Под Игото - Иван Вазов


Категория на документа: Литература


,,ПОД ИГОТО” (1889, 1894)

Подзаглавие: ,,Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението”

Романът ,,Под игото” е една от най-емблематичните български творби, през която изграждаме представата си за ,,своето”, мислим и оценяваме себе си като част от историческото битие на нацията, към която принадлежим.
В съвременната критика се е наложило схващането, че ,,Под игото” е национален епос, който изразява върховите стойности на българското предосвобожденско битие (М. Цанева, Св. Игов, Сн. Зарева и др.). В последно време епопейната природа на творбата се подлага на преоценка. В статията си ,,Под игото” - метаезикови колебания” Бойко Пенчев отстоява тезата, че това е роман твърде сложен в идеологическо и жанрово отношение, който не може пълноценно да бъде разбран и разтълкуван само през епопейния модел.
Действително, в ,,Под игото” отсъства задължителната за епопеята ,,абсолютна” времева дистанция между събитията, за които се разказва, и момента, към който се отнася самото разказване. Тя придава на повествованието в епопеята легендарен ореол, затваря го в непостижимата отдалеченост на някога случилото се, което няма вече да се повтори. Романът на Вазов, връщайки първите си читатели към недалечното минало, говори за него като за общо, споделено, съвместно изживяно и неизгубило своята актуалност. Повествователят в ,,Под игото” заема не позицията на епическия разказвач, дистанциран и респектиран от пресъздаваните събития, а на свидетеля, разказващ за неща, които познава и помни. Той дискретно съотнася ,,тогава” и ,,сега”, верен на нагласата да търси връзката между етапите в националната ни съдба, с която е и морално, и емоционално ангажиран. Неепическа е и стратегията, според която се моделира представата за битието в романа на Вазов. Епопеята се стреми да имитира и уравновесява пулсациите на колективното съществуване между устойчивост и промяна, съзидание и разрушение, живот и смърт. ,,Под игото” е разказ не за мъдрите уроци на Живота, а за драматичното историческо изпитание на българския дух, зареден с напрежение и полемична интонираност. Този усет за екстремното и кулминативното в българското съществуване от предосвобожденското време намира израз и в темпоралната и пространствената организация на фикционалния свят във Вазовата творба. Фабулното време в ,,Под игото” за разлика от широко ,,разливащото” се епопейно време е подчертано ,,сгъстено” и преломно. То е ,,стегнато” в един годишен кръг - от май 1875 до май 1876. Художественото пространство е съзвучно на времето - то е ограничено в няколко топоса (Бяла черква, Клисура, Алтъново) и остава относително затворено. Като се изключи началният сюжетен тласък (появата на Бойчо Огнянов), движение между ,,тук” и ,,там”, между ,,свое” и ,,чуждо”, ,,вътрешно” и ,,външно” няма. Това подсказва, че Вазовият текст чувствително се отклонява от светомоделиращите принципи в епопеята, чието повествование внушава диктата на някакви надрастващи човешкия избор закони на светоподредбата, спрямо които индивидуалните воли и избори са безсилни. Като гради един панорамен образ на българското живеене ,,под иго”, романът на Вазов посочва и тълкува опита на етногрупата да надскочи утвърдения регламент на подчинено живеене, да случи себе си като субект на историческата активност. Този опит според внушенията на ,,Под игото” е едновременно ,,велик” и ,,жалък”. Той явява изконната нееднородност и противоречивост на българския свят, разпнат между своето ,,робско” самосъзнание и неговото оспорване, а също и между историческото ,,искам” и ,,мога”, между пожеланото и неговото сбъдване.
