Поетическия свят на Пенчо Славейков


Категория на документа: Литература


В нашата следосвобожденска литература Пенчо Славейков заема особено място, гради нов поетически свят. Оригиналната, противоречива и силна личност на този пръв модерен български поет и културен идеолог внася оживление в литературното творчество, опитва се да го промени от позициите на един осъзнат и целенасочен естетически идеал, да го европеизира и направи съизмеримо с достиженията на световното. Националната ни литература бива "откъсната" от нейния битов, доморасъл примитивизъм, от нейната регионалност и провинциализъм, от строго затворената национална проблематика. Тя бива приобщена към едно модерно, ново, променено отношение към света и хората, в центъра на което стои драмата на индивида. Създават се произведения, подчинени на общочовешки, универсални проблеми, без да са загубили националната си специфика. Литературата и изкуството биват откъснати от "врявата на деня", от злободневните въпроси и обвързани с индивидуалистичната естетическа концепция за "елитарния" характер на изкуството. Заражда се идеята за "чистото изкуство", което според Славейков, е "отбрана", "празнична храна", предназначена само за онези, които могат да усетят истинския и вкус. То не може и не бива да бъде популярно и разбираемо за всеки. Голямата поезия се ражда само в труднодостъпния храм на чистото изкуство, далеч от практическата обществена деятелност. Европейската културна мисъл изгражда у Пенчо Славейков представата за месианската роля на твореца, за изкуството като самодостатъчност. Идейно-естетическите разбирания на Славейков се формират под въздействието на разнопосочни фактори, от което произтича тяхната сложност и противоречивост. Семейната среда и възпитанието неизбежно оказват своето влияние при израстването му като личност. Съдбата на твореца е тежка, той сам казва, че злополуката при река Марица го е направила толкова силен, че именно тя го е превърнала в поет. Пребиваването на Пенчо Славейков в Германия също оставя своя отпечатък при формирането на твореца. В чужбина той има възможност за непосредствен контакт с модерните философски и естетически явления - лекциите на Вунд и Фолкелт, влиянието на субективния идеализъм, утвърждаването на интуитивното начало като път за проникване в същността на битието и света. Престоя на твореца в Германия се оказва повратен момент във философските и естетическите му възгледи. Безспорно Славейков бива силно повлиян от философията на Ницше. Доказателство за това е, че след завръщането на поета в България, доскорошните му убеждения за целта на литературата - да отговаря на потребностите на съвремието и на широката публика и да сродява твореца с читателя, претърпяват пълна трансформация. Според идейно-естетическите възгледи, формирали се под въздействието на европейската среда и действителност, литературата се създава не за публиката, а за самото изкуство, а възприемането и от средата я обезобразява. Духовното единение на читателя с поета вече е немислимо, защото е признак за ниска духовна култура на самия творец. Творческите търсения и поглед се насочват към човешката индивидуалност, към тайнствата на човешката душа. "Избраническата" личност е център на творческите търсения. Според разбиранията на Славейков творецът е длъжен да изрази себе си, да отстоява строго личния характер на своя идеал. Той трябва да се противопоставя на всякакви ограничения, установени норми и правила, да е свободен и самобитен.

Удивителното тематично многообразие и идейна многостранност и противоречивостта в поезията на Пенчо Славейков се дължи на ценностната система на твореца и на художествената му концепция. Той съзнава своята жреческа роля в изкуството и това го подтиква да поведе борба за нови естетически ценности и хоризонти. Поетът проявява творческа дързост като поставя сложни въпроси - от същността на лично човешкото и национално битие до възлови етично-философски проблеми. Той търси начин за проникване в непознатото за българина, в неразгаданата още национална душевност. Славейков проявява ерудиция, интелект, талант и утвърждава нова представа за личността на твореца като образец и мярка за нравственост, чиито "дела са в изгода на човечеството". Постигнал своеобразно преливане и обединяване на противоречивото и разнородното в естетическите си възгледи, той създава поезия, която в идейно-тематично отношение има гражданска, фолклорна и философска посока.

