Опълченците на Шипка


Категория на документа: Литература


“Опълченците на Шипка”

Величествена прослава и защита на героичния подвиг

СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ

УВОД: Вазовото творчество, посветено на националноосвободител-ната ни епопея, е ценно с това, че пресъздава духовното и нравствено състояние на народа като следствие от драматичната му история през вековете. “Опълченците на Шипка” е последната ода от цикъла “Епопея на забравените”, която звучи като тържествен химн, посветен на подвига на шипченските герои.
ТЕЗА: Поетът с родолюбиво чувство и будна гражданска съвест възвеличава безпримерния подвиг на опълченците, които достойно защитават заветния връх Шипка, доказвайки, че служат на възвишен идеал – освобождението на отечеството. Одата изразява характерните за нея чувства – прослава и възторг, национално самочувствие и гордост. Поетът се стреми да внуши разбирането си за националната светиня Шипка, че е митологичен знак на героичния подвиг. След вековното робство, характерно с падение и срам, българските герои чрез саможертвата си показват, че народът има свободна воля да победи вековния поробител и да поеме по нов път на развитие.
ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ЧАСТ: Лирическият увод има полемичен характер и вплита две основни чувства – възторга и отрицанието, победата и поражението. Поетът внушава, че в робските векове започва пътят към свободата и готовността на народа за саможертва. Творецът привидно се съгласява с обвинителите на българската свобода, че тя е получена даром. Това всъщност е художествен похват, за да се внуши неоснователността на клеветите, отправени срещу миналото на народа. Болката на твореца “от срама по челото” и от другите белези на робството – бич, окови, хомот, се изразява в градирани емоционални стихове. Многократната анафора на повелителния глагол “нека” постига градация на страданието на народа. Картината на робството внушава драматизъм чрез усещането за дългите робски “дни на позор”, години, векове, наситени с унижения и мъченичество. Поетическата теза в лирическия увод заема дванадесет стиха, а антитезата – шестнадесет. Основното противопос-тавяне е “срам – гордост” и то поставя проблема за националното достойнство. Така Вазов въвежