Персонажната система в разказите на Михалаки Георгиев


Категория на документа: Литература


 Персонажната система в разказите на Михалаки Георгиев

Видял рухването на народните идеали след Освобождението, разочарован дълбоко от обществената действителност в нова България, Михалаки Георгиев обръща поглед към миналото, заживява със спомените от времето на своето детство и юношество, почва да идеализира някогашния, патриархалния бит и човек.

В духа на господстващите през епохата народнически възгледи Михалаки Георгиев се връща назад към чистите и здравите устои на народния живот. Стреми се да изобрази положителни герои, които живеят и действат или във времето преди Освобождението, или в чисто битово-патриархална среда. С тях писателят се опитва да сочи пример и да възпитава. В едно и също време писателят създава и произведения изобличителни - сатирични и хумористични, - и идилични очерци и разкази.

Идеализацията има за обект човека с неговите нравствени и обществени качества. Към човека е насочено творческото внимание на писателя изобщо. Навсякъде, във всички свои очерци, разкази, хуморески и спомени, Михалаки Георгиев търси и изобразява нравствената и гражданска същност на своите герои. Тя е която определя симпатиите и антипатиите му. В зависимост от нравствената природа и обществената роля на човека той пише сатири, хуморески, или идилии. Затова идеализира най-вече етично-гражданските добродетели на патриархалните добри хора от миналото и от народа. В едни случаи разказите му обгръщат в красота и романтика герои от времето на робството - обикновено турци, но и българи от градско-занаятчийска среда. В други те - са посветени на мъдри и чисти български селяни. Добродетелните положителни хора от доброто старо време намираме в очерците "Бае Митар пророкът", "Молла Мутиш бег, колаковският господар", "Хюсеин паша", "Фейзула ходжа ефенди" и др. Патриархалните и мъдри добряци от народа пък живеят в битовите очерци и разкази като "Рада", "Лъжовна клетва", "Хаджи Недьо", "Под яворовото дърво", "Момина клетва" и др.

Патриархалните устои и форми на народния живот се отнасят по начало към епохата преди Освобождението. При това писателят в еднаква степен познава и с еднакво майсторство рисува както патриархално-градския, тъй и селския, както българския, така и турския старинен бит. Той знае нравите, обичаите, суеверията, навиците, дори езика на всички обществени групи в някогашния предосвобожденски видински край. В едни от произведенията му намираме селяните, в други - българската занаятчийско-търговска среда, в трети - господарите турци.

Героите на Михалаки Георгиев могат да бъдат отнесени към две епохи. Едни от тях населяват света на миналото, идиличната предосвобожденска епоха, когато макар и роб, българинът - такъв, какъвто го изобразява Михалаки Георгиев - живее , ако не честит, поне добродетелен живот. Извор на неговото доброчестие е патриархалният бит, патриархалният морал ("Рада", "Тошо", "Молла Мутиш бег, колаковският господар"). Писателят не крие симпатиите си към този погаснал вече свят. Макар старобитен, за него той е значително по-добър от утвърдилото се след Освобождението ново.

Другите населяват съвременната на писателя действителност, те са чеда на епоха, когато устоите на "доброто старо време" са разклатени, когато правдата е вече погребана, когато липсва критерий за добро и зло ("С тебешир и с въглен", "От зло на по-зло", "Кочо Кюскията", "Разкумил кума си", "Народна панорама", "Какво беше едно време"). На една страна са жертвите(дядо Кольо, бай Крачун, бай Гавриил), на друга - тираните( Сврачовският поп, Клативрат, Виловски, Кочо Кюскията, Арсо Кърлежа). Симпатиите си писателят не крие: те са на страната на жертвите, на наивните хорица, за чиято сметка трупат богатства новите господари на живота. Промените писателят вижда, но си ги обяснява единствено с нравствена развала. Виновна за това е може би и прекалената свобода, понякога е склонен да мисли той.