Чертите на българския национален характер и общочовешките ценности присъстват в битовите творби на Славейков. Те го представят като радетел за модерната литература, защото са великолепен синтез между традиционно и модерно. Народните балади и поеми "Неразделни", "Чумави", "Змейново либе", "Ралица", "Бойко", "Луд гидия" и стихотворението "Коледари" черпят теми, мотиви, поетическа образност и изобразително-изразни средства от народното песенно творчество. Тези творби отразяват народния живот, но са подчинени на модерна нравствена проблематика и изразяват непреходни и общочовешки идеи. Връзката с народнопоетичната традиция е характерен белег на творчеството на Пенчо Славейков. Тя не само присъства в лириката му, но и властно се налага в нея. Фолклорната основа е градивна художествена тъкан в Славейковата поезия. Нейните проявления активно се разгръщат на всички равнища: сюжетни ситуации; мотиви; образи; стилистични средства; ритмика на стиха; поетични принципи и похвати. Тази национална художествена традиция творецът пречупва през призмата на модернистичните си търсения, чиито прояви са подчертаният психологизъм, стремежът към проникване в дълбинните кътчета на душата, възгледите за същността и ролята на творческата личност като "избраническа", разбиранията за мисията на изкуството, съчетаването на емоционално-психологическото с предметното начало. Този нов поглед върху фолклора Славейков представя в стихосбирката "Епически песни". Наред с проблемите за смисъла на изкуството, за универсалните културни и човешки ценности, в книгата са въплътени и модерните виждания на Славейков за българската национална душевност. Национални по дух и характер са образите, мотивите и сюжетите, елементите на народния живот, колективният израз на патриархалния морал, скритите цитати на народни песни, поговорките от разговорната реч, идеите на творбите отразяват едно ново виждане за индивидуалното човешко съзнание, волята, правото на избор и определянето на ценностите и поведенческия морал в преодоляването на патриархално-родовото.

Чрез разработване на фолклорни мотиви в лириката си Славейков интерпретира общочовешки проблеми - любовта, вечността, страданието, смисъла на живота, творчеството и красотата; открива националните им измерения. В творчеството на поета погледът е насочен към личността, към нейния уникален вътрешен свят. В баладата "Змейново либе" проявление на фолклорното начало е сюжетно-тематичната основа, която е изградена върху народно поверие за любовта на змея към девойката и мотивът за отвличане на момичето. Други заимствани от народната песен мотиви, които присъстват в творбата са тези за "заклиняването"; за отмирането на жизнените сили на момата - "- Болна съм, дружки, зла болест ме бие,/ лазят ме тръпки, свеста ми се вие"; за недоумението на близките пред ситуацията - "Дружки, неверници"; за сватбата на змея и избраницата му. Поетът мотивира психологически преживяването, като го свързва с подходяща атмосферна обстановка - задуха пред буря, вихрушка със светкавици. Алитерациите "трясък се трясна" и "змееве, змеици с златни кочии" създават дразнеща слуха звукова картина, която отговаря на ескалиращото в градация напрежение. Образът на девойката е пресъздаден чрез формите на настъпилите промени - загуба на жизнерадостта, умисленост, мъчителни предусещания и драматична напрегнатост: "Яно, каква е таз твоя промяна?/ Весела беше за час и засмяна - / що, е че ходиш тъй грижна, неволна?" Момата дори бива сравнена с хтонично същество от народния фолклор - "като веда е - ни мъртва, ни жива". Използвани са традиционни определения - "хубава Яна", "ясен месец", както и народноразговорна лексика: "низ", "що", "бъхти", "кършиш". Образите на змея и свитата му са пресъздадени чрез природното начало, чрез приказната хиперболизация и романтическата изключителност. В творбата е запазена народнопесенната ритмика. Срещат се типични за фолклора поетични инверсии - "рано, без време, петлите пропяха", "кой знай до утре ще ли да осъмна". Фолклорната традиция е обогатена чрез задълбочаването на психологизма - вниманието е съсредоточено върху изживяванията и душевното състояние на героинята, което е обвързано с природата - смрачаване, вихри, стихии, светкавици.

