Пейо Яворов - анализи


Категория на документа: Литература


ПЕЙО К. ЯВОРОВ
Пейо Крачолов Яворов (псевдоним на Пейо Тотев Крачолов) се ражда на 1 януари 1878 година в Чирпан. Баща му е занаятчия, а майка му — неука домакиня.
До 1893 година е ученик в Чирпан, а през 1895 година се премества в Пловдив, където учи в четвърти и пети клас на гимназията. През 1897 година поради материални затруднения прекъсва ученето и започва работа като телеграфист в Чирпан. От 1897 до 1900 година работи като те¬леграфист в Сливен, гара Стралджа и Анхиало (По¬морие).
През 1896 г. в сп. „Ден" печата първото си стихотворение „Пролетна жалба на орача", по-късно преименувано в „На нивата". По това вре¬ме се увлича от социалистически и народнически идеи. Но поетическите му интереси са разностранни, което не се харес¬ва на сектантите—редактори на социалистическия печат, и младият по¬ет е принуден да търси ново поле за изява.
От 1898 г. започва да печата в списание „Мисъл", където в начало¬то на 1900 г. Пенчо Славейков му измисля псевдонима Яворов. През 1900 г. със застъпничеството на д-р Кръстев се премества на работа в Со¬фия. През 1901 г. издава първата си стихосбирка „Стихотворения", ко¬ято получава много радушен прием и почти единодушно одобрение.
Скоро след това се впуска в организацията на македонската рево¬люция. През 1903 г. издава в София революционния вестник „Дело" и на два пъти преминава границата с Македония, където участва в Илинде¬нското въстание като войвода на чета. След разгрома на Илинденско¬то въстание се връща в София, където активно се включва в дейност¬та на оформения вече литературен кръг „Мисъл".
През 1904 г. излиза второ издание на „Стихотворения" с предговор от Пенчо Славейков, в който се чертаят новите насоки на Яворовата поезия. През 1907 г. излиза стихосбирката „Безсъници", а през 1910 г. комплектува цялото си поетическо творчество в представителния том „Подир сенките на облаците". От 1908 до 1913 година работи като артистичен секретар на Народния театър. Пише драмите „В полите на Витоша”” и „Когато гръм удари”.
На 29 ноември 1913 г. съпругата му Лора Каравелова се застрелва и Яворов също прави опит за самоубийство. Следва една година на физически и духовни страдания, причинени от слепотата, несправедливите обществени обвинения и личната духовна криза. В резултат на това на 16 октомври 1914 година Пейо К. Яворов се самоубива.

