Поезията на Ботев


Категория на документа: Литература


БОРБАТА И ЧОВЕКЪТ В ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ

Христо Ботев е първият творец в българската литература, който обединява социално нравствената проблематика с философското обобщение. Неговият лирически герой излиза извън границите на конкретната историческа обстановка и обединява в себе си съдбата на цялото човечество. Чрез изповедта си поетът поставя актуални не само за своето време, но и за всяка епоха, въпроси за добро и зло, истина и лъжа, за смисъла на битието, за смъртта е безсмъртието. Човешкото присъствие в Ботевата поезия води динамичен диалог не само с българската историческа реалност, но и със световното устройство на човешките общества, а атаките и философските обобщения, на които то е подчинено, /удрят с все сила/ дискредитират дълговечни етични норми. Ботев налага в лириката си образа на изключителна човешка личност – не само надскочила своето време, но и овладяла митологичното, историческото, етнопсихологическото пространство на народа си, личност, в чието съзнание идеята за национално освободителната борба е най – висш идеал.
Ботев осмисля борбата като историческо съществуване на човека и път на личността към обкръжаващия свят, начин за реализация и себеосъществяване. Борбата в Ботевото творчество се превръща в синоним на любовта към отечеството и единствена алтернатива на пълноценния живот. Противопоставянето срещу всеки вид потисничество – социално и нравствено – е поетическият образ на духовното възмъжаване и преодоляването на “Аз”-а в поезията на Христо Ботев, както и формиране на нов поведенчески модел на човека. Борбата и осъществяването на личността чрез нея е единствен начин за реализация в новото време, противодействието е заложено вътре в човека и представлява осъществяване на личността в социума. Борбата е израз на промяна, която засяга поведението и нравствеността на всеки от Ботевите съвременници и моделира нов начин за преосмисляне на света и етическите норми.
Лирическият “Аз” в Ботевата поезия напълно се идентифицира с твореца. Неговият лиричен стих е дълбоко изстрадана жизнена позиция, която мотивира ключовите понятия за разгадаване на поетичните послания на автора. Сърцето и душата като ключови образи определят емоционално идейния характер на връзката между поета и света, те са вместилище на духа, на жизнеността, на волята и разума, които в анализа на Ботев са издигнати на пиедестал. Образът на душата –“душата ми в огън тлее”, “душа няма” в стихотворението “Към брата си”, е натоварен със задачата да се противопостави на нямата същност, която е символ на разпадащата се човечност, тя е обект на преобразуване и ключово понятие в цялата Ботева поезия. Сърцето е представено като поле на страданието, болката, съпреживяване участта на целия народ. Лирическият Аз в творчеството на Ботев е човекът, който провокира, руши традиционните нравствени ценности, модели на поведение и открива себе си сред и пред народа единствено чрез борбата. Той създава нова ценностна система, която да превърне обикновения битов човек в идеологически човек – борец и революционер. По този начин се очертават три основни аспекта в анализа на понятието борба – нравствен, социално – исторически и философски.
Нравственият аспект на борбата се осмисля като вътрешно прераждане, формиране на ново идеологическо съзнание и нов тип мислене/сред Ботевите съвременници/, разбирано като духовна криза и стремеж на “Аз”-а към преодоляване на инерцията и стереотипите за социално поведение.
Социално – историческото виждане за борбата й придава конкретно – реалистичен образ на революция. Тя е вътрешно противопоставяне на законите на света и действителността в конкретния исторически момент, но винаги в интерес на етноса, общността.
Чрез третия аспект, в който се разглежда борбата - философският – Ботев извежда понятието извън границите на националното и му придава вселенски мащаб. Противопоставянето е вечният/нестихващият стремеж на човека към свобода, справедливост, прогрес, борбата е заложена дълбоко в човешката природа, освободена е от времеви и пространствени измерения, защото е вечна.
В цялата Ботева поезия борбата е определяна като същностна характеристика на човешкото съществуване. Чрез нея творецът утвърждава нов морален кодекс на човека, който се стреми към саможертва в името на социума. Лириката на Ботев по неповторим начин преосмисля вечни и сакрални понятия като родно, любов, бог, като ги натоварва с ново смислово значение.
Първата публикувана Ботева творба “Майце си” – представлява дълбок философски размисъл за драмата на човека във време на несвобода. Произведението има изповеден характер и конкретен адресат, което допринася за скъсяване на дистанцията между автор и възприемател и по този начин се достига до интимност.