Свидетелство за смисловата нееднозначност на ,,Под игото” са и споровете, които творбата предизвиква в нашата критика веднага след появата си през 1889 г. Романът на Вазов е обвиняван в това, че изневерява на историческата истина, че не трагедизира достатъчно робството и не представя обективно мащабната подготовка на Априлското въстание. Действително, Вазовата версия за българското живеене ,,под иго” чувствително се различава от онази, която изгражда нашият доосвобожденски емигрантски печат. Тя според Инна Пелева е доминирана по-скоро от празничното и жизнерадостта, отколкото от внушението за някакво ужасяващо и безизходно страдание. Разказът за всичко, което предшества въстанието, е организиран около идеята за надхитряването на поробителя в ежедневието. Това разколебава схващането, че българският бунт е предизвикан от непоносимата тежест на робството. От друга страна, текстът на Вазов отказва да мисли организацията на въстанието според онзи следосвобожденски мит, който силно преувеличава неговата подготовка. Романът видимо усложнява представата за случилото се през април 1876, като остро поставя проблема за вината на водачите пред народа и на народа пред водачите. Според други критически гласове, прозвучали в края на ХІХ век, ,,Под игото” твърде прилежно следва модела на авантюрния роман, което обяснява успеха на творбата на Запад, но я лишава от сериозна идеологическа стойност за българския читател.

Романът наистина разработва една архетипна повествователна схема, използвана често в авантюрната проза. Според И. Пелева тъкмо това го прави интересен за европейския читател и го превръща в ,,идеален медиатор между българското и западното”. Ядро на авантюрността в литературата е идващият ,,отвън” герой - пришълец, странник и нарушител на морално-поведенческите норми. В ,,Под игото” такъв герой е Бойчо Огнянов. Като нахлува в устойчивото битово пространство, той със своята различност и странност, със своята ,,другост” поставя под съмнение неговата нормалност. Врязването на Огнянов в надеждно устроения патриархален свят се превръща в катализитор на невероятни процеси. То променя ценностните ориентации и освобождава социална енергия, която взривява еднообразния ход на живота: ,,Текстът поддържа представата за великия пришелец, който трябва да запали барутната сила на масата” (Бистра Ганчева). След преживения катаклизъм в края на романа сякаш е възстановено изходното равновесие. Но финалът не бележи абсолютно завръщане към началната ситуация. Във взривно сгъстения свят на ,,Под игото” сблъсъкът между роби и поробители, между спрялото робско и вихреното революционно време се разрешава в ,,нещо трето” (Н. Георгиев). Краят на творбата изчерпва динамичния потенциал на сюжета, но утаява в себе си спомена за нарушаването на реда, опазва знаците на преживяното, говори за необратимостта на промяната, случила се в националното съзнание. Òîé ïîäñêàçâà íåóñïîêîåíîñòòà íà íàöèîíàëíîòî áèòèå, íåãîâàòà ,,íåçàâúðøåíîñò”.
Използваният повествователен модел - ,,равновесие - неравновесие - ново равновесие”, дава възможност на Вазов да усложни представата за българския бунт, представяйки го в неговата многомерност и нееднозначност. Той е белязан с величие и трагизъм, с възторг и покруса. Творбата разгръща една особена фабулна ситуация - пробуждане от съня на робството, което води и до пробуждане от наивната вяра в лесната достъпност на свободата. Следователно ,,Под игото” тълкува Априлското въстание като преломно събитие в колективното българско битие, което е важно не толкова с обективните си исторически измерения, колкото със съпровождащото го голямо духовно преобразяване - психологическото прераждане на роба в бунтовник, екзалтирано надценил силите си. Това според Милена Кирова е роман за приключенията на колективния дух, ,,за полудяването на един трезв и практичен народ”. Но това е и роман за погрома, последвал революционното ,,пиянство” на нацията, за горчивите поуки от преживяното, които ни заставят да се замислим и за ,,тъмните” страни на нашата народопсихология.
И така, ,,Под игото” гради респектиращ със своята нееднозначност и сложност художествен разказ за драматичния опит на народа ни да възкръсне за исторически живот. В него българското предосвобожденско общество е представено като следващо исторически уталожили се форми на колективно съществуване, като укрепено в битовите стереотипи, гарантиращи неговото оцеляване и възпроизводство. Но творбата описва и нахлуването на новото, на революционния дух в битовото пространство на роба, което разрушава неговата устойчивост и изтръгва българина от познатите модели на мислене и поведение. Светът в ,,Под игото” пулсира между Бита и Бунта, между сигурността на стария патриархално-родов ред и безразсъдната активност на бунтовния устрем, между ,,трезвостта” и ,,пиянството”, между робското здравомислие и революционната лудост.