ТРИТЕ ЛИЦА НА ПОЕТА ЯВОРОВ

В един от често цитираните си фрагменти Атанас Далчев говори с неодобрение за подчертано театралното поведение на Яворов на обществената сцена. Да, такъв момент наистина има публичното битие на поетите и особено на поета Яворов е важен момент в литературния живот по онова време. Но за това си има обяснение, което ние вече нарекохме литературен персонализъм. Всеки от творците на българската литература се чувства призван да изпълни някаква особена, всенародна мисия, сходна с тази на духовния водач и далеч неизчерпваща се само с литературното съчинителство. В това отношение всички български литератори имат примера на Паисий, Раковски и особено на Ботев, които създават траен и устойчив модел на битието на духовния водач. Затова е естествено да се очаква известен стремеж към повтаряне на модела, още повече от поет, който принадлежи вече на следващото поколение.
Всъщност, когато Яворов се ражда, Ботев е вече мъртъв, паднал е с мъченическата смърт на бореца за национално освобождение. Неговият подвиг и неговото дело са естествено привлекателни за всеки, който в този момент започва да се подготвя за попрището на духовен водач. Мнозина са българските поети и писатели, които са повлияни от този легендарен модел. Но може би най-силно от него се влияе Яворов и именно той най-пълно съумява да повтори особения саможертвен подвиг на Ботев.
В този смисъл цялостното обществено и литературно поведение на Яворов естествено съдържа в себе си известна доза театралност, тъй като той целенасочено изгражда живота си според един вече познат легендарен модел – и стиховете, и издаването на революционен вестник, и войводството в Македония, и саможертвеното впускане в духовни търсения „отвъд” – всичко това са културно натоварени жестове, които изграждат обществения и художествения образ на яворов като ново превъплъщение на Ботевата легенда.
Естествено, различните условия задават друга проблематика и друг модел на обществено поведение. Яворов разбира повелите на своето време и се старае да ги следва. В този свой стремеж той преминава последователно през три обществени и художествени роли, които на пръв поглед са различни, но в същината си са еднакви.
В началото е ролята на социалиста народник. В средата на деветдесетте години на деветнадесети век това е било възможно най-естествената роля за човек, обрекъл себе си в служба на големите идеи. Трескавото търсене на пътища за разрешаване на дълбоката обществена и нравствена криза съв¬сем естествено прави ученията на социализма и народничеството привлека¬телни решения в очите на много хора. Тези две учения са доста различни по отношение на средствата, които предлагат за преодоляване на кризата, но същевременно са и доста близки по общата си насоченост към търсене на справедливост, осмисляне на безпросветното битие на обикновените хора, измъкване от капана на партизанщината и вълчите нрави на политическия живот. Затова и не е чудно, че много хора едновременно са били повлияни и от двете учения, завладени както от теоретическата праволинейност на социализма, така и от действеността и непосредствените резултати на народничеството. Така че смесването на социалистически и народнически идеи при Яворов съвсем не е нещо необичайно. Тази своя роля той играе близо пет години — от публикуването на „Пролетна жалба на орача" през 1896 година в социалистическото списание „Ден" до излизането на първата му стихосбирка „Стихотворения" през 1901 г. През това време написва множество стихот¬ворения, които по-късно стават част от българската литературна класика – „На нивата" (в първата си редакция „Пролетна жалба на орача"), „На един пе¬симист", „Великден", „Чудак", „Градушка", „Нощ" и др.
Заедно с това обаче Яворов се вълнува и от продължаващите борби за национално освобождение, и от все по-завладяващите го въпроси за смисъла на човешкото битие, от причините за нравствените кризи, усещането за отхвърленост от живота, лутането в търсене на верния път и т. н. Вълну¬ва се и от неподправената красота на живота, копнежите на младостта, романтическите пориви. И всичко това естествено намира отклик в поезията му, която започва да става все по-майсторска и разнообразна. Но именно со¬циалистите, чийто привърженик е, отхвърлят всяко нещо, което не служи не¬посредствено на партийната пропаганда. Това принуждава Яворов отначало от безизходица, а по-сетне и по вътрешно убеждение да търси други пътища за реализация.
Намира ги на страниците на списание „Мисъл", където започва да изпра¬ща творбите си. Редакторите на списанието, което в този момент има ши¬рока гражданска платформа, веднага забелязват необичайния талант на мла¬дия поет и скоро той става постоянен сътрудник на изданието. Там получа¬ва и псевдонима си Яворов, с който тънките естети са искали да заменят не¬дотам изисканото име Крачолов. Скоро след това със застъпничеството на д-р Кръстев и Пенчо Славейков Яворов се премества на работа в София и та¬ка започва нов етап в неговия живот мисия.
През първите години на двадесети век продължава борбата за национал¬но освобождение и обединение. Проблемът за Македония и Одринско все по-често определя не само държавната политика, но и цялостното умонастроение на нацията. Ето защо не е чудно, че човек с дълбоко заложено усещане за мисия, какъвто е бил Яворов, скоро бива завладян от идеите на македонското движение. Не е без значение и фактът, че борбата за национално освобожде¬ние и обединение го приближава най-плътно до легендарния модел на Ботев. И действително, поне що се отнася до външните страни на неговата обществена дейност, Яворов в този период като че ли е най-близо до Ботевия леген¬дарен пример — вестника, четите, приятелството с Гоце Делчев (твърде сходно с приятелството между Левски и Ботев), та дори и естетиката на творчеството му, която се приближава много до полуфолклорния модел на някои от Ботевите песни — всичко това са символични действия, които изг¬раждат втората роля на поета — борец за национално освобождение и певец на тази борба.
От първата си роля Яворов запазва през живота си твърде малко — са¬мо няколко най-сполучливи произведения, на които продължава да държи като на свидетелства за един дълъг и разностранен път в служба на човека. Но в общественото му поведение ролята на социалист народник повече не се появява. Не е така с втората му мисия — певеца на националните борби. Макар и само няколко години по-късно да намира ново творческо поприще, в общест¬вен план Яворов остава свързан до края на живота си с македонското движе¬ние. Този факт се потвърждава и от непрестанно възвръщащия се в поезия¬та му мотив за отговорността към родината. Нейният образ е едно от мал¬кото неща, които не са подложени на съмнение сред мъчителните въпроси за смисъла на човешкото битие.
А тези „свръхземни въпроси, които никои век не разреши", стават все по-трудни за Яворов в момент на дълбока обществена и нравствена криза, когато Илинденското въстание е потушено с кръв и жестокости и усещане¬то за безпътица обхваща цялото българско общество. В този, момент се из¬бистрят и основните постулати на т. нар. индивидуална утопия, проповяд¬вана от д-р Кръстев и Пенчо Славейков като единствения модерен начин за решаване проблемите на обществото. Чрез изграждане на един нов тип чо¬век с висока нравственост и развито чувство за отговорност трябва да се достигне такъв момент в общественото развитие, когато никой да не мо¬же да постъпва неетично към другите, възпиран единствено и само от мо¬ралния закон у себе си. Поне такива са теоретичните възгледи на Кръстев и Славейков. Да, но практиката е показала, че да формираш високонравствена личност от човека, не е проста работа. У него има противоречия, борят се различни сили, страсти, предразсъдъци. Да се открие пътят на човека към доброто и най-вече да се намери начинът, по който той да се пребори с тъм¬нината у себе си, да открие истинския път към духовното съвършенство, е труден проблем, който не може да бъде решен само с размишления и теоретизации. За това е нужно да се навлезе в опасна игра със самия себе си, да се отиде в непознати територии, за да се осъзнае истината за човека. Но и тогава не е сигурно, че така търсената истина ще бъде открита, че ще се на¬мери смисълът на човешкото битие. Именно в този рискован експеримент Яворов вижда и своята нова и най-значима мисия, своята неповторима задача на духовен водач — ролята на самотния търсач на метафизични истини за човека, обрекъл себе си, подобно жрец, на тъмните мистерии на отвъдното познание. И тук наистина в голяма степен става дума за жертва, защото именно тази негова роля се оказва фатална, заради нея той загубва живота си, в който действителност и литература, реално и символно така са се спле¬ли, че образуват една във висша степен взривоопасна смес.
Някъде около 1910 година Яворов усеща, че поетическото му дело е ве¬че завършено. Ако проследим само заглавията на неговите стихосбирки и цик¬ли — „Безсъници", „Прозрения" и „Подир сенките на облаците" — ще видим яс¬но очертан път. В „Безсъници" поетът сякаш иска да ни направи свидетели на своите мъчителни търсения, в „Прозрения" — да обяви това, до което е стиг¬нал, а в „Подир сенките на облаците" — да представи своето цялостно присъс¬твие в българската поезия. Впрочем цикълът „Прозрения" излиза като самос¬тоятелна част от „Подир сенките на облаците", което показва, че в това време той вече има чувството за завършеност на своята мисия.
Има много доказателства, че Яворов разглежда „Подир сенките на обла¬ците" не просто като една от многото си стихосбирки, а като своеобразен венец на творчеството си, като книга, в която неговата поетическа мисия е представена в цялост. След нея той вече не пише стихове и единственото му връщане към поезията е чак в предсмъртните месеци на 1914 година, когато грижливо прередактира и прекомпозира книгата „Подир сенките на облаци¬те", подготвяйки я като свое поетично завещание. В това завещание негови¬те три лица са очертани възможно най-ясно и с най-добрите постижения на отделните художествени роли. Нека сега ги разгледаме така, както са очер¬тани в последната му книга.

