Поезия на българския символизъм. Теодор Траянов и Димчо Дебелянов.


Категория на документа: Литература


Поезия на българския символизъм. Теодор Траянов и Димчо Дебелянов

Всеки литературен текст може да борави със символи, но това не го прави “символистичен”.
Символизъм ли е:
“В утрото на нова ера, с факела на нова вера” (Хр.Смирненски, “Червените ескадрони”)?
Символизмът е най-отдалечената от реализма литературна школа в българската литература. Отказът от реализма е пряко следствие от вярата в една свръх-реална, чисто духовна действителност, а следствие от „антиреализма” е търсенето на поетически език, който да е максимално отдалечен от ежедневната словесна комуникация.
Периодични издания: сп.”Художник”, алманах “Южни цветове”, сп. “Звено”. След Войните: сп. “Хиперион” (редактор Иван Радославов).
Ключови символистични произведения
а) манифести
Димо Кьорчев, "Тъгите ни" (1907)
Иван Радославов, "Бодлер или Тургенев", "Градът" (1912)
Гео Милев, "Модерната душа" (1914)
б) поезия
Димчо Дебелянов - "Легенда за разблудната царкиня", цикълът "Под сурдинка", "Гора".
Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Николай Лилиев, Николай Райнов.
0. Споровете за началото на българския символизъм. “Нов ден” на Траянов (1905 г., сп. “Художник”) или “Песен на песента ми” на Яворов (1906 г., сп. “Мисъл”? Този спор започва чак през 20-те години, когато символизмът вече е преминал кулминацията си. Много бързо дебатът се трансформира в “Яворов или Траянов”.
Всъщност и двете посочени стихотворения трудно могат да бъдат наречени “символистични”, ако гледаме на символизма през поетиката, наложена от самия Траянов, Дебелянов, Людмил Стоянов, Николай Лилиев...
1. "Езотеричността" на символизма. Символизмът предлага едно максимално оттласкване от “своето” като тематика и от “разговорното” като стил. Изкуственост и литературност. Огромен брой пародии, породени от привидната или действителна “неразбираемост” на символистичните произведения. Пенчо Славейков, макар да разглежда рализирането на Аза като задача, необвързана с националната общност, все пак пази в своята поезия връзката с българското, макар и усложнена чрез различни мистификационни игри (“На Острова на блажените”). Друга връзка с българското при Славейков е употребата на фолклорна образност. Символизмът напълно скъсва с “българското” като разпознаваем набор от теми, фигури, образи, интонации.
Новите авторитети – френските символисти Шарл Бодлер, Пол Верлен, белгийските поети Морис Метерлинк и Емил Верхарен).
2. Философията на символизма - неоплатонистичното виждане за реалността като илюзорно отражение на истинската действителност.
Поетиката на символизма - алюзията, "препращането" към неизразимото.
Идеал за литературата става музиката («Музиката, музиката преди всичко», Пол Верлен) и мълчанието («Мълчанието е материалът, от който великите неща изграждат сами себе си», Морис Метерлинк).
Основополагащата роля на спомена в структурата на символистката творба. Истинското битие е постижимо единствено като припомняне, или като блян-мечта по изгубеното, т.е. смесване на припомнено и мечтано.
3. Символизмът като антинатурализъм. Понятието “декадентство”.
Природата и трайното, цикличността
Изкуствеността, декадентството - упадъка
«Декадентство» в началото на века обикновено се използва като синоним на «симвлизъм», но с негативен оттенък. Повечето символистки манифести се опитват да разграничат символизма (доброто) от декадентството (лошото) в модерната поезия (вж. например “Морис Метерлинк и декадентството в литературата” на Иван Ст. Андрейчин ). Има обаче и случаи на позитивно приемане на идеята за зряло, изтънчено и поради това принадлежащо към “декаданса” изкуство - представа, формулирана от Теофил Готие в известната му статия за Бодлер, познавана и ползвана както от Иван Ст. Андрейчин, така и от Иван Радославов.