Тази ситуация на преходност и неустойчивост в националното ни битие се отразява и в начина, по който романът представя бита и душевността на българина от ,,предвечерието на Освобождението”. В тях се забелязва подчертана двойственост и двусмисленост, които правят възможно промяната, но едновременно с това подсказват и нейната проблематичност.
От една страна, творбата описва робското ежедневие, в което българинът е лишен от елементарна сигурност, права и защита - ,,Бурята”, ,,Бог високо, цар далеко”. Робът поначало не притежава ,,свое”, недостъпно за поробителя пространство. Той винаги е ,,под погледа на своя господар в цялата откритост и ,,голота” на безправието си” (В. Стефанов). Това го превръща в идеален обект за надзираване и санкциониране. Но българинът в света на ,,Под игото” сякаш е успял да опази като независими определени територии в своя бит, в които се възпроизвежда и самоорганизира.
Такава автономна битийна зона за него е домът. Той е микромоделът на патриархалния космос. Неговите зидове и здрави врати символизират защитеност, укрепеност и укритост от външния свят, те ограждат пространство, в което турците са сякаш ,,външни”. Изобразената в началото на романа вечеря у бай Маркови въвежда именно образа на българския домашно-интимен свят като непоразена от робството структура на ,,нашето” съществуване.
В ,,Под игото” домът е представен като пространство на робската предвидливост, което се изплъзва от прекия надзор на поробителя. Неговата вътрешна уредба напомня лабиринт с многото си ,,конспиративни” помещения - малки стаички, килери, тайници и др. Тяхното предназначение е да правят домашния свят на роба недостъпен за контролиране. В романа на Вазов не само отделният дом, но и системата от къщи и дворове, свързани с комшулуци, осигурява укритие и защита от турската власт. Така се очертава една по-голяма зона на робското сътрудничество и съмишленичество. Но тази ,,скривалищна” способност на българското битово пространство издава и робския страх, лукавството на ,,снишаващия” се човек, който избягва погледа на поробителя.
Двусмислието на ситуацията ,,затваряне в дома” впрочем е изтъкнато отново в началото на романа, когато Бойчо Огнянов ,,щурмува” зида на чорбажди Марковата къща. Така той поставя на изпитание семейната граница, нейната укрепеност и сигурност. Този епизод подсказва и функцията на Огнянов в сюжета на романа - да атакува робското пространство и да задвижи поредицата от събития, които ще доведат до неговото разрушаване.
С двойственост са белязани и някои ритуализирани прояви на националния живот, обединени от топосите на трапезата и черквата. Това са местата, където българите осъзнават и изживяват своята етническа слятост и религиозна солидарност, своята различност от поробителя. Например ритуализираната практика на колективното хранене, представена в различни епизоди от романа, подсказва формираното общностно самосъзнание. С функциите на обединяваща церемониалност са натоварени и общото черкуване, задължителното присъствие на молитва, изповед и др. Повторението на тези групови действия, завещани от миналото, изпълнява духовно-защитна роля. Тяхното възпроизвеждане набавя на поробения българин усещането за сплотеност и екзистенциална сигурност. Но те ,,легитимират” и покорството, говорят за живота ,,под иго” като за възприета форма на нормативно съществуване.

Редом с тези ,,ритуали на оцеляването” романът на Вазов отбелязва и появата на нови форми на колективен живот. Например в кафенето - мъжкото светско пространство, се обсъждат общинските въпроси и политическите събития на Балканите и в Европа. Тук се проявява не толкова социалният феномен на ,,заедността”, колкото разномислието в нашето възрожденско общество, обособяващата се субектност на неговите членове, раждането на аз-а и на стремежа му за словесно себеутвърждаване пред публика. Неслучайно Ганковото кафене шеговито е наречено ,,малък парламент”. Това назоваване придава на кафенето някаква особена, надбитова семантика, превръща го в топос, където се сблъскват различни мисловни хоризонти и социални проекти.