Социален поет

В първите години на своето поетическо творчество Яворов пише поредица стихотворения, посветени на социални проблеми преди всичко от живота на българското село. Някои от тях имат конкретен повод, например стихотворението „Сизиф", носещо уточнението, че е написа¬но „по случай известното, настанало у нас народно вълнение". Имат се предвид селските бунтове в Северна Добруджа от началото на двадесе¬ти век. В други случаи творбите му са отглас на литературни или обще¬ствени полемики („На един песимист") или пък следват утвърдени мотиви, задължително явяващи се в литературата („На нивата"). Повечето от тези стихотворения са публикувани в периодичния печат или въобще не са видели бял свят. Само най-добрите влизат в сбирката „Стихотво¬рения" (1901) и оттогава Яворов непрекъснато се връща към тях, за да ги редактира и подбира. Така в последното издание на неговия цялостен поетически автопортрет „Подир сенките на облаците" в редакцията от 1914 г. остават наистина само онези, които имат основополагащо значение за образа му на социален поет.
Още тук обаче може да се усетят проблясъците на някои от възловите теми на Яворовата лирика от по-късно време. Така например, ако съпоставим „На нивата", в което чисто социалните аспекти са водещи, с „Градушка", ще видим, че в последното стихотворение ярко изявен социален мотив отсъства. По-късни тълкуватели привнесоха в тази творба прекомерно социална натовареност. Докато всъщност в текс¬та става дума единствено за трагичната съдба на човека, затворен между земната твърд и небесния свод, люшкан от стихиите на битие¬то. Призиви от рода, „ама защо не му помогнете на този селянин", изда¬ват само твърде примитивно мислене за литературата. Но трагизмът на човешкото битие, липсата на опора, отчаянието и безпътицата са често срещани мотиви в ранната лирика на Яворов – „Лист отбрулен", „Есенни мотиви", „Нощ" и т. н. Поетът се интересува преди всичко от сложната и драматична борба между различни сили в човешкото битие – светлината и мрака, надеждата и покрусата, идилията и трагедията, За него именно този вътрешен драматизъм на живота е интересен, а човешката участ е видяна като съсредоточие на бушуващи разнопосоч¬ни сили.
Още в ранната си поезия обаче Яворов вижда своята поетическа ми-сия като опит да се помогне на човека в неговата трагично обречена борба с битието. В творбите с най-социални мотиви патосът е насочен най-вече към преодоляване на духовната слепота и безпросветност, в ко¬ято живее българският селянин. Особено показателно в това отноше-ние е стихотворението „На един песимист". Подхващайки съвсем реален спор, за който има биографични свидетелства, Яворов постепенно нав¬лиза в много важния обществен дебат за робската участ и неволя на на¬рода, предизвикани от неговата апатия и нерешителност да се пребори за един по-честит живот. Тема, позната ни още от „Не пей ми се" на Петко Славейков, „Елегия" на Ботев, „Апатията" на Вазов и още цяла по¬редица художествени и публицистични творби.
Да, роб е той, народа, и спи дълбоко, гробно,
в безчувственост нехайна, в мълчание беззлобно

