Поезията на Христо Ботев


Категория на документа: Литература


Поезията на Христо Ботев
25.12.1847 – 20.05.1876 (стар стил)
06.01.1848 – 02.06.1876 (нов стил)

Между жизнения път и творческото дело при Ботев има пълно единство и хармония. Те взаимно се допълват и с еднаква валидност свидетелстват за изключителността на неговата личност. С делото и поезията си Христо Ботев преосмисля всички въпроси на нашето Възраждане и на възрожденската ни литература, налага им завършен облик, категорична оценка, възвишен смисъл. Идеите и темите, които той реализира като поет и публицист, са познати и на Д. Чинтулов, Г. Раковски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов. Гениалното художествено съзнание на Ботев обаче съумява да преосмисли и обобщи качествено възрожденските достижения. Творбите му разгръщат неподозирани преди този момент в българската култура значения, историческа перспектива и концептуална дълбинност. Необикновеното и изключителното като характеристики на Ботевото дело се защитават както от поезията и публицистиката му, така и от радикалната му политическа дейност. Христо Ботев успява да разкрие универсалността на своята духовност и мислене в поетичната, публицистичната, редакционната и журналистическата деятелност.
Като общественик, поет, публицист и революционер Христо Ботев разгръща своята активност върху основата на определена идеологическа програма. Неговата система от идеологически възгледи включва редица идеи от концепциите на Г. Раковски, В. Левски, Л. Каравелов, но също така изпитва и въздействието на редица социално-политически представители на лявоидеологическата обществена и философска мисъл (Прудон, Бакунин, Чернишевски, Карл Маркс). Въпреки външната неустановеност на материалистичния му светоглед, Христо Ботев със своята концептуална програма съгражда несъмнен връх в родните възрожденски търсения и възгледи, в утвърждаващите принципи на българската гражданска и духовна практика. Ботевите възгледи за света са невъзможни без обвързаността им със съдбата на българския народ.
Идейно-философските възгледи на Христо Ботев определят характера и на естетическата му концепция. Тя се характеризира с високи критерии и безкомпромисност, с осъзнаване на гражданската високохуманна и възпитателна роля на литературата, с широта, дълбочина и грандиозност на постигнатите художествени постижения. Формалните принципи и художествената практика са в неразривно единство – въз основа на едното може да се съди за насочеността и характера на другото, защото те са две страни на една универсално налагаща се творческа реализация. В естетическото светоусещане на Ботев е залегнало универсализирането – мащабен и дълбинен в поетическите си измерения “образ на света”, критичност и съзидателност на художествено обобщение на човешкия свят. Тези характеристики са заложени в авторовото възприемане на света и разбирането му за литературност и за функцията на високото слово. Затова Ботев е романтик, но не идеализира, затова е дълбоко национален, обаче постига образи и внушения с всечовешки характер и измерения. Тук се съзират част от основанията на неговия гений на поет и мислител.
Христо Ботев е автор на скромно по обем поетическо творчество – 20 стихотворения. Поезията на Ботев обаче за българското национално съзнание и българската литература е цял свят, “цяла Вселена”. Нейните стойности и измерения са продукт на дълбоката идейна сугестивност (степен на внушение) и концептуална зрялост на всички стихотворения, на всяка творба. И отделните стихотворения, и цялата му поезия са израз на едно сплитане между лична и гражданска позиция, между национална и социална идеологическа линия, национално и обществено философско начало. Всяка една от тези тематични компоненти има традиции в новобългарската поезия преди Хр. Ботев чрез търсенията на Н. Геров, Д. Чинтулов, Г. Раковски, П. Р. Славейков, Л. Каравелов и др. Но при Ботев те си набавят като нови лирични въплъщения и естетическа перспектива като резултат от зрелостта на идейния им заряд и поетичното им претворяване. Самите категории на Ботевото мислене и съзнание детерминират (предопределят) неразлъчимостта на личното, националното и всечовешкото в поетичните им обобщения. Притежаваща духа и атмосферата на възрожденското в неговите мисловни, събитийни и психологични граници, Ботевата поезия е всечовешка като емоция и мисъл, като образ и вълнение, като пластико-изобразително овладяване на конкретноисторическите и трайните черти на човешкия свят.
Поезията на Ботев е създадена в границите на едно непълно десетилетие (1867 – 1876г.). Неговата творческа изява не познава еволюцията, а целеустремената реализация. Краткото време на писателска дейност, напрегнатата атмосфера на творчество, интензивният и изключително емоционален характер на поетическата му чувствителност правят поезията на Ботев монолитна и единосъщна.
Човешкото благородство и революционно-патриотичният идеал са в основата на естетическата обживяност на Ботевата поезия. Тя в своята цялост се характеризира с дълбока изповедност. Затова у Христо Ботев се осъществява пълно отъждествяване на авторов “аз” с лирически “аз”. Изповедността пронизва всяка създадена от поета строфа, определя формалните белези и съдържателната същност на творбите. Тя го свързва със съдбовните избори на нацията, на човечеството и на човека. В Ботевата творба личното е изпепелено от силна патриотична страст. Лирическият му герой е изпълнен от болезнено чувство за свобода и не по-малко изстраданата мечта за социални правдини, за социална хармония. Именно осъзнатите национални и социални координати на лирическия герой с неговата мисловност и порив за активност определят на Ботевата поезия характера на монолитна и идейно-естетическа цялост.