Училището е мястото, в което крепне и се калява българският дух. Там се формира националното ни самочувствие, звучи родната реч и детското съзнание оптимистично дописва нашата история. Показателна за това е сцената на годишния изпит, когато Събка, дъщерята на чорбаджи Мичо, простодушно изрича: ,,От гръцко робство избави българите цар Асен, а от турско ще ги избави цар Александър от Русия”. Това неволно нарушаване на социалните забрани издава тайните надежди на няколко поколения българи и според Милена Цанева е вече ,,един малък революционен акт”. Така училището се оказва топосът, където се отменят старите правила на общуване и се подкопава робското благоразумие. Но спонтанното изявление на Събка издава и вековната свързаност на българина с битовото пространство. Именно тя подхранва идеята за спасение ,,отвън”, мита за Дядо Иван, който ще ни ,,подари” свободата. Затова не е учудващо, че един от най-достойните патриоти в романа - чорбаджи Марко, разпалено заявява: ,,Бунт? Такова нещо, не дай боже, то ще бъде пропаст! …Няма да остане камък на камък тука…”.

В битието на българина от ,,Под игото” навлиза и една нова форма на колективен културен живот - театърът. Епизодът, описващ представлението на ,,Многострадална Геновева”, е измежду най-веселите в романа. Той предизвиква жизнерадостен, пречистващ смях. Комичният ефект се ражда от неспособността на гледащите да приемат докрай условността на спектакъла. Ставащото на сцената се възприема ту като измислица, ту като истина. Неудържимото въодушевление, обзело публиката по време на представлението, прераства в диалог между зрители и актьори, при което играещите също репликират реакциите на гледащите - ,,Ще ти отпоря дългите уши!” - заканва се Графът-Огнянов на освиркващия спектакъла Стефчов. Накрая общата емоционална приповдигнатост естествено кулминира в патриотичен подем, обединил актьори и зрители. Колебаещата се граница между играта и живота се заличава с качването на Каблешков на сцената, от една страна, и със закрепянето на прозвището Графа към името на Огнянов, от друга. Макар и наивно-примитивен, контактът на българина с театъра обогатява социалното му поведение и психоемоционалната му нагласа. Той способства и за първоначалното възприемане на бунта като потапяне в някакво празнично, театрализирано пространство, където старият начин на живеене се заменя с нов - възвишен и възхитителен.
Но смислов център на ,,Под игото” не е идеята за постепенното психологическо прераждане на българина в бунтовник. Обратно, романът внушава схващането, че духовната промяна, тласнала българина към бунта, е рязка, мълниеносна, дори чудодейна. Неслучайно в главата ,,Пиянството на един народ” Вазов прибягва до самоцитиране. Той включва в нея финала на одата си ,,Каблешков” от цикъла ,,Епопея на забравените”, който съдържа впечатляваща поетическа хипербола на ,,порасналия” български дух: ,,И в няколко деня тайно и полека/ народът порасте на няколко века...”. Описаната невероятна метаморфоза е в разрез с патриархалното здравомислие и по своя устрем граничи с безразсъдството. За да достигнат до жертвената решимост на бунтовници, Вазовите обикновени българи трябва да се откажат от стария начин на живот, от своите притежания, от всичко сигурно и ценено в орбитата на родово-патриархалното битие. Те трябва да преодолеят гравитацията на битовата сигурност и да прекрачат в друго битийно измерение.
В романа на Вазов тази трансгресия е задвижена от персонажите, които са ,,безбитни” (Иван Хаджийски), т.е. не са обвързани с материалното и ежедневното, със стереотипите на битовото живеене. Такива герои са Огнянов, Соколов, Муратлийски, Кандов и др. Те нямат дом, челяд, имот, не притежават нищо и следователно не са застрашени от драмата на раздялата с материално-битовия свят. Да си спомним думите на чорбаджи Юрдан: ,,Тия чапкъни горят и правят прах и пепел, ама кое? - Чуждото. Те нямат кол побит тука”. В душите на тези герои бунтът, взривяващ битовия ред, не може да породи колебание, страх или предателство.
Огнянов и неговите помощници са моделирани според представата за романтическия тип бунтовник - бродник, човек без корен и чужденец (не толкова в пряк, колкото в преносен смисъл). Те са обвити в тайнственост, недоизказаност, обвързани са с някакви далечни и непознати пространства - Диарбекир (Огнянов), Русия (Кандов), Черна гора (Соколов). Само такива личности - външни спрямо света на Бяла черква, са в състояние да ,,отключат” промяната. За мирните султанови поданици те се оказват смислово и ценностно двойствени - ,,свои” и ,,чужди”, обичани и мразени, шанс и заплаха. Със своята ,,другост” и надпоставеност спрямо традиционното мислене и поведение тези герои разчупват границите на робския свят, разграждат го ,,отвътре” и стимулират вихреното му преобразяване (неслучайно природна емблема на Огнянов е ,,бурята”).