Възкресяването на фолклорното начало е същностна характеристика и на баладата "Чумави". В тази творба поетът Пенчо Славейков претворява народната песен "Лазар и Петкана". Сватосването на единствената сестра е пресъздадено в духа на традиционните обичаи и обреди. Далечното задомяване на момата е фолклорен мотив - "през девет села в десето". В творбата функционира християнско-библейската образност и символика - образа на Лазар и мотива за възкръсването му. Образът на девойката и този на момъка, са изградени чрез категориите на фолклорното естетическо съзнание - тя е красива, "напета", той - "най-личен загорец", "личен и ударен момък", "из първи от първа рода е". Присъства опредметеният образ на нещастието - лозята са "неприбрани", ливадите запустели. Отново са използвани разговорни народни изрази - "та", "со мене", инверсии - "ошел бих", "довел бих", "защо ти са, братко", "че тъй ти миришеш". Друг фолклорен мотив е този за майчината клетва и майчиното страдание. "Модерното" откриваме в стремежа към проникване в тайните на човешката психика. Вътрешните предусещания на героинята за очакващата я беда са разкрити. В диалога между брата и сестрата се усеща напрегнатостта. Драматизмът е подсилен чрез обвързването между състоянието на човешката душевност и формите на обстановката - "смаяни люде... в страх мълчаливо", "настръхнали псета... баучат и грозно, и диво". Описанието на средата подготвя за трагичната развръзка.

Заел от фолклора основни и утвърдени в културното съзнание на нацията и човечеството сюжети и образи, Пенчо Славейков не се ограничава само с възкресяването на битовото и поверийно начало, но прави опит да проникне и в естетическата нагласа на народното съзнание, да представи възприемането на творческата личност в него. Този опит откриваме в битово-психологическата поема "Луд гидия". В творбата се утвърждава силата на творчеството, тема която битува във философските поеми на Пенчо Славейков. Стилистиката е взета от народната песен:

Криво седи, право съди

стар кадия: -

не остава на мир село

луд гидия!

Поставя се символът на изкуството - "тамбура му яворова на бедрото". Битът на българина е разкрит в неговото всекидневие - показано е полето и труда, чиято визия е постигната с типичната лексика - "жетварки", "сърп", "паламарки". Но изкуството е над всичко и това внушение се налага чрез идеята за вечността му. Смяната на ритмичната стъпка и на ритмиката не разделят, а обединяват чрез обобщението: "Що е божа дарба - то за свят е чудо". Идейно-емоционалната атмосфера е жизнеутвърждаваща, бодра и приповдигнато ведра. Творбата има своята фолклорна първооснова от народната песен "Стоене, море Стоене". Типични за битово-психологическата поема са традиционните образни определения - "стар кадия", "луд гидия", "тамбура яворова", "хоро вито", "златно жито". Пенчо Славейков има принос в осмислянето на модерноестетическите проблеми за непреодолимата сила на изкуството, за неговото духовно-емоционално въздействие и за творческите умения като "божа дарба", привилегия само на "избраническата" личност.

Изпитанията на съкровения свят на човека налагат необходимостта от ценностни ориентири, които да помогнат на личността да разбере своя вътрешен свят, да надмогне лутанията си и да отстои верния си избор. Поемите "Ралица" и "Бойко", изградени върху фолклорни сюжети, образи и поетика, са опит да се проникне в драматичните изживявания на отделната личност и още нещо, тук светлото и жизнелюбиво здраво начало в патриархалното светоусещане е допълнено с модернистичната идея за силата на човешкия дух, който надмогва личното страдание и отстоява своя избор ("Неразделни", "Ралица"), Поемата "Бойко" разглежда един друг аспект на човешкото терзание и поражда размисъл за това дали силната любов на Бойко към Неда ще изпепели живота му, или страданието по несбъднатото щастие, ще го извиси и ще помогне да се сбъдне истинският човек, който може да надмогне разрушителните стихии в себе си. Съдбите на Калина, Иво, Ралица, Райка и Бойко са белязани със знака на трагичното, но героите приемат страданието като път за доказване на правото на сърцето на собствен избор. Най-силно нравствеността на личността се изявява в любовните изпитания. Затова и в трите произведения - "Неразделни", "Ралица", "Бойко", проблемът за любовта е основен сюжетен център. Чрез него поетът се стреми по психологически път да проникне в драматизма на човешкия характер, в изпитанията на съкровения свят. Акцентът при изображението на човешките чувства при Пенчо Славейков е поставен не толкова върху психологизма, колкото върху моралния аспект на проблемите. Психологическото проникновение в дълбините на Аз-а достига своята пълнота по-късно в поезията на Яворов.