Михалаки Георгиев е един от изпъкващите наши майстори на разказа и хумореската. Първата голяма отлика на неговото майсторство, неразделно свързва с умението му да типизира, с дарбата да вижда, да забелязва характерното у хората и явленията и да взема дейно отношение към него. Изкуството на Михалаки Георгиев е израз именно на неговата необикновена впечатлителност и на живото му участие в живота. В своите разкази той пренася, изразява натрупаните впечатления с нескриваното намерение да привлече вниманието на читателя към тях и чрез тях да отговори на най-важните въпроси, които е изтъкнало времето, конкретната обществена действителност. Активното, заинтересуваното участие в живота го извежда към литературното творчество. Затова то е тъй темпераментно, одухотворено. А широките познания за живота, натрупаният опит дават широта и дълбочина на образите му. Правдивостта, завидната пълнота и нюансираност на неговите човешки типове ги прави и естетически убедителни като отражения на типични явления от обществената действителност. Михалаки Георгиев отбелязва, изтъква характерната особеност във фигурата, говора, жеста, усмивката на своя герой и ги разкрива в решителни моменти на неговото обществено битие. Образът на дядо Кольо е толкова жив, пълнокръвен, незабравим, защото ние сме го възприели - чрез особения повесен слог на автора - в редица драматично и трагични ситуации, когато е трябвало да напрегне цялата си духовна сила и да я прояви в най-характерни жестове, изповеди, проклятия...А целият разказ за дядо Кольо се оживява чрез вплитането в него на редица съпътстващи образи, чрез отношенията по между им, които също тъй живо, напрегнато е кондензираната типична истина за живота.

Михалаки Георгиев умее да представи героите си релефно: още при първото им явяване в разказа ние получаваме жива представа за тях, виждаме ги в ярката им външна осанка, с някои от най-характерните им жестове, които изведнъж ни разкриват и вътрешния им характер. Понякога. както е например в "С тебешир и въглен", един от героите в разказа със своя неповторим език с живата си заинтересованост ни запознава с друг герой, който се явява или предстои да се яви пред нас в драматичното развитие на сюжета:

...Бае Гето шиба конете, талигата трополи и вдига прах из пътя...Изведнъж човекът в талигата, авторът, от чието име се води разказът, чува някакво "остро ручание, което бае Гето изпуска като че някой го убоде с шило по сърцето..."

"Да те срещне дяволът у сред пъкъла, тартори недни! Там с канджи да те теглят, цял черкезин, харамия! - профуча бае Гето...След това отправи няколко глаголи по адрес на някого си, цвъкна през зъби и пак шибна конете, като потегли на ляво юздите, за да отбие пътя. Чак тогава ми се мярна едно валмо по пътя. Разгледах по-внимателно и забелязах, че това беше един конник, заобиколен от прах, който летеше насреща ни! Тъй като това обстоятелство не смятах за уважителна причина да се отбиваме от правия път, почти възчудно попитах бае Гета защо не си кара право, ами отбива талигата:

- Не видиш ли, дявол иде насреща ни! - отвърна натъртено бае Гето и посочи с камшика си по посока към конника.

- Какъв дявол бе, бае Гето? Що си такъв чуден, да ти се не е слошило нещо? - запитах своя талигаджия...

- Дявол зер, те на, виж, цял-целеничък, нечестивия...та, зер е добро нещо да срещнеш поп на път, а максус пък такъв поп, от когото и дявол се бои?..."

Така Михалаки Георгиев среща за първи път двама главни герои в своя разказ и тази среща остава незабравима в паметта ни...Кой го е научил на този толкова сигурен, толкова майсторски похват, на тая артистична пластика? Преди всичко личният опит, дългото живеене всред народа, след това способността да вижда в подробностите характерното й ...най-после, а може би и над всичко, дарбата му на художник. Така - на дълбок и широк фон, в движение, с няколко уж случайно разменени реплики - могат да представят живия човек само големи художници, мъдри разказвачи. Така, като описва разговор с незабравими кочияши, чудни хора от народа, често пъти разказва Гогол. У нас с подобна похватност си служат Елин Пелин и Йордан Йовков.