Към групата на ,,странните” герои гравитират слепецът Колчо, идиотът Мунчо и блудницата Милка. Те също в една или друга степен са чудати, различни, не се вписват в нормите на общността и обитават периферните й зони (буквално и преносно). Техните образи представят традиционния романтически интерес към аутсайдерите, които по-лесно преодоляват общоприетите норми и поведенчески граници. И тримата не са здраво прикрепени към битовото пространство и действат обикновено в пределно напрегнати, екстремни ситуации, изпълнявайки ролята на посредници между ,,безбитните” и ,,битните” персонажи.
В Колчо физическата слепота парадоксално се съчетава с някакво ,,вътрешно”, пророческо зрение. Той е един от първите, духовно прогледнали за свободата и поставили се в служба на революционното дело. Повествованието го натоварва и с особената, митологичната роля на посредник между живота и смъртта, на герой обитаващ границата между ,,тукашното” и ,,отвъдното”. Именно той спасява Огнянов от арест в черквата, два пъти съобщава на Рада за неговото ,,възкръсване” и в края на романа я отправя към воденицата, където я чака смъртта.
,,Кроткият идиот” Мунчо чрез лудостта си също стои отвъд благоразумния ред. Поведението му е израз на невъзможността да се понесе поруганието и по особен начин посочва ненормалността на ситуацията, обитавана от другите. Мунчо е персонификация на мотива за омразата и отмъщението, на потисканите в подсъзнанието на роба тъмни, стихийни страсти. В безумието на Мунчо метафорично се оглежда революционната лудост, която в същността си е опит да се прекрачи от света на робските регламентации в света на дръзкото, несъобразяващо се с тях поведение.
Милка Тодоричкина е отхвърлена от местното общество, защото е ,,безчестна”, т.е. аморална, ,,пропаднала”, не е като другите. И тъкмо фактът, че е изгубила традиционното си място в патриархалния свят, я прави безстрашна, способна на рисковани жестове - тя ,,няма за какво да се бои, какво да губи, какво да жали…”. Затова именно Милка, а не някой от ,,добродетелните” жители на Бяла черква, отваря портата си за дирещия убежище Соколов.
Чрез своите действия Колчо, Мунчо и Милка първи преминават в авантюрното и предсказват всеобщото ,,полудяване”, което ще изправи преклонените глави в стихиен бунтовен устрем.
Резкият преход от кроткото родолюбие към революционното опиянение се описва в романа посредством евангелски мотиви и образи. Събитията се подвеждат към устойчиви метафорични редове, които препращат към новозаветния текст и придават специфичен смисъл на опозициите ,,разум - безумие”, ,,трезвост - пиянство”, ,,слепота - проглеждане”, заемащи ключово място в концепцията на романа. Огнянов и другите апостоли на националната революция често се асоциират с християнските първоапостоли - проповедници на новата вяра и нейни мъченици. В ,,Под игото” това е вярата в свободата, превърната в свещена ценност. Приобщаването към нея е възможно само по мистичен начин - не чрез доводите на разума, а чрез тайнството на духовното проглеждане, на спонтанното вътрешно преобразяване. Затова и революционното слово е натоварено с характеристиките, които притежава апостолското слово в Новия завет. На него му е приписана не убеждаваща, а внушаваща, сугестивна функция: ,,То е ,,отвъдно”, трансцендиращо слово, в което се срутват логическите връзки и ,,правилността” на нормалното съществуване изобщо” (Бойко Пенчев). Това се потвърждава от факта, че проповедта на свободата е представена в романа косвено - чрез хипнотичния ефект, който тя предизвиква у слушателите. Магическото въздействие на революционното слово предпоставя и ,,неразумността” на вярата в него. Тя, както всяка вяра, не се вмества в рационалната подреденост на живота, в рутинното и прагматичното съществуване и не се нуждае от емпирични доказателства. А това също е в духа на евангелския текст: ,,Бог избра онова, що е безумно на този свят, за да посрами мъдрите”. В този контекст ,,лудостта” и ,,пиянството на един народ” се оказват съпоставими с някаква висока духовна мисия, поставени са сякаш под знака на Божията благодат.
