палавница


Категория на документа: Литература


Катерицата Кики подаде черното си носле от хралупата и погледна навън. Гледа и се чуди.

Снощи в гората валеше студен дъжд, духаше мразовит вятър, пък сега дърветата засипани с мек, пръхкав сняг. Клоните им приведени до земята. И цялата гора бяла, тиха, сякаш не е гора, а сън!

На Кики се поиска да потича из снега. Беше се наспала хубаво в топлата хралупа на дъба. В тая хралупа живееше вече две години. Всяка есен я постилаше с мъх и сухи листа.

Кики се измъкна навън. Погледа, погледа и се метна на едно клонче. То се разлюля, снегът от него се тръсна и — пух! — на гърба й. Напълни й ушите.

— Ху, ху, ху! — извика Кики и поиска да се върне назад. Но когато скочи към хралупата, от дървото се посипа нов сняг. Поръси като сребро нейната лъскава тъмнокафява козина.

Катеричката дигна глава. Искаше да разбере откъде падна тоя сняг. Гледа: на най-високото клонче на дъба кацнала птичка. Но каква птичка! Гърдите й червени като зарите на утринно слънце. Главата й тъмносиня, а на крилцата й пера, жълтички като слънчогледова пита.

„Слънцето трябва да е изгряло, затова са тъй червени гърдите на птичката“ — помисли си Кики. Но слънцето още не беше изгряло. Само далече-далече на изток, зад бялата планина, нещо червено багреше облаците.

— Ех, да мога да хвана тая птичка! — каза си Кики и започна да се катери към върха на дървото.

Черните й очички светнаха като бъзови зърна.

Птичката я видя и хвръкна. Кики се спря и се ослуша.

Някой ходеше из гората. Снегът скърцаше.

Кики нямаше време да се скрие в хралупата. Тя увисна на дебелото стъбло с главата надолу. Така заприлича на китка мъх. С такива хитрости често си служеше, за да се скрие от враговете си.

Под дъба дойде жълтеникав заек. Тръсна уши и се сви, цял затънал в снега. Сякаш мисли нещо. Вижда се, че му е зле. Студено му е. Чуди се къде да се подслони.

„Я чакай да го изплаша — каза си Кики. — Той как ме уплаши…“

palavnitsa2.png
Тя блъсна едно клонче над него и извика:

— Ху, ху, ху!

Заекът подскочи. Бяга, бяга, изчезна в гората. Кики остана много доволна. Искаше й се да направи и друга пакост. Зер добре й е. Под дънера на дъба от есенес е скрила цяла торба лешници и сладък буков жълъд. Кожухчето й е топло, красиво. Има си и жилище. Не иска да знае.

— Дали да отида на гости? — питаше се тя. — Но на кого? В такова време сякаш никой не живее в гората. Ще потичам, ще си поиграя сама — реши Кики и се приготви да скочи от дъба. Но ето че отнякъде прехвръкна сойката Сийка Доносчийка. Измръзнала, гладна, че и сърдита. Кацна на дъба и закрещя:

— Казвай къде си скрила жълъд! Казвай по-скоро, нямам време да чакам!

— Ху, ху, ху! — изсмя се Кики. — Гледай я ти нея каква е заповедница! Жълъд ли? Да има да вземаш. Защо не си събра през есента?

— А, тъй ли? Чакай да повикам ястреба. Да знаеш как е гладен! Щом те види, и ще те разкъса — заплаши я Сийка Доносчийка.

— Викай го!

Разкряка се сойката. Кряка, кряка, дере си гърлото, а Кики се смее и скача от клон на клон. Хоп на тъй, хоп на инак. Играе като акробат.

В това време изгря и слънцето. Зарите му зачервиха заснежената гора. Кожухчето на Кики лъсна. Черната й рунтава опашка стана много красива.

Не щеш ли, пристигна и друга сойка. И тя закрещя:




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
палавница 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.