Най-често Михалаки Георгиев води разказа си от името на някой човек от народа - селянин, еснафин. Тук в "С тебешир и въглен", авторът уж разказва от свое име ала твърде често преплита в своя разказ реплики или цели допълнителни разкази на самите герои и тъй се получава завидна полифония, многообразие на слоговата интонация, която дава и колорит, и вътрешно напрежение на повествованието. По този начин и развитието на сюжета се разнообразява и обогатява - всеки от героите тук участва не само със своя говор, но и със своята мъдрост.

Михалаки Георгиев превръщайки историята с воденицата на дядо Кольо в центъра на разказа "С тебешир и с въглен", успява да покаже частното в неговото социално-историческо значение. Вървейки по стъпките на Вазов разказвачът съчетава индивидуалното с типичното. Колкото и да е лична орисията на вечно бедния и незащитим дядо Кольо, тя в основата си е характерна за десетките хиляди селяни от онова време. От алчността за пари на малцината господари на живота, от нравствената поквара, от пълното беззаконие страдат преди всичко бедните хора. Привидно личните случаи, зад които се виждат силните благородни пориви или пороците на хората, са винаги социално оцветени. Чрез образите на тези хора се извлича и разбира характерът с неговия реален произход в живота. Това от само себе си налага фактическа точност, за която писателят проявява старателно изучаване предмета на своето изображение. Съвсем преднамерено се избира пътеписната форма, за да се подчертае строгата точност в изображението на определено време, място, детайли, вид костюми, обичаи. Тази точност проличава в построяването на образите, които най-често се основават на динамичната и статична портретна характеристика на живата разговорна реч на изображението на човека чрез постъпките му. Документалната истина се търси и в микроскопичните детайли.

Изграждането на образите в разказа "С тебешир и с въглен" почти задължително започва със статичен портрет. Така срещата ни със сврачовския поп започва с описанието на едрия, хубав кон, "заюзден с една яка каишлия юзда" пронизана с жълти пулове. Седлото е покрито с една "абена, тъмно пепелява хаш", а върху нея кожени дисаги. На келкията има привързано едно "ямболско сиджаде". Следва описанието на самия поп.

Но колкото и да е претрупана внушената характеристика, тя никога не е излишна. Обратно - статичният портрет е подчинен на авторовия стремеж да се възпроизведе историята за формирането на човешкият тип. Ето защо се отделя голямо внимание и на всички ония факти и събития, които образуват така наречената предистория на героя. От разказа на дядо Пуньо научаваме много неща, свързани с началната дейност на Божил Клативрат.

На същия принцип - на изясняване генезиса на характера - се изгражда и предисторията при очертаване образа на Виловски, един типичен продавач на законите.

И тук предисторията помага да разберем реално появилия се тип разрушител на човешкия живот. Благодарение на предварителните биографични данни се разширява и обсегът на времето, включено в повествованието.

Селската ни белетристика до този момент има за герои предимно кротки хора (дядо Славчо, чичо Стайко, кака Дона). Тя е смутена от появата на дръзкия, открито протестиращ селянин. Безмилостно подигравателен е героят разказвач на Михалаки Георгиев към силите на деня. Той изпълва разказа със своя груб, но справедлив и извънредно находчив присмех. Всичко у нашия селянин е едновременно много трезво, сериозно и заедно с това дълбоко присмехулно. Едва ли има в Европа друг народ, толкова язвително критичен към земния порядък. Тази народностна особеност, формирала се през вековете е същностна основа, върху която се гради и обликът на селянина. Заглавието на разказа ни обещава една графика и нищо повече. Без да изневерява на силно контрастния метод, признаващ само двата цвята - черния и белия - авторът прибягва и до богата словесна живопис, напомняща Каравелов.