Усещането за смислопораждащи връзки с евангелските текстове се поддържа според Добрин Добрев и чрез имената на героите. В контекста на романа фамилията Огнянов препраща към новозаветното значение на огъня като свещена стихия, която пречиства и преобразява духовно. Ключовото място, което чорбаджи Марко заема в творбата, се подкрепя и от съвпадението на името му с това на евангелиста Марко. Подобно на него Вазовият герой е и свидетел на основните събития, и мъдър тълкувател на скритите зад тях смисли. В името на чорбаджи Юрдан анаграмно е вписано името Юда, което автоматически полага героя в смисловото поле на предателството.
Революционната вяра извисява българина до някакво необикновено, еуфорично състояние, изтръгва го от еднообразното ежедневие, превръща го в надбитов човек. Тя из основи променя нравствената му ориентация, приобщавайки го към нов морал, определен от Милена Цанева като ,,исторически”. Той оправдава традиционните християнски грехове - измама, кражба, убийство и др., със свръхценността на свободата. Нещо повече, в навечерието на бунта религиозното самосъзнание изцяло се измества от националното и понятието ,,българин” се изпълва с високо нравствено съдържание. Да се държиш като българин и да се жертваш в името на България започва да се възприема като висша морална повеля. Тя заличава всички имуществени, възрастови и психологически различия, изравнява граждани и селяни, ,,цървулани и университанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели”.
Настъпилата грандиозна промяна в мисленето и поведението на българина преди въстанието го заставя да се откаже от традиционните форми на живеене - селяните изоставят нивите си, гражданите зарязват търговията, жените шият копренени знамена, а бабите пекат сухари за бунтовниците. Това са все симптоми на революционната ,,лудост”. Към тях могат да бъдат прибавени изненадващото превръщение на ,,българския предател” Заманов в защитник на революционната конспирация (,,Един шпионин през 1876 година”), както и неочаквано разкрилата се щедрост на известния като скъперник отец Йеротей, чиито спестявания отиват ,,за полза на България” (,,Зелената кесия”). Кулминация в разказа за патриотичния екстаз, обхванал българския свят, бележи нечуваната дързост на подпийналия чизмар Безпортев, който ,,пред очите на целия сбор” яхва минаващия оттам турчин (,,Новата молитва на Марка”).
В тази поредица анормативни прояви се вписва и реакцията на бай Марко, когато открива в дома се цял оръжеен склад (,,Новата молитва на Марка”). След първия пристъп на гняв той вдъхновено благославя революционното дело, всенародната ,,лудост”: ,,Лудите, лудите - те да са живи!...”. Този герой най-убедително илюстрира взривната промяна в колективната психика, понеже до този момент той последователно е изграждан като привърженик на разумния патриархален ред. Чорбаджи Марко дава израз на онова разбиране за ,,лудостта” на нацията, което романът се опитва да ни внуши. Той осъзнава, че промяната на света започва с промяната в духовната организация на човека, с отказа му да се съобразява със старите правила на живеене. Това радикално скъсване със стереотипите на робското мислене открива неосъзнати дотогава възможности за себеосъществяване на личността, която вече започва да живее според мечтите си, повярвала сякаш в тяхната реалност.
Грандиозният духовен скок, описан в ,,Под игото”, може да бъде разчетен и през топосите на дома и пътя. По време на бунта българинът напуска своя дом, за да излезе на пътя, където се изправя срещу погледа на поробителя. Той пробива черупката на робското си малодушие и достига върха на своята национална и духовна еманципация. Отказът от битовата ,,окопаност” в дома, съграждан с усилията на няколко поколения, намира патетичен израз в жертвоприносителния акт на неговото изгаряне - ,,Запалихме сами къщите си”. Това е жест, който отменя завръщането и абсолютизира пътя както в буквалното му значение, така и в неговия метафоричен смисъл - като път духовен, мъченически, ,,кръстен”.