Идеи и внушения от общочовешка значимост, реализирани във философски план, откриваме в баладата "Неразделни". Темата за "неразделните", дори и в смъртта, влюбени е привличала винаги със своя особен драматизъм и жертвеност. В творбата се описва безсмъртието на вярната любов. Тя завладява с искреното елегично чувство, което лъха от разказа на Калина за нейната нещастна любов с Иво. Девойката не просто говори, а "поверява". По този начин разказът и придобива особена ценност, защото е разказ за съкровеността. Текстът има силно емоционално излъчване, което идва главно от начина на разказване - приказен, но и "тъжовен". Чувствата им са характеризирани с най-топлите думи от патриархалната етика - слънцето е "драголюбно", думите са "сладки". Оригинален образ е намерила и неразделността: "... той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла". Докато в поемите "Ралица" и "Бойко" тази хармония е нарушена, защото е проявена разрушителна сила на страстта (Стоичко Влаха и Бойко), то "Неразделни" "пукнатините" не са в душите на героите и в това е тяхната сила. От "верните думи" и "верната обич" идва и красотата на хармоничното им сливане в живота и след него. "Формулата на "неразделността" е открита в сливането на две любящи сърца, които не може да раздели дори всесилната смърт - "За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла." Жизнеутвърждаващото начало отрича смъртта, а тук е налице парадоксът, че животът и любовта добиват сила и смисъл в тяхното отрицание - смъртта. В художествения свят буквалното разчитане е немислимо и затова в случая смъртта не само не отрича, не разделя, а утвърждава, извисява. Краят на физическото съществуване е начало на вечното душевно сливане. Баладичният мотив за прераждането на героите носи идеята за вечния живот на силната обич. Конфликтът в тази творба е изместен в сферата на социално установеното, на разминаването между деца и родители. Затова в думите на Калина звучи протест срещу еснафската ограниченост. Смъртта е санкцията за неразбиращия свят. Пенчо Славейков дава модерна интерпретация на фолклора.