"Дядо поп яздеше коня така стройно и така свободно, щото мнозина кавалеристи биха му позавидели. в жълтите зенгии, спуснат низ бедрото, бе едвам въврял върховете на своите чизми, които обгъваха краката му дори до колената. Обут бе с бели абени беневреци. Хубав морав пояс опасваше на юнашкия му кръст шарената му антерия. Над нея бе облякъл въздлъжка, бяла абена дреха, без ръкави. Яката от конопената му риза се държеше привързана на врата с две дебело вплетени бели конопени върви. Разрошовената му черна като смола брада, разрунтавена от ушите по цялото лице, придаваше мъжественост на цялата му физиономия. Носът му - въздлъжък и закривен като на орел клюнът."

Колко много разноцветни подробности събрани на едно място. И най-малката дреболия, свързана с коня, със седлото му, с облеклото, външността на попа, не е отмината. От тези богато разпръснати черти израства портретът на дивия в своята мъжественост хищен поп, нямащ нищо общо с представата за божия служител. Подобна одухотворена портретна характеристика се среща на много места в разказа. Предългото описание е интересно, защото говори за един човек с определено социално положение, със своя добре очертана съдба.

Най-голямо постижение на портретиста Михалаки Георгиев съзираме в способността му да направи външността на героя символ на цялата му съдба. Зад привидно случайното и ненужното писателско око открива яркото, характерното, типичното. Михалаки Георгиев е дълбоко верен на своите прототипове и ще бъде невярно, ако се твърди, че образът на дядо Кольо е претърпял литературна деформация. Нищо подобно. Реалното съществуване на хората, превърнати от социалната обстановка в карикатурни силуети, е пресъздадено от писателя. Михалаки Георгиев е далеч от карикатурно-гротеския метод на Каравелов. Писано е много, че българинът през цялото робство се е държал така, че принуждавал своите поробители да се чувстват победени. Загадката, съществуваща около това малко странно положение, ще се изясни, ако примерно се вземе пред вид хуморът, който е сигурно притежание на българина. Присмехът, роден от прилива на жизнена сила, от упоритостта, от чувството за превъзходство, от вярата в доброто, от безкрайната обич към земята и живота, е дълбоко залегнала у нашия народ. този хумор влиза в нашата белетристика чрез творчеството на Ботев, Каравелов, Вазов, но в една по-облагородена, по-литературна форма. За първи път в своята първична селска нагласа хуморът се явява у Михалаки Георгиев. Оттук и значението на образа на Гето Пуяка, този своеобразен и с нищо незаменим водач на писателя в обиколката му из родния край. До Гето Пуяка, авторът се изправя в качеството си не само на регистратор на видяното и чутото, но и на човек, който взема определена стана в конфликтите.

"Аз мъчно свиквам с контрастите в природата. От една страна поразителната картина на немотията и на сиротинските мъки, от друга хладната безчувственост на тая природа към тия човешки страдания...Недейте чака от мене да ви описвам приятността на въздуха, блещукането на лъкатушната река, миризмата на приятните треви и пеенето на славеите. Аз малко разбирам от тези работи, та затова мога да сгреша. Мога да сгреша, казвам, защото ако подкача да ви описвам всичко наред, то едва ли ще премълча: за магарешкото тръне и татула, за позеленелите смрадливи локви, за отвратителните жаби и гущери, що пълзят по тях, за гракането на досадните гарги, за омацаните полуголи дечица на дяда Коля, които газеха до пояс в смрадливата кал - за дядовото Кольово магаре, което пасеше философски по стърнището край воденицата...Мислех си: защо ли е този свят, защо са хората по него, като не са еднакви нито колкото животните в своето проживяване..."



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Персонажната система в разказите на Михалаки Георгиев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.