Образът на майката в “Майце си”, както и в цялата поезия на Ботев, е всъщност персонифицираният образ на отечество и родно, олицетворение на ценностната система на лирическия субект. Той е въведен главно чрез страданието и съпричастността със съдбата на сина и е силно повлиян от фолклора.. Майката също така въплъщава страданието на целия етнос:
Ти ли си, мале, тъй жално пела...
Майчиният стон изразява скръбта на човека – роб, лишен от правото да бъде личност със собствена воля и възможности за реализация в света, угнетен и страдащ. Лирическият “Аз” в “Майце си” е “скитник” – човек без родина, без дом и убежище. Определението “злочестен” е израз не само на неговата лична съдба, а и на предопределеността в съдбата на целия род. Експерсивните глаголи “съхне”, “вехне” изразяват бавното и мъчително погубване на силите в едно състояние между живота и смъртта, породено от раздвоението в душата на лирическия субект. Болката и усещането за невъзможност да се издържи пределът на това страдание, мотивират връщането на човека към рода в момент, когато е изгубил опората, самия себе си, в хаоса на действителността.
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна
Разбирането за сложността на борбата на човека срещу света и освобождаването от стереотипите на робското мислене се формира чрез антитезите/опозициите минало – настояще, живот – смърт, робство – свобода, зло – добро и антитезата като основна фигура на поетическата реализация в редица Ботеви творби /”До моето първо либе” е творба на един богат, завършен свят./ в “Към брата си” тези понятия намират своето звучене. Според характера на речевото действие стихотворението е изповед с преобладаващ елегичен тон като поетът монологизира с цел да предизвика диалог, полемика върху проблемите на деня. Адресат на творбата е братът – чрез това обръщение Ботев реализира идеята, че кръвната връзка като най – свята е изместена от друго родство, което има идеологически смисъл – родство на единомислещите, готови да се борят за свободата на народа.
Героят в стихотворението , също както в “Майце си” е отчаян от реалността и това, което тя му предлага, той е в търсене на пътя, ясно осъзнаващ своята самота
... душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.
Лирическият субект страда от духовно раздвояване, породено от амбицията да посвети живота си в името на борбата за свободата на целия народ и безответността на тези идеи в действителността:
Нищо, нищо! Отзив няма
на глас искрен, благороден,
пък и твойта и душа няма,
на глас божий – плач народен!
Поетическият текст продължава идеята за драмата на индивида, осъзнал себе си като нероб и намерил смисъла на съществуването си в и чрез борбата. Възклицанията “Никой, никой!”, “Нищо, нищо!” създават усещане за мъртвина, алюзия за пустинята, през която броди човекът, отхвърлил робството и отдал себе си на великата идея за борба срещу потисниците на цялото човечество. В цялото произведение е използвана антитезата като основен похват, за да бъде анализирана конфликтността на героя, неговата вътрешна борба. В “Към брата си” Ботев въвежда читателя във вътрешния си свят – ключовите понятия “душа”, “сърце”, “глас”, “плач” са символи на духовното пречистване и личната невъзможност на лирическия субект да живее според законите на времето. Гласът на автора, който е водещ в цялата творба, се слива с плача на поробения народ и в тази идентификация може да бъде открит дълбоко демократичният характер на Ботевата лирика и нейните идеи.
В”Към брата си” Ботев е проникнал в смисъла на явленията, почувствал е дълбоко тогавашната българска действителност. По – краткият размер на стихотворението, енергичният стих, преобладаващите сегашни сказуемни форми 7 “живее”, “.....”, “плаче”, отразяват сполучливо устремната сила на мисълта. Характерни за песента са своеобразните констативност и категоричност на тона, изразени в позитивни сегашни форми на сказуемите, в изявителното наклонение, в интонацията и чувството внушава енергия и решителност. Картината на робското страдание присъства индиректно със своите експресивни образи. Метафорите – “мечти мрачни”, “мисли бурни” – внушават усещани за безнадеждност, ужаса на съществуването, което водят хората родени и обречени да живеят и умрат като роби – хора без дух, свобода, цели, амбиции. Авторът напълно се слива с лирическия субект. Посланието му е силно, въздействащо, то кара съвременника да мисли, да раздвижи съзнанието си, като го убеждава, че съдбата на всички е една и има сила, която обвързва човека с неговия род. Противоположните понятия – любов към съществото до теб и омразата срещу всяко робство и потисничество, народният плач, дават сили и ярост за противопоставяне на законите на времето. Немият образ на брата, /ненамерил/ неуспял да преодолее себе си, за да отговаря на новите изисквания на епохата, не подкопава увереността на Ботев в правотата на избора, който е направил. Новата идейна позиция във финала на произведението е мотивирана от разбирането за личността на новото време – човек, отдал силите и живота си в името на борбата срещу неправдата и потисничеството.