Но романът прокарва рязка смислова граница между готовността за саможертва и нейното практическо осъществяване. Още преди появата на врага в лагера на въстаниците настъпва униние, ентусиазмът се изпарява, страхът обсебва душите. Бившият роб осъзнава, че не може нито да приеме отново ролята на султанов поданик, нито да предотврати неизбежния погром над въстанието. Това според Валери Стефанов превръща въстаналите в ,,хора, невъзможни за битовия свят”. Те са вече жертвените агнеци на революцията, нейните мъченици, които ще попълнят новия български Мартиролог.
Описанието на погрома доразвива една заложена вече в текста метафоричност, която свързва уседналото, битовото живеене с ,,камъка”, а бунта - с ,,огъня”. В описанието на тлеещата и разрушена Клисура ,,камъкът” се е превърнал в ,,пепел”. Последствията от въстанието се изразяват не просто в разграждането на дома като пространство на робската защитеност, а в окончателното му заличаване, в рухването на градежа, в премахването на всички граници между поробители и роби. За оцелелите жители на Клисура единствена възможност остава бягството, бродничеството, съдбата на бездомните. Това обаче не е динамичната неуседналост на обладаните от духа на революцията персонажи. Това е трагичното безприютие на лишени от убежище клетници. Разрушеният град е сравнен с ,,пресен труп”, върху който башибозуците се спускат ,,като черни рояци врани”. Но тази образност на смъртта и тлението получава в контекста на романа възвишен, метафизичен смисъл. Тя бележи мъченическия път към националното спасение и нравственото прераждане, защото, твърди повествователят, ,,жертвите няма да останат безплодни”.
В контраст с трагичната съдба на изпепелена Клисура изпъква материалната опазеност на невъстаналата Бяла черква. В нея вземат връх робският страх и верноподаническата смиреност, надделява притегателната сила на сигурното, битовото съществуване. Романът обаче внушава, че оцеляването на Бяла черква е равнозначно на национално обезличаване. То е формулирано от идеолога на робския конформизъм - чорбаджи Юрдан: ,,Ние сме били толкова стотин години под сянката на султановия трон и добруваха и дедите ни, и бащите ни, и ние, па и унуците ни по-добро няма да намерят...”. За да заличат нарушенията в робския режим на живот, жителите на Бяла черква рязко отхвърлят размирните персонажи - Огнянов, Соколов: ,,Пришълецът, дошлият отвън, насилилият домашните зидове бива ритуално убит отвъд стените на града” (В. Стефанов). По този начин е възстановено робското статукво, градът се завръща към ,,разумността” на стария порядък. Но текстът изненадващо сравнява спасилата се Бяла черква с ,,парясано гробище”. Така нейното материално оцеляване се превръща в синоним на моралната й смърт - морална в онзи висш националноисторически смисъл, който придобива това определение в цялостния контекст на романа. Недокосната от жертвените пламъци на бунта, Бяла черква остава неприобщена докрай към тайнството на духовното прераждане и ,,безумието” на възвишения порив към свободата. Тя се връща към познатото и ,,трезвото” съществуване, което е проядено от срам и малодушие.
Пълните с възторг и молитвена надежда думи на чорбаджи Марко - ,,Лудите, лудите - те да са живи!”, са иронично преобърнати във финала на романа. Той описва смъртта на Мунчо: ,,Обесиха го на касапницата./ Този луд беше единственият човек, който се осмели да протестира”. В първия случай лудостта е синоним на възхитителното извисяване на духа над бита и робството. Във втория тя откроява безсмислието на всеки протест в свят, безславно завърнал се към бездуховността и смирението. Така в края си ,,Под игото” изтъква трагическия разрив между просветлението и ,,трезвостта”, геройството и срама. Това изявява концептуалната сложност на Вазовата творба. Тя представя и оценява българския бунт като едновременна проява на национална доблест и безчестие, на саможертвен героизъм и малодушие, на висше ,,безумие” и робска ,,разсъдливост”. Следователно ,,Под игото” се раздвоява между две версии за април 1876. От неговите страници излизат два противоположни гласа - на възхвалата и упрека. Това според И. Пелева превръща романа в ,,тотален текст”, т. е. способен да обслужва многозначните и противоречиви образи на българското.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Под Игото - Иван Вазов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.