“На прощаване” – публ. 1871 г. във в. “Дума на българските емигранти”
“До моето първо либе” – 1871 г. в. “Дума на българските емигранти”
“Хайдути”; “Баща и син” – поема – 1871г. в. “Дума на българските емигранти”
“Делба” – 1870 г. – в.”Свобода”
“Елегия” – 1879 – в. “Свобода”
“Майце си” – 1867 г. – в. “Гайда”
“Към брата си” – 1868 г. – в. “Дунавска зора”
“В механата” – 1873 г. – в. “Независимост”
“Хаджи Димитър” – балада – 1873 г. – в. “Независимост”
“Дякон Васил Левски” – елегия – 1876г. – в. “Нова България”
“Моята молитва” – в. “Независимост” – 1873 г.
“Зададе се облак темен” – 1873г. – в. “Независимост”
“Странник” – 1872 г. – в. “Свобода”
“Пристанала” – 1871 г. – в. “Дума на българските емигранти”
“Гергьовден” – 1873 г. – в. “Будилник”
“Патриот” – 1873 г. – в. “Будилник”
“Ней” – І публикация “Песни и стихотворения” – 1875 г.
Всички стихотворения (изключение на “Дякон Васил Левски”) са в книгата “Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”.

NB: ІІ вариант на стихотворението за Левски е публикуван през 1888 г. под редакцията на З. Стоянов и под заглавие “Обесването на Васил Левски”. Този вариант днес е по-популярен.

Някои архетипни образи
в поезията на Христо Ботев

Майката

В поезията на Христо Ботев майката е свързана с дома, тя е стожерът, топлината, уютът, лоното. Майката е призвана да съхранява домашната топлина на битието, на човешката интимност. Стоящата на прага майка е тревожният сигнал за драматичното разполовяване на пространството, за това, че чуждият външен свят е успял да се промъкне у дома и да застраши неговите устои, да подкопае екзистенциалните опори на личността. Изпращащата и очакваща майка е разтърсващият символ на застрашената домовитост на света, на границите на вътрешното. Позицията на този архетипен образ в Ботевата поезия бдение между границата на два свята.
Разделите и прощаванията със сина най-силно бележат пространствената разполовеност. Синът напуска дома и поема пътеките на скитничеството, майката остава в дома, по-точно – на прага, да се тревожи, измъчва и чака. Майката от поезията на Ботев най-често плаче и кълне. Плачът и клетвата са не само израз на ужаса и страданието. Преживяваща покрусата от ужаса и от потъването на чедото в безприютната външност на света, майката “ползва” плача като последна крехка преграда, като унила полунадежда за отклоняване на сина от страшния път.
Самото излизане на път е своеобразната смърт на чедото, рухване на всекидневната близост. В поемата “Хайдути” тези значения са внушени силно и точно. Желанието на малкия Чавдар да иде “при татка в Стара планина” бива посрещнато с горчив плач.
В тези стихове изплува и старият мит за раненото майчино сърце, за да внуши силата на душевното разтърване. Загубени са ориентирите и опорите на света, човек се огъва и превива под натиска на мъката и уплахата. Всичко се сбира в големите “очи на Чавдара”, оттам трябва да дойдат и отговорите на въпросите на майката:

"Кажи ми, мале, що плачеш?
Да не са татка хванали,
хванали или убили,
та ти си, мале, остала
сирота, гладна и жъдна?"...

Акцентът на съкровената насоченост на майчинското е не върху оплакване на глада и жаждата, а върху изоставеността, изтлялата защитна способност на родния дом. Бащата “съди и хока” именно заради нейното желание да запази за сина си една домовита участ, да го отстрани от пътя към Балкана, от устремеността му към героичното пространство. В тази интерпретационна перспектива “Хайдути” може да бъде определена като педагогическа полемика за избора на жизнен път. Майката излага аргументите на вечния порив за опазване и съхраняване на крехкия раним живот. Плачът и тъгите в “На прощаване” вече са своеобразен отглас от направения вече избор, болезнено изживяване на неговите последици.
Образът на майката не е еднозначен (само в този френетичен план), той има други измерения, противостоящи на опазващо-възпиращите му функции. Въпреки свързаността с дома, майката не е изцяло подвластна на неговите закони и изисквания, тя има допирни точки и с топиката на пътя – тя е “майка юнашка”. Синът, избрал света на бащата, е подвластен на избора на кръвта, на “онтологичното” юначество, избликнало с рождението:




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поезията на Христо Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.