Пенчо Славейков - продължител на демократичните и реалистични традиции в българската литература


Категория на документа: Литература


ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - ПРОДЪЛЖИТЕЛ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ И РЕАЛИСТИЧНИ ТРАДИЦИИ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Първите уроци по красота и хармония Пенчо Славейков получава в родната Трявна. Горделивата снага на Балкана, зеленият губер на Павлов лъг, грейналите слънца от тавана на Даскаловата къща, приказките, които увлекателно разказва на многобройната си челяд майката на поета,това са несъмнено най-силните спомени, които намират художествено превъплъщение в творчеството му. И каквито и пхо-сетнешни влияния на немската философска и естетическа мисъл да се вплитат в поетиката му, те винаги се пречупват в преклонението му пред родното, пред бащиното поетично дело, пред традициите на реализма в българската литература и богатството на фолклора. От извора на родното до върховете на западноевропейската мисъл - това е пътят, който литературата трябва да следва, ако иска да дели съдба със световната култура и изкуство. Тази естетическа програма поетът следва през целия си живот, изпълнен с противоречия и мъчителни търсения на истината.

Творчеството на Пенчо Славейков се равнява на епоха. Той идва в литературата със своя стремеж към вечното, към извайването на силната личност, която стаданията не могат да сломят, а само я правят по-силна. В неговата поезия зазвучава преклонението пред тишината и покоя като средство за постигане на духовно равновесие. Поетът, според когото поезията трябва да бъде насочена към елита, създава най-хубавите си творби като черпи мотиви и образи от съкровищницата на фолклора. Сложно и противоречиво творчество на сложна и противоречива личност. През целия си живот той е под благотворното влияние на своя баща - видният поет демократ и общественик Петко Славейков. От най-ранни детски години огромно влияние върху него окозва руската класическа литература, от която възприема идеите на хуманизма и максимата на Толстой за диренето на човека дори и в звяра. Огромно влияние за разширяване на неговия културен и художествен хоризонт му открива и немската класическа литература и преди всичко творчеството на Гьоте и Хайне, както и философските идеи на Вилхелм Вунд и Фридрих Ницше.

По сложен и неповторим начин в творчеството на Славейков се преплитат и съчетават тези културни влияния. В стиховете, в които той изразява своето отношение към обществото и обществените борби в България също звучи противоречието между западните философски влияния и позицията на демократа. На думи - гордо аристократическо презрение към обществените борби, а на дело обществените тежнения на времето намират ярък израз в безпощадната критика на обществените явления. Свидетел на гоненията, на които са подложени неговият баща и Петко Каравелов от Стамболов, живеещ във време, когатогрубите политически нрави са норма на поведение, шири се Бай-Ганьовщината и властва монархът Фердинанд, поетът откликва с редица стихове от цикъла "Шарки".

В "Опак край" той изобличава двуличието и произвола на коронования тиранин, на чийто егоистични интереси верноподанически служат "партии черни и бели". Острата сатира "Любимий падишах" се насочва към владетеля, който се страхува от народната любов. "Манго и мечката" - Фердинанд и народът са два свята, които никога няма да постигнат сговор. Така Славейков стига до един политически прогресивен извод, който го нарежда до Иван Вазов, Стоян Михайловски и Алеко Константинов.

Нанавиждащ своето съвремие, поетът го нарича "незначителна преходна страница в историята" и дири опора в героичното минало на своя народ. Съвременник на борбите за национално освобождение, преживял Априлското въстание и Руско - турската освободителна война, Славейков се връща към тази епоха, за да я пресъздаде в ярки, незабравими произведения. Подобно на Вазов, почерпил вдъхновение от драмата на Април 1876 и създал първият български роман, творецът търси очертанията на трагичното и героичното в Априлското въстание в поемата "Кървава песен". С вълнуваща хайдушка романтика и дълбок вътрешен драматизъм са изпълнени трите малки песни на "Харамии". От всеки стих прозира силната любов към народа, дълбокото съчувствие към неговото страдание. Авторът показва как към бъдещето се върви през жертвите и страданията, чрез вярата, надеждата и целеустремеността:

Не вечна е световната беда,

нито са вечни робските окови.

...Съмва, времена настъпват нови.

Стиховете изразяват вярата в прогреса на цялото човечество, което върви напред към преодоляване на световното зло. Героите, подобно на героите на Ботев, прерастват в борци за общочовешка свобода и правда, носители са на еатично и хуманно начало.

С преклонение пред подвига на борците за национално освобождение и българските въстаници и дълбока болка поради забравата на спомена за великата им саможертва Славейков създава стихотворението "Сто двадасет души". Вдъхновен от героизма на Ботевите четници, поетът се заема с мисията, подобно на Вазов в "Епопея на забравените", да противостои на забравата, да обезсмърти чрез стих борците. Патриотите идват на родния бряг в името на висш идеал - освобождението на Отечеството. И макар за героите да се носи само мълва, макар техният подвиг да е забулен в неизвестност, а гробът им да е останал незнаен, народът с признателност и благодарност е сътворил легенда за тях - таинствена и величествена.

