански.

И самият автор на “Житието” не идеализира себе си. То запозва със знаковите думи:

“Аз, грешния сред човеците...”
И когато разказва живота си, Софроний не преиначава споменатите факти, макар че премълчава редица други (за учението си, за книжовната си дейност, за срещата си с Паисий Хилендарски и преписите на “История славянобългарска” и др.). Колко пъстър е споменът му за пътуването в Цариград, когато попада по грешка в султанските палати и за малко не изгубва главата си. Само вроденото чувство за оцеляване на роба му помага, когато казва:
“Ние... сме човеци чужденци и прости.”
Ами случката със содомитите, които го затварят в една стая и му предлагат пари, за да ги пусне себе си. Авторът има обяснение е за това:
“Ала бях юноша тогава, млад и красив в лицето...”
Тези случки не снижават патоса на творбата, защото и самият разказвач се усмихва иронично на своята младост и наивност, на своята жизненост и стремеж към пълнокръвно изживяване на радостта от всичко заобикалящо го.

Друго много повече вгорчава дните на Стойко Владиславов – Фактът, че подпомага гръцкото духовно робство, ставайки събирач на глоби за иконома на архиерея Гедеон. С разкаянието за това насилие над своите сънародници обяснява сърдечната си болест. Но нито за миг не престава да изпълнява духовните си задължения, макар да среща подигравки, неразбиране и неблагодарност:
“Ами колко претеглих от поповете! Колко ми се караха и ме укоряваха, и не ми даваха каквото ми се полагаше. И когато ми даваха, думаха ми: “Ето, като някой слепец те храним.” А ми бяха ученици!”
Причината е проста – българските духовници са неуки и образованият поп Стойко, жаден за обществена изява, коренно се отличава със своята родолюбива дейност:
“Ала като знаех малко да чета, другите свещеници ме ненавиждаха, защото всички те по онова времебяха орачи и аз поради безразсъдната си младост не исках да им се покорявам, като бяха такива прости и неучени.”
Философът Софроний от дистанцията на годините обобщава- “понеже то си е нещо естествено: ученият човек обича учения, простият - простия, и пияният - пияния”.

Аз – формата и споменното придават достоверност на автобиографичния разказ, написан на говорим език, примесен с църковнославянски форми. Посторечното не намалява значението му, не подхвърляна съмнение изказаното. А то е невероятно в своето многообразие: време на отслабена централна власт и смутове, на беззанонния и произвол, на насилия и безправие. Какво да прави населението, освен да бяга и да се крие, какво до прави духовният първенец, освен да бъде гъвкав като тръстика, смирен , но не примирен. Страшния Хасан паша Софроний ще поласкае в господарското му самочувствие:
“Ефенди, ние сме рая, всякога сме боязливи като зайци...”
Местният султан Ахмед геряй беси християнина посред бял ден:
“Тебе ако не убия, кого да убия?”
Насилва го да си смени вярата. Епизодът с бесенето на върбата би бил комичен, ако зад него не стои презрението на господаря, незачитането на човешкия живот, моралната пустота на властника. Сблъсъкът на религиите се превръща в сблъсък на волите:
“А, ефенди, бива ли вяра с пушка да се сменя? Ако ли убиеш пък един поп, светът ще те похвали ли? ”
Ето къде се откроява оттласкването от канона и приближаването до народното съзнание. От друга страна, възприемайки тези перипетии като чудо, авторът се доближава до проявите на фолклорното и по – специално до вълшебната приказка.

“Приказката е преди опита, преди живота, преди вътрешната разруха на човека. Така тя не може да изпълни голямата си компенсаторна мисия в един вечно конфликтен несигурен свят. Не може да изпълни ролята си на психичен балансьор, да възвърне вярата в доброто... Но тя съществува в ирационалното битие на героите е чрез езика и се осъществява рефлексивното отношение към описвания свят.” Героят на “Житието” живее в един преобърнат свят, в който кошмарът е норма на живот и вълшебното трябва да се превърне във всекидневие, ако иска да оцелее. Вярата в доброто се е превърнал в надежда да се подреди хаосът. И в това “ ирационално битие” съществува и живее духът – неунищожим и вечен.

Десетки са сцените на подобно безправие и насилие. Разказът на Софроний вече като врачански архиерей наподобява по - скоро описание на многобройни бягства и митарства от място в търсене на защита, отколкото на обобщение за духовния му дълг. И точно в това е величавата му простота – в детайлите на страшното кърджалийско време; в чумавото лято, когато епископът не се побоява да служи и да подаде ръка за целувка на чумавия поп; в треперенето от страх, но и в надеждата за оцеляване. Покъртителен е епизодът в Плевен, когато духовният глава на епархията се скрива д един турски харем. Бедният стопанин го крие 26 дена и дели сиромашкия си залък с друговереца, от издайничеството на когото навярно би забогатял.
“Не бягах, задето съм някакво зло сторил, ами името ми е е голямо – владика. А пашите насилници хванат ли ме, с десет кесии не е възможно да се освободя. А аз нямам у себе си сто гроша.”



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Проблемите в "Житие и страдания на грешния Софроний" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.