на привичен покой:
окови тежки влачи и тъй смирен умира,
че щастието сякаш в неволята намира,

да, брате, роб е той.
Духовният водач трябва освен да обича и разбира своя народ, да изпълни и своя нравствен дълг. И този дълг е разбран в традицията на народническата идеология — отиване при народа и неуморна работа за преодоляване на тъмнината и безпросветността:
Иди, иди при него: лъчата всепобедна
на знанията твои — в тъмата непрогледна

там нека възсияй.
Прогледнал, той ще скъса оковите тогава
и към честита бъдност пътеката най-права

самси ще да узнай.

Какво трябва да узнае народът? Преди всичко, че той е творец на благата. Тогава народът ще разкъса безсмисления кръговрат на изнурителния труд, който го обезличава и го превръща в безсловесно живот¬но. Този мотив е подхванат и от Вазов почти по същото време в „Елате ни вижте", със същия народнически патос. Но една от най-ярките си изя¬ви мотивът получава в знаменитото стихотворение на Яворов „На ни¬вата".
Първата му редакция носи характерното за времето заглавие „Про¬летна жалба на орача". Жалбата, оплакването — това е единственият на¬чин, по който отруденият селянин може да заяви за себе си, да изпроси внимание. Но в по-късната редакция този чисто субективен момент ве¬че е притъпен и творбата зазвучава с особена обобщаваща сила. Това ли е човешкият живот? Изнурителната работа, която затваря очите ти за всичко хубаво, бедният обяд и накрая – механата. Там пиеш на вяра, трупаш дългове и всичко започва отначало. Именно този трагизъм на безсмисленото човешко съществуване е голямото предизвикателство пред поета.
Необходимо е да се разкъса омагьосаният кръг. Възможните пътища са два. Единият е този, който сочи социалистическото учение. Много¬кратно след това Яворов е бил упрекван, че не е тръгнал именно по него. Изказани са множество упреци и съжаления, че е избрал индивидуализма и себепознанието, вместо да продължи със социалните мотиви. Но въз¬можно ли е било това?
На пръв поглед — да. Та нали именно по това време е най-активният период на пролетарски поети като Димитър Полянов и Георги Кирков. Но ако се запитаме какво са успели да постигнат те, ще видим, че освен об¬щи призиви към разкрепостяване на човешкия труд нищо що-годе худо¬жествено не се е родило. Все още в началото на двадесети век е било ра¬но за големите философски мечти и утопии за нов, по-справедлив свят. Техният час ще настъпи цели две десетилетия по-късно. Прав е Пенчо Славейков в предговора си към второто издание на „Стихотворения", че исканията към поета, да продължи със социалните мотиви, са по партизанско-социалистически маниер изкълчени и фалшиви. Според Славейков основата на социалистическите филипики срещу труда са мързелът и бирникът – двата главни фактора на партизанската социалистическа мисъл. Единствено и само „състрадателната любов" не е достатъчна, без пред човека да се покаже истински духовен път. Този път Яворов открива в осъзнаване трагизма на човешкото битие. Двете най-ярки и въздействащи творби, които рисуват този почти космически тра¬гизъм, са „Нощ" и „Градушка". В едната се оглежда колективният тра¬гизъм, а в другата — индивидуалният. В някакъв смисъл те са завършва¬щият акорд на Яворовата социална поезия, издигнала се вече до равнище¬то на космическо обобщение.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Пейо Яворов - анализи 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.