Поетът от "Цветя на злото" обичаше онзи стил, който неточно наричат декадентски и който е само крайната точка на зрелостта, до която е достигнало изкуството, огрято от полегатите лъчи на стареещите цивилизациии: изкусен, сложен, ерудиран стил, изпълнен с нюанси и търсения, който постоянно разширява границите на езика, заимствува от всички специални езици, черпи цветове от всички палитри, тонове от всички клавиатури, стреми се да предаде най-неуловимото в мисълта, най-беглото и най-смътното в очертанията на формата и за да ги предаде, се вслушва в едва доловимите откровения на неврозата, в признанията на застаряващата страст, която потъва в поквара и в странните халюцинации на фикс-идеята, които довеждат до лудост.
Волята за унищожаване на "органичното", "природното", "естественото” е засвидетелствана в множество текстове на български автори - така неприязънта на Иван Радославов към "хубостта на селското момиче с неговата примитивна и оттласкваща външност, червени и груби бузи и грамадни ходила" отеква в пренебрежението на Николай Райнов към "прясната, сурова реч", с която работи "живописецът", за разлика от "декоратора" . Стилизацията е езиковият корелат на “умъртвяването” на природното и превръщането му във “вечност”.
4. Страданието като условие за раждането на Модерната душа.
Страданието - едновременно затвор и път към освобождаване на душата. Тази амбивалентност е предадена от Гео Милев в “Модерната поезия”, текст от 1914 г., в който той търси генеалогията на “модерната душа”. И според него мястото на раждането е манастирът.
Тази тъмна стара черква, тази готическа средновековна черква, тъмна и мълчалива, е наистина един страшен затвор, за който историчната легенда говори много. В него е била затворена някога душата, старата езическа и сурова човешка душа. Там душата е била разпъната сред една гмеж от сенки и привидения, разпъната между Грях и Блаженство, между Добро и Зло; там, в тази тъмна средновековна черква, тя е била сътрисана от страх и музика. То е студеният и влажен затвор, в който е измръзнала огнената кръв на езическите времена. Там вътре, в тази черква, в монастиря, "dans le choitre" е създадена нашата модерна душа, из която изникна модерната символична поезия .
Компенсацията, онова, с което "модерната душа" е по-богата от "езическата" - "блянът по вечност".
5. Сюжетът "прогонване от Рая" като основна матрица в символистичната лирика.
Макар обикновено символисткото стихотворение да е безсюжетно, фигурите в него загатват за еднотипен сюжет – в миналото героят е притежавал сила, надежда, предчувствал е щастието («Райско» състояние), а в настоящето е лишен от сили и надежда (Раят е изгулен). Тези две състояния се описват с опозитивни двойки образи като
Ден – нощ,
Утро – вечер,
Пролет – зима
Простор – затвор,
Невинност – грях
а) меланхолното изгнаничество на лирическия герой на Дебелянов
Дебелянов - биографичен мит и текстове
Текстовете - книгата “Стихотворения”, издадена посмъртно от приятелите му в издателството на Ал. Паскалев. Гео Милев се опитал да се пребори за правата върху издаването, но безуспешно.
Биографиите.
Людмил Стоянов, "Димчо Дебелянов. Поет на жизнения подвиг" (1926)
Владимир Русалиев, “Бездомник в нощта. Животът, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов” (1936)
Митът за духовно богатия бохем.
В поезията на Дебелянов активно работят семантичните двойки "утро - вечер", "младост - зрялост", "открито пространство - затвор", "светло - тъмно", "активност - безсилие" - опозиции, които могат да бъдат обобщени като противопоставяне между "надежда" и "печал". В света на Дебелянов копнежите винаги са сдвоени със съзнанието за отпадането на жизнените сили, за крушението на идеалите. Повтарящи се образи са Грижата, Града, скованите криле, Нощта. Действителността като Затвор - това е ключовата метафора в поетиката на Дебелянов:
"Аз съм заключеник в мрачен затвор" ("Ти помниш ли")
"Като войн в тъмница
да не можеш - пленен,



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поезия на българския символизъм. Теодор Траянов и Димчо Дебелянов. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.