“До моето първо либе” е творба на един богат, завършен свят. Лирическият “Аз” в стихотворението е вече добре познат от “Майце си” и “Към брата си”, и тук той търси връзка със света, осъществена чрез песента като най – достъпен начин да се доближи до народа и да увековечи страданието му. “До моето първо либе” е произведение, в което по неповторим начин е изявена конкретността на опозициите любов – омраза, робство – свобода, минало – настояще, пасивност – деятелност. Поетът се обръща към конкретен адресат – неговата първа любов. Ботев носи нейния образ в себе си, толкова жив, че присъствието му се усеща физически. Той се обръща към любимата с настойчива молба да не го измъчва, да се откаже от любовта:
Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова.
Но миналото е все още жива. Погледът на любимата жена, нейната въздишка поробват, от усмивката й се обезумява. Един спомен изтръгва от магията на тази усмивка: любовното заслепение е откъснало поета от хората, карало го е да презира света:
та за една твоя усмивка
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!
Веригите, които обвързват лирическия “Аз” с девойката са асоциация с робството, което е бавно, но сигурно умиране, а отровата е пътят към смъртта. Според Ботев в момент на всенародно страдание отдаването на любовното чувство, колкото и чисто и красиво да е то, е предателство. Борбата изисква пълно отричане от всички лични чувства. Любовта с трепетите си остава в миналото. Императивните глаголни форми, поднесени под формата на анафора – “Остави”, “не вливай”, “Забрави” – допълнително подчертават устойчивостта на позицията и твърдостта на решението. Копнежът за свобода е напълно противопоставен на любовното чувство. Миналото – погиване на духа и нравствените ценности, се явява в опозиция с настоящето – време на извисяване, издигане нагоре към небето:
сърце ми веч трепти – ще хвръкне
Отново се появява ключовият образ на сърцето – символ на силно изстраданата и изживяна нова позиция на лирическия “Аз”.
Стимул на противопоставянето на робската участ на народа поражда ненавистта и омразата в сърцето на поета, тя се противопоставя на любовното чувство в първите строфи на стихотворението. Творбата на Ботев, която поставя въпроси, обвързващи съдбата на отделната единица и етноса, която е едновременно провокация и отричане, за да се осмисли богът и ролята му в съдбата на човечеството, е “Моята молитва”. Амбивалентността на понятието бог и тълкуване съдържанието на новото божество като единство на душа, сърце и разум, е част от разкъсването на връзките с традиционното осмисляне на родното с многократно повтореното отрицание “не ти” в строфите от първата част на стихотворението, Ботев десакрализира божествената институция, за да утвърди вярата на човека в себе си, в разума и силите си. В култ е издигнат новия бог на истината и справедливостта. Още в първия куплет:
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже, -
мен в сърцето и в душата...
започва развенчаването , продължено чрез посочване на всички онези – “калугери и попове”, “царе, папи, патриарси”, които са изкорестили идеята, които са я превърнали в лъжехрам, които са позволили на царете да управляват чрез насилие, а човекът живее сред неволите, превърнал се в роб. Лирическият “Аз” осъзнава мощната стихия на християнството, което чрез търпение и примирение е подчинило човека. Той мечтае за свят, където социалното зло не съществува, личността е свободна. Ботев въстава срещу църковната демагогия, потисничеството, примирението, срещу всеки вид тирания и бездуховността, лъжата, безнравствеността.
Неудържимата експресия на изказа е изразена интересно и в графично отношение:
А ти, боже на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
Новият бог на Ботев се свързва с борбата и предстоящата революция. Лирическият “Аз” има и нова гражданска позиция по отношение на човека – той е отхвърлил робството, превърнал се е в индивид, идентифицираща себе си личност, станал е дързък, силен,, монолитен, провокативен, смело заставащ на демократични и хуманни позиции. Открил е начина да се превърне от битов в идеологически човек, живее с усещането за близката предстояща революция. А пътят на тази реализация е борбата за социална и духовна свобода.
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поезията на Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.