За Пенчо Славейков любовта е не просто силно и драматично чувство, а е и значим етичен проблем. Изпитанията пред любовта са изпитания на дълбините на човешкия характер, на неговата воля и устойчивост. Битово-психологическата поема "Ралица" утвърждава духовната сила на онази личност, която успява да съхрани непокътнат вътрешния си свят, въпреки трагичните изпитания, на които съдбата я подлага. Авторът съчетава онези висши битийни ценности - вярност, безкористност и всеотдайна обич, които крепят устоите на патриархалното семейство, с новите, модерни идеи на времето за силата на човешкия дух при надмогване на страданието и за верността към себе си. В тази поема битово и битийно-психологическо се преплитат. Събитията се разгръщат изцяло в атмосферата на народното ежедневие. Опоетизирани са делникът и празникът и най-характерните моменти от народните обичаи - срещите на извора, хорото, сватосването. Всички тези описания са средата, в която се разкрива съдбата на главната героиня Ралица, която е рожба именно на този свят на доверие, на уважение и сърдечност. Образът и (заедно с този на Гергана от поемата "Изворът на Белоногата" на Петко Славейков) е емблематичен за литературата ни, защото чрез него се съхраняват онези добродетели на българката, благодарение на които оцелява светът на българското. Изразено е авторовото преклонение пред женската красота. Героинята е дарена с името на вечерницата - народен символ на красота и възвишеност. Внушена е нейната различност, другост, единичност: "Като оназ вечерница в небето,/ една бе в село Ралица девойка". Физическата красота на героинята е представен изцяло във фолклорен план. Портретът и е допълнен и с други красиви народни сравнения и епитети - "модър поглед", "тънка, вита, кършена лоза", "гърлица". Хубостта на Ралица е онази магия, която събужда човека за обич, но и за непознати страсти. Красотата не поражда завист, а възторг - "Блазе и с хубост", но и страховете на тези, които са "век живели, свят опознали". Те знаят, че "не е на хубаво да води тази хубост" - внушено е зловещото предчувствие за предстоящата трагедия. Опиянението по красотата събужда и желанието тя да се притежава. В Стоичко Влаха се зараждат онези егоистични страсти, които го карат да наруши хармоничния свят на щастието на двамата "лика прилика, един за друг родени" герои - Ралица и Иво. Сиянието на доброто се открива в усмивката на Ралица, която е най-силният израз на човечност и жизненост. При сватосването щастливото сърце на героинята "прелива като пълна чаша". Но това щастие е нещастие за друг. Стоичко Влаха, "заможен и личен ерген, един на майка и баща", иска най-доброто. Той носи драмата на човек, който макар и силен в обществото, е безсилен в любовта. Скритата болка и страст на героя са представени чрез множество психологически детайли - "мрак обзе душата". "тъмен поглед". "мисли зли". Диалогът между Ралица и Стоичко при извора е ключово изпитание не самона любовта на двамата, но и на доброто у тях. Славейков сблъсква тъмната и светлата страна в любовта. Любовта, която иска да притежава, заповядва: "На мене е обречено сърце ти/ то ще е мое - или ничие!". Отговорът на Ралица обаче носи силата и непоколебимостта на онази цялостна и като характер, и като светоотношение личност, която остава неподкупна за всякакви съблазни: "Пусни!... Сърцето силом се не зема./ Не е то пита, то се не ломи!". Този момент разгръща образа на Ралица, дава едно друго измерение на нейния характер - силата на волята и способността и да защитава правото на свободния и естествен порив на сърцето. Тази сила идва преди всичко от патриархалната етика на героинята, от нейното разбиране, че щастието е в целостността на чувството, а не в "разломеното" сърце. С това свое светло и силно чувство, тя, заедно с Иво, съгражда свят на взаимност, доверие и топлота. Но щастието на двамата се оказва само миг сред низ нещастия. Стоичко Влаха не надмогва тъмните стихии в себе си и погубва не само възможността за собствено щастие, но и това на любимата жена. Славейковата идея обаче е много по-значима. Поемата започва със сирачеството на Ралица и завършва със сирачеството на нейната рожба. Злото и нещастието не успяват да сломят героинята. Чрез нейната съдба поетът извежда идеята, че животът е низ от изпитания, но изборът на човека предопределя съдбата му. В края на поемата Ралица не изгубва чистотата на нравите си, дълбочината и силата на чувството си, а преоткрива любовта си към Иво в тайнството на майчинството - една по-възвишена любов, която дава, а не иска. Загубата сякаш не ограбва героинята, а я дарява с отговорност и нови изпитания. Усмивката в заключителната поанта:

и пак оная хубава усмивка

на устните и цъфва, от живота

ненадломена - с несломено сърце.

доказва несломимата жизненост на героинята, способността и да остане вярна на себе си.

