Предпоставки за възникване на детско-юношеската литература у нас. Етапи на развитие и представители


Категория на документа: Литература


Тема 1
Предпоставки за възникване на ДЮЛ у нас. Етапи на развитие и представители

В Западна Европа най – ранните специално написани за деца книги се появяват в края на XVII и началото на XVIII век в Англия, Франция, Германия. Това е показател, че ДЮЛ се ражда в епохата на Просвещението, т.е. тогава, когато едно общество узрее за мисълта, че възпитанието и образованието на подрастващите на може да бъде само частен семеен проблем, а е отговорна държавна политика. У нас епохата на Просвещението хронологически съвпада с тази на Възраждането, логично е да си обясним защо българските книги специално за деца се появяват хронологически по – късно отколкото в Западна Европа и Русия. Всъщност при появата на книжнина за деца у нас се наблюдава един интересен феномен, тъй като по онова време прави първите си стъпки и светското училище, за което са нужни книги и учебници, в първите десетилетия от развитието си детската литература не развива своите художествени, а само школски форми . Т.е. първите книги за малки у нас са учебникарски издания – читанки, буквари и др., а не книги с художествени текстове, предназначени за извънучилищна литература. Разбира се в тях са включени и отделни художествени текстове за деца, но те присъстват само като дидактичен материал - илюстриращ, образователна или възпитателна информация. У нас детската литература възниква като отговор да се задоволят училищните потребности, което я прави в ранния етап от развитието й силно назидателна: за авторите е важно, какво морално послание носи текста, а не толкова съвършенството на художествената форма и метафоричният език. Педагогическата поука се поднася директно в плакатно – оголен вид, а не се разтваря в убедително художествени образи.
В условията на ограничено книгопечатане, когато се създава учебник, авторът му се чувства длъжен в него да даде знания в различни области на науката, нужни за по – пълно ограмотяване на детето. От средата на XIX век школските учебници започват да се специализират, т.е. придобиват ясно изразен тематичен профил – само по граматика, само по математика, по география и др., успоредно с тях се използват и енциклопедични издания.
Основни етапи в развитието на българската ДЮЛ:
1. 1824 – 1878 – период на Възраждането, изчерпващ се с учебникарска книжнина;
2. 1878 – 1914/16 – от Освобождението до ПСВ, има същинска художествена продукция за деца;
3. 1916 – 1945 – периода м/у ПСВ и ВСВ, най – кратък, но най – продотворен етап, през който се създава българска детска литературна класика;
4. 1945 до наши дни.

Тема 2
Учебникарска книжнина

Първите учебникари у нас излизат от средата на даскалската интелигенция през Възраждането. Това са личности, които на собствен гръб са изстрадали в практиката болезнената липса на школска книжнина, която да е освободена от предразсъдаци и да поднася практически приложими в живота знания, съобразени с рецептивните възможности на малкия човек. В периода от 1824 до 1878 година у нас се отпечатани повече от 100 буквара, читанки, взаимоучителни таблици, като най – продуктивни автори са: Неофит Рилски, Сава Радолов, Емануил Васкидович, Неофит Бозвели, Христаки Павлович, Иван Момчилов, Найден Геров, П.Р. Славейков и др.
Началото на този процес е свързано с името на д-р. Петър Берон.
През 1824 година в Брашов, създава първия български учебник със светско съдържание, неговото истинско заглавие е „ Буквар с различни поучения”, но става известен като „Рибен буквар”, заради нарисувания делфин на задната корица. За образен е имал „Еклогарион грекикон” на гръцкия просветител Димитриос Дарварис, но от там е заимствана само конструкцията, а съдържанието изцяло е съобразено с манталитета и нравствените ценности на българина. Макар в заглавието да фигурира името буквар, учебникът е енциклопедичен, оформен е в седем дяла и дава знания не само по четене и писане, а и по смятане, география, история, природни науки, морал и дори лична хигиена, придружен е и с илюстрации, онагледяващи основни понятия. Голямото достойнство на учебника е демократичният му характер: той е разбиран от ранна възраст поради две причини :
1. Написан ене на непознатия за малките, макар и официален, черковнославянски език, а на близък до говоримия, дори и абстрактните научни термини са обяснени с разбираеми думи, а самоте урочни единици са кратки, за да не се затормозява съзнанието;
2. Винаги обективна научна информация е последвана от занимателни илюстративни примери / басни, пословици/, за да се поддържа детския интерес.
Тези качества обясняват защо до Освобождението „Рибният буквар” е още 10 пъти преиздаден.
Бероновото дело намира множество последователи. Сред по – важните са:
- През 40-те години Неофит Бозвели и Емилиян Васкидович издават учебници „Славянобългарское детеводство”. Макар да са гръцки възпитаници тези свищовски учители са ръководени от патриотични подбуди. Нещо повече уроците за пропити не само от български дух, но и както загатва заглавието, настойчиво се внушава връзката между българския и другите славянски народи;
- По същото време Василий Москович е отпечатал „Български буквар”, чийто автор в духа на тогавашните представи за скромност не иопачава името си. Учебникъм му обаче не остава за дълго анонимен. Науката отдавна е установила, че авторът му е Г. Бусилен, студент в МУ. Учебникът му е забележителен с това, че много професионално грамотно излага основни принципи на гългарския език. Но има и още един принос – в края му са отпечатани текстове на десет български народни песни. Фактът е показателен, защото за първи път български учебникар си дава сметка, че народното тровчество е истинска педагогическа съкровищница;
- През 60 – те години на XIX век голяма популярност придобива учебникът „Другар за децата” от Павел Калянджи. Макар като стил да е изпитан е с доста абстрактен език с дълги конструкции, той е новаторски по съдържание. За пръв път в него се включват няколко кратки разказа, в които основен герой е малкото дете – дава се израз на детските емоции и мисли, което прави четивото по – функционално за детската рецепция. / В разкара „Ревността на Милко” се дава израз на емоционалните трепети и преживявания на невръстното дете, а не на възрастния./.

Тема 3
Мотивът за родното в поезията на П.Р. Савейков и Иван Вазв

След Освобождението у нас започва активен процес на издаване на истински художествени книги успоредно с учебниците за деца. Началото му е свързано с името на В. Попович. Той е автор на една българска детска стихосбирка „Детска гусла” /1880г./, която не блести с високи художествени постижения. Втората детска книга е на Вазов „Стихотворения за малки деца” /1883г./, а третата на П.Р.Славейков – „Дребни стихотворения за деца в отделенията” /1888г./. Макар да разработват и други теми в книгите си Вазов и Славейков, постигат най – висок успех при пресътворението на морива за родното. За тази тема емблематични в стихотворенията на Вазов са: „Аз съм българче”, „Де е България”, „Отечество любезно, как хубаво си ти”, а на Славейков са: „Татковина”, „Туй място”, „Наше село”. Забелязва се удивително сходство при разработването на проблема за родолюбието между двамата автори.
1. И Славейко, и Вазов не могат да пишат равнодушно за България. Емоцията е мажорна и не познава пастелната мекота на чувството. Писани непосредствено след Освобождението, когато е възстановена българската държава, стихотворенията им носят печата на високата патетика;
2. Щом потърсят аргументи за родолюбивия си възторг и двамата автори се мотивират чрез три основни довода:
- Красотата на българската земя и природа / ... „обичам на’ще планини зелени” .../;
- Гордостта от славното историческо минало /... „син съм на юнашко племе” .../ ;
- Съпричастност към крупните промени в новоосвободената държава /...”растна в дни велики, в славно време” .../.
3. В сравнително кратки по обем художествени текстове и двамата поети в задъхана градация акумулират голям брой съществителни нарицателни и съществителни собствени имена, назовават географски обекти от българския ландшафт. У читателя се създава илюзията за някаква просторна необятност. Земята на българите явно се хиперболизира като необозрима даже от птичи поглед. Това не отговаря на истинската реалност, но пък съответства на ценностните им представи – родината им е значима пред лицето на света;
4. И при двамата поети финалните строфи звучат като клетва – вричане за вечна вярност на родината;
5. Макар на формално граматично ниво текстовете да претендират, че са изповед на детето /”българче”/, всъщност детският аспект към явлението не е намерен и на практика чуваме гласа на възрастния, който от позицията на натрупадия житейски опит се стреми да внуши на малкия човек своето оценъчно отношение към родината.

Тема 4
Елин Пелин
/ Димитър Иванов/

Започва да пиша за деца първо по страниците на периодичния печат. През 1908 г. излиза и първата му детска книга, озаглавена „Златни люлки”. От този момент до края на творческия си път работи успешно и за деца и за голями, като и в двете сфери е оставил класически образи. Докато за възрастни обаче работи основно в късата проза, жанровите форми на детската му продукция са по – разнообразни: римушки, пейзажна лирика, поеми, стихотворения, приказки, казкази, романи, хумористични миниятюри.
I. Лирика – както подсказва заглавието на първата му книга, трайно се интересува от красотата на природата в четирите годишни времена. И наистина преобладават пейзажни стихотворения в творчеството му. За XX век точно пейзажната тема е най – добре разработения жанр в детската литература. Но дори на фона на тази обилна продължителност, стихотворенията на Елин Пелин се открояват с оригиналност.
1. Творбите са кратки, сякаш изляти на един дъх, но всъщност измамната лекота е резултат от грижливо многократно редактиране на текста от страна на автора;
2. Когато описанието на природното състояние работи с ограничен брой образи. Не е многословно, защото умее да създава впечатление за даден сезон, като подбере един, но пък емблематичен образ;
3. Често иницилният стих е под формата на интимно обръщение към някакъв природен обект. Така у детето се създава благородната илюзия, че едва ли не самото то е сред полето и се намира в състояние на пряко общуване с природата;
4. Природното описание при Пелин никога не е самоцелно. Пейзажът не е декоративен елемент, а се търси човешкото присъствие сред него или въздействието му върху човешката душа. В този смисъл пейзажът в детсата му литература / както и при разказите му за възрастни/ винаги е хуманно облагороден;
5. По принцип прозата му за големи е доминантна от темата за социалното страдание на бедните. В пълен разрез с този факт е емоционалната настройка на детските му стихотворения прелива от добър оптимизъм. Само едно – единствено стихотворение прави изключение : „Черно и бяло”. То е изградено на принципа на контраста между бялата зимна картина и черния силует на преминалия бедняк. Но дори и в това стихотворение, социалното е само загатнато без да се разгръща като проблем и то остава да звучи като твърде общ хуманистичен призив за състрадание към човека с неволна съдба.
II. Лиро – епика – според изследователите това е първостепенен дял от литаратурното му наследство, защото е него щастливо се съчетават дарбата на поета и майсторството на разказвача. Тук отнасяме поемите и стихотворните му приказки: „Трите баби”, „Страшен вълк”, „Чохено контохче”, „Цар Шишко”, „Дядовата ръкавичка” и др. Общото между тях е че разработват фолклорни мотиви и винаги имат критико – сатирична насоченост. Забелязва се обаче колко умело авторът дозира хумора в зависимост на изобличения порок. Така например, ако се критикува недостатък, чийто птоявления са само в сферата на индивидуалното лично битие тогава се използват по – леките форми на хумора. Сякаш поетът проявява разбиране към дребните човешки слабости и говори за тях без хаплива острота. Към тази група можем да отнесем изобличаването на клюкарството /”Трите баби”/ и алчността и суетата /”Чохено контохче”/. Ако обаче критикувания порок влияе не само върху частния живот, а има общо въздействие тогава вече разбиращия хумор изчезва, отстъпвя място на хапливата ирония и даже на окарикатурения сърказъм. Подобни елементи откриваме в „Страшен вълк”, при разобличаването на селските първенци; и особено в „Цар Шишко”, където зад противния образ на монарха прозира тогавашният обългарски владетел Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. Малко по – особено място в лиро – епиката му заема поемата „Дядовата ръкавичка”. Нейният неочаквано жесток край /избиването на животните/ трябва да се тълкува като пародия на яркия оптимизъм, който по принцип шаства по страниците на детското му творчество. Явно Елин Пелин деликатно подсказва на колегите си, че и в произведенията за деца, трябва да намери място драматичното, за да не заживеят те с илюзията, че винаги доброто побеждава.
III. Романи – издал е два романа. През 1933 г. е отпечатан „Ян Бибиян. Невероятните приключения на едно хлапе”. Той е приказно – фантастичен с пародийни елементи. На следващата година излиза втори роман „Ян Бибиян на Луната”, който е приключенско – фантастичен. Макар да имат общ герой, това не са две части на едно произведение, а две напълно самостоятелни творби, от които първата е по – успешна. Нейната пародийност се изразява в следното – за пръв път се тръгва срещу многогодишна традиция да се изобразяват непогрешни и съвършени деца. Хлапакът в началото съвсем не блести с добродетели, но той не е и безнадеждно негативен персонаж. По – скоро носи качество на нестандартно дете, жадно за приключения. Авторът не прави грешката да възхвалява напослушанието. За белите си героят плаща скъпо чрез страданията си. Но същите беди облагородяват душата му, основание са неговия катарзис и в края на романа той става добродетелен младеж. Нравственото слово на характера в развитието прави романа истинско върхово постижение на детската ни проза между двете световни войни. Вторият роман се радва на по – малка популярност, тъй като характерът на Ян Бибиян вече е изграден и остава статичен.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Предпоставки за възникване на детско-юношеската литература у нас. Етапи на развитие и представители 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.