Представянето на войната в Омировата "Илиада"


Категория на документа: Литература


ПРЕДСТАВЯНЕТО НА ВОЙНАТА В „ИЛИАДА” КАТО НЕОТМЕНИМА ЧАСТ ОТ ЖИВОТА НА ДРЕВНИТЕ ГЪРЦИ
(ЛИТЕРАТУРНОИНТЕРПРЕТАТИВНО СЪЧИНЕНИЕ)

Увод.
Омировата “Илиада” е творба от старогръцката антична литература, която всяко поколение, като интерпретира под свой “ъгъл на зрение” авторовите послания, разглежда в морален, социален, политически и културен аспект измеренията на историческото събитие – Троянската война – и отраженията му в съзнанието на древния колективен тип човек и на обществото, в което той живее. Независимо от нереалния, художествено експониран свят на поемата, съвременният читател съумява да изгради у себе си вярна представа за високите човешки идеали – храброст, мъжка доблест и достойнство, докато препрочита и тълкува вълнуващия разказ за подвизите на героите в поемата.

Примерна теза.

Гневът поражда войната и стои зад всяка проява на жестокост в творбата. От своя страна, той е породен от поругаването или потъпкването на човешкото достойнство. Когато се развихря (разразява), гневът на героите не признава успокоение или затихване – напротив той нараства, като овладява напълно душите им, измества нежните им и благородни чувства и ги превръща от хора в зверове. Обладани от гнева, те извършват нечовешки, жестоки дела, убиват и разрушават. В това си състояние героите са обхванати от страшна, унищожителна ярост и в душите им няма място за състрадание, милост, уважение към противника. Те не предвиждат последствията от своите постъпки. Красноречив пример за това състояние на героите е поведението на Ахил, когато убива Хектор.
Когато гнвевът напусне героите, те постепенно отново стават хора. В душите им постепенно се освобождава място за възвишени мисли и чувства. В момента, преди смъртта си, когато осъзнават своята обреченост, те са най- човечни, най-благородни и красиви. Пример за това тяхно състояние е Хектор в последния си двубой.
Изложение.

“Илиада” с пълно право е определяна като поема на гнева. Така и започва творбата. Независимо дали гневът е справедлив или не е, Омир приравнява към неговата “линия” всички герои. Чрез описанието на техните душевни състояния преди, по време и след развихрянето на гнева, както и на неговите последици за самия герой и за околните, авторът дълбоко вниква в човешката психика. Той представя изживяванията и емоциите на хората като двигател на техните постъпки, а на основата на това внушава идеята, че човешкото поведение отразява драматизма на борбата във вътрешния свят на всеки един от тях. Преди да се развихри гневът им, героите са весели, шеговити, способни на красиви чувства, любещи бащи и съпрузи - хора в истинския смисъл на думата. В този момент те са достойни за нашето възхищение. Най-яркият пример за това състояние, което творбата ни дава, е незабравимата сцена на срещата между Хектор и Андромаха в Шеста песен – най-нежната и затрогваща в цялата поема. Но и тук Омир напомня на читателя, че “Илиада” не е лирично произведение, а описание на война и битки. Има моменти – внушава ни Омир – в който Хектор е страшен и жесток – по време на боевете, завладян от гнева. Но веднага – по един прекрасен и завладяващ начин авторът отрича това състояние на своя герой, което е общо за всички герои:

Рече блестящият Хектор,

протегна ръце към сина си.
С плач се пригуши детето в гърдите на

своята дойка,
силно смутено от външния вид на

баща си обичан:
светлата, лъскава мед го уплаши и

конската грива,
щом я видя да се вее страхотно

отгоре на шлема.

(VІ песен)

Макар да показва героите си еднакво силни физически и в гнева, и в яростта и в мощта си на войни, Омир намира и онези моменти, в които същите тези герои могат да проявяват милост и състрадание, благородство и доброта. И това е така, защото авторът отрича насилието и неговите унищожителни елементи, които спят дълбоко в човека, но когато се пробудят, техните страховити стихии разрушават душевния свят на хората. В противен случай – внушава той на съвременния читател – ако гневът не бъде овладян - жестокостта води след себе си друга жестокост, тоест насилието поражда насилие. Когато убива Хектор, Ахил също на свой ред е обречен. Макар че поетът не предава неговата смърт, легендите са категорични – той ще умре така, както му е предсказал Хектор. Омир не пише историческа хроника. Той не е безпристрастен отражател на действителността. Като рисува страшния й облик, я отрича и утвърждава собствената си представа за това как трябва да изглежда тя. Като описва 51 дена от военните действия, поетът започва с гнева на Ахил, донесъл много беди; започва с причините за новите беди за ахейците, а завършва с примирие – една прекрасна възможност за потушаване на гнева и за бъдещ мир, който би донесъл прекратяване на войната, Омир не пресъздава пред читателя истинския финал на войната – ужасяващото разрушаване и опустошаване на Троя. Като творец поетът вярва в доброто и дори посочва изход от омагьосания кръг на злото – поведението на Приам. Вместо да се разгневи от смъртта на любимия си син, владетелят на Троя намира сили да отиде при неговия убиец и да го моли за тялото на мъртвия, да коленичи пред него и да се постави във властта му. Така той смекчава страшния и силен воин у Ахил и намира човека в него: “Каза така и навея в Ахила печал за баща му/ ... / В спомени те се вглъбиха: Приам за юначния Хектор/ горко заплака, прострян пред нозете на вожда Ахила,/ а пък Ахил се разплака за своя баща и Патрокла..” (ХХІV песен).

Мъка, а не ярост поражда нещастието в душата на стария и мъдър цар. Той посреща с примирение страданието си и заменя пагубната и рушителна “линия” на гнева с тази на скръбта и опрощението. Чрез това, което преживява Приам, Омир внушава на съвременния читател една друга възможност животът да стане различен – хората да избегнат войната и жестокостта, насилието, което поражда насилие. И да се възцари мирът. Един е изходът, за да се излезе от омагьосания кръг на гибелната война, който се опитва да намери и поетът: на злото да се отговори с добро, на обидата и оскърблението – с примирение. Вярно е, че основната тема на поемата е войната – тя е рожба на човешкия гняв, жестокостта и отмъстителността; и носи смърт. Но съвременният читател, подобно на античния човек, знае и това, че опозиция на войната е мирът, който съдържа в себе си и носи празничен блясък и кипяща жизненост, които изпълват дните на човеците от древните епохи, така както радват днес и нас. Затова описаното от Омир в Осемнадесета песен, което ни приобщава към сцената на магическото изковаване на щита на воина Ахил от бога-ковач Хефест, има своето важно място в сюжетното развитие, макар на пръв поглед да играе единствено роля на ретардация в него. Литературните изследователи с право сравняват щита на Ахил с огледало, в което се отразява с истинската си светлина жизненият модел на Омир, в който се сблъскват войната и мирът. Върху щита на героя са изобразени два града и отново авторът, в съгласие с философското си разбиране за живота, противопоставя ненужността на рушителната война на благото на мира като висша човешка ценност. А човекът, съчетал в себе си любовта и омразата, търси хармония, търси равновесие в света, за да намери правилния път между тези две понятия. Това е философията на мъдреца Омир: доброто и злото стоят едно до друго и само човекът със силата на волята и в зависимост от ценностната си система избира между тях.

Омировата поема е описание на събитията от последните дни на десетгодишната Троянска война. Тя започва с обръщение към музата на епическата поезия Калиопа и полага началото на водещата “линия на гнева”. Гибелен е този гняв – гнева на Ахил, а неговото чувство за дълг към родовия корен и за воинска чест са движещата сила на сюжетното действие, в което героят се бори със самия себе си, за да намери вътрешна хармония. Ахил е образ на смелия, но и жесток воин, който в своята противоречива природа съчетава в едно гнева, породен от себелюбието, и примирението с тихата радост от спокойствието. Той поставя на преден план индивидуалния стремеж за слава и едва тогава за него идва моментът на общото благо. Другият Омиров герой – Хектор, е по-различен. Той е олицетворение не само на воюващия човек, който мрази врага и обича родината си, но и на любящ съпруг и баща, който отстоява преди всичко дълга си към общността. Пред очите на съвременния читател “шлемовеецът” Хектор изминава сложния път от съмнението и колебанието до увереността и силата. Зад стените на укрепения Илион в мирната сцена на прощаването с Андромаха и Астианакс (Шеста песен), воинът е отстъпил пред миротвореца. На границата между войната и мира при Скейските порти се срещат двамата съпрузи. Преди да се изрекат думите, говорят жестовете. Андромаха улавя съпруга си за ръката, Хектор леко я погалва по косите, нежен поглед е отправен към детето. В тази трогателна прощална сцена говорят повече сърцето и очите. Много въпроси остават без отговори, а тези двама влюбени, родени за обич, разбират прекрасно гибелната сила на войната върху човешките взаимоотношения. С вярната си женска интуиция Андромаха предчувства какво я очаква, разбира колко мъка носи битката, вижда разрухата в един свят, граден с много любов и грижа. “Проливайки сълзи”, тя защитава семейния свят, който без бащата губи своите устои, своята пълнокръвност и възможност за съществуване: “Няма да има за мене утеха,/ когато погинеш. (...)/ Хекторе, ти си ми всичко:/ и татко, и майка почтена.”.

С думи “крилати”, хекзаметричният стих на Омир изгражда един идеален свят на герои и събития – образец на пълноценно битие, символ на мира и спокойствието, в който хармонията и равновесието са постижими, ако се спазват вечните общочовешки нравствени закони. Войната е само миг от живота на античния човек, миг от безкрайната бездна на времето, в което той страда и гине, печели или губи всичко и завинаги. Но точно този свят на античния човек, изобразен от древногръцкия аед в поемата “Илиада,” и изграден върху контраста: война и мир; радост и скръб; любов и омраза; гняв и примирение, продължава да провокира съвременния читател да се замисли над изконните проблеми за хармонията и равновесието във Всемира, за смисъла на същностните ценности на живота – любов, приятелство, дълг, разбирателство, съчувствие и милосърдие. Затова внушенията на Омир за търсенето на доброто и надмощието му над злото и за мирен живот, без война и жестокост не могат да останат само красив блян и добри пожелания. Те ще продължават да звучат с голяма сила, отправени от мъдрия си творец към всяка епоха и време и ще се превръщат във възвишен зов към хората от всички поколения за взаимна всеопрощаваща обич, уважение и зачитане, като по този начин ще изразяват актуалния и общочовешки смисъл на поемата.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Представянето на войната в Омировата "Илиада" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.