Но ако съкровеният свят в поемата "Ралица" оцелява, въпреки страданието, то в поемата "Бойко" разломеното сърце на героя е коренът на драмата не само на неговия живот, но и на този на близките му. Бойко е психологически по-сложен образ от Ралица и е представен чрез усложнени човешки взаимоотношения. Славейков психологически проследява как невярната обич ("измамата живота му вгорчи") постепенно погубва човека. Любовните вълнения на героя са представени с още няколко психологически детайла - "нещо свива туй сърце". "казва ли се с думи/ сърцето как тъгува за севда". Песента на "някой млад" "нехайник" сякаш неусетно "изподтихом" дълбае душата на Бойко и засилва копнежа по "дваж по-пуста обич". Любовта към Неда се превръща в гибелна, изпепеляваща страст ("изгората му дните изгори"), която отнема жизнеността и обезсмисля битието. Доброто, което многократно докосва героя, се оказва безсилно да го събуди за нов живот. Житейските мъдрости, подсказани от Бойковата майка - "измама що е хранило, нима/ зарад сърце такова някой тъжи" и "все, що бива,/ се с дни забравя" - са недостатъчни да потулят болката. Нова възможност за забрава на болката и за промяна се крие в появата на новия човек в дома - Райка. Образът и е изграден изцяло в духа на патриархалната етика - "къщовница" и "угледна и спретната", "не булче - злато". Тази свръхценност на сравнението - със златото - е израз на онази възвишена етика на патриархалната жена, притежаваща и Ралица от едноименната поема, която не руши, а съхранява дома. Затова и Райка има важна функционална роля за провокиране на забравеното добро от Бойко, за събуждане на потъналия в бездната на страстите човек. Но Славейков показва, че чувствата имат свои правила и свои закони и пътят на сърцето невинаги съвпада с този на социално установеното. Привидно "случайната" среща с "бяла Неда" запалва с "двойна сила" недогасналата любов. Тук идва и първата присъда на майката, която, не успяла да спаси сина си със силата на доброто, търси спасение в "билье" и "магии". Драмата поражда и нейната най-силна присъда - майчината клетва. Долавя се странността и самотността на Бойко, които го довеждат до неосъзнато убийство (той става причина за смъртта на Райка и детето им). Отново поетът се опитва да надникне в душата на героя, но усмивката на Бойко е "странна", смътна, за разлика от усмивката на Ралица. Единственото, което успява да проникне в тъмния му душевен свят и да промени посоката на виждането му, е възможността за висше опрощение от Райка, която скрива престъплението му. Тази, която той погубва, го закриля. Истинската, безкористната, всеопрощаваща любов е онова действено добро, което може да даде нов шанс на Бойко. Така Славейков извежда идеята, че човешката душа е една безкрайност, в която могат да стават множество метаморфози. Жестът на Райка изглежда пресилен, но тя има стоицизма и търпението на жена, при която личната психологическа нагласа е в хармония със законите на патриархалната етика. Смъртта и докосва още по-дълбоко Бойко:

... и първи път

студената самотност го обгърна

и из очи му хлътнали изтръгна

сълзи, незнайни досега за него...

Сълзите изразяват болка, разкаяние или пречистване. Апосиопезата в края изразява вълнението на лирическия говорител. Краят на поемата е отворен, което е израз на авторовата идея, че човекът винаги има възможност да промени хода на своята съдба, колкото и драматична да е тя.

В своите творби от сборника "Епически песни" Пенчо Славейков творчески разработва мотиви и сюжети от българския фолклор, давайки израз на модерното си светоусещане за индивидуалното съзнание, моралната воля и правото на личен избор. Като опоетизира непреклонната човешка личност с нейните нравствени опори в живота, поетът възвисява силата на духа, превъзмогнал страданието си в името на своя идеал. В съчетаването на традиционното и модерното е и главната заслуга на Пенчо Славейков за обновяване на българската литература.

Темата за изкуството и творческата личност, за ролята на идеала, за смисъла на човешкото съществуване, за живота и смъртта е основна във философската лирика на Славейков. Творецът е привлечен от самата същност на посочените в произведенията му философско-естетически категории. Той ги абсолютизира и това проличава и в антологията "На острова на блажените", където отново е разкрита концепцията за силната личност. Несъмнено е влиянието на философията на Ницше и на немската идеалистическа естетика върху философската лирика на Славейков.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поетическия свят на Пенчо Славейков 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.