Когато през 1907 година излиза лиричната стихосбирка "Сън за щастие", Яворов пише за нейния автор:

Аз бих желал да беше изплетен за мене тоя благоуханен венец от слънчеви цветя,

За да го сложа като царствен дар върху главата на безименицата, която обичам.

През епохата на Възраждането темата за любовта не присъства като самостоятелен проблем в литературата. "Изворът на белоногата" от Петко Славайков, "Пристанала" и "До моето първо либе" на Ботев не са любовни творби. В тях любовта е само един от мотивите, дори не централният. Той е тясно преплетен с патриотичната или революционна линия.

През епохата на Възраждането любовта не е самостоятелен проблем в литературата. "Изворът на белоногата" от Петко Славейков , "Пристанала" и "До моето първо либе" не са любовни творби. В тях любовта е само един от мотивите, дори не централният. Защото времето представя пред човека задачата да отстоява родното и патриотичната и революционна линия доминират.

В "Сън за щастие" поетът изпява най- съкровените лирически миниатюри, в които поетически превъплъщава своите идеи за вечните стойности в живота - любовта, хармонията, красотата на природата, тишината, покоя... В стихосбирката присъстват едни от най-нежните любовни стихове в българската литература. Емоционалната им тоналност е минорна, но тя не е предизвикана от болка, скръб, страдание. Лирическият герой е вглъбен в себе си, в спомените и изживяванията си. Разглеждайки любовта като етичен проблем, отреждайки и твърде значително място в творчеството си, Славейков е между първите автори, които представят ново схващане за любовта. Та носи просветление,тя носи щастие или болка на човека. Неговата художествена трактовка на темата е един от пътищата за приобщаване на националната ни поезия към европейската.

В любовните стихове на Славейков няма грюб звук или жест. Те разкриват състояния на душевна пречистеност и искреност. Любовта не е преходна страст, а ведра обич, копнеж по любимата. За поета тя е "другарят", "сестрата", "свидно дете". Творецът пръв разкрива красотата на любовта като дълбока духовна връзка между влюбените. Една оставена китка цвете възкресява образа, предизвикващ нежни чувства. В обръщението "дете" е закодирана нежността, красотата и духовността на любовта. Кръговата композиция - първото двустишие е повторено в края на миниатюрата - създава усещането за съвършенството и безкрайността на чувството.

Поетът търси красотата и хармонията навред около себе си. Затова се вглежда с обите на художник в природата. За него тя е не само естествена среда на човека в земното му битие, а и непрекъснато буди философски размисли, обогатява човешката същност, въздейства върху сетивата и душата на този, който разбира нейния език. Поетът възприема непосредствено пейзажа, прави го частица от усета си за чистота и красота. Слял се със своя лирически герой - орача - поетът се вслушва в говора на капчиците дъждовни. Трудът и радостното очакване на златните класове е всъщност пълноценно изживяното щастие от осмисленото битие. Покоят и неподвижността на природата въздействат върху лирическия герой на Славейков и стават средство за постигане на нирвана. Спящото езеро е един шедьовър, нарисуван със слово,който разкрива идеала на твореца - да се откъсне от суетата на обикновените неща и да се вглъби в застиналия миг на тишина и покой, когато се прави равносметка.

Това е мигът, в който Калина девойка ще разкаже тъжавната история на спрялото битие на любовта. Както в много други случаи природата в баладата "Неразделни" е очовечена, придадена и е силата на човешките взаимоотношения, жаждата на младите за повече красота и свобода в любовта, която е вечна като самата природа. Слели се в едно неразделно цяло, любов и природа се превръщат в етична категория, в оценка, която народът дава за искрената любов:

За сърцата, що се любят

и смъртта не е раздяла!

Това е философският извод, до който стига поетът не само чрез историята на Явор и Калина, а и чрез съдбата на Ралица.Сравнявайки я с вечерница, най-ярката звезда на небето, Славейков я издига в сферата на прекрасното, изключителното, божественото. И действително, тя е не само най-красивата, но и най-добрата. Нейната усмивка сгрява всичко, до което се докосне. И "цяло село лудо бе по нея". Но още в експозицията прозвучава народната мъдрост, изстрадана чрез опита на поколенията: "...не е на хубаво да води тая хубост". Наистина красотата се явява изпитание за Ралица. Героинята твърдо вярва в правилния избор на сърцето и пренебрегва златния наниз в ръцете на Стоичко. Нейните думи разкриват устойчивостта на народната философия за любовта. Преданост и вярност до гроб са нейните задължителни граници. Голямото чувство е несъвместимо с алчността и користта:

Пусни! Сърцето силом се не зема,

не е то пита, то се не ломи!

Неделимостта, единството в любовта и хармонията в нея - ето основанията за позицията на девойката. А срещу нея, "сиротното чедо", стои блясъкът на златото. Жизнерадост и упорите вяра в себе си - това според поета са изконните народопсихологически черти, които той художествено въплъщава в образа на Ралица. За него красотата е признак на възвисения човешки дух, пречистен от страданието.Затова красотата и хармонията в творчеството на Славейков са не само естетически, но и нравствени категории.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Пенчо Славейков - продължител на демократичните и реалистични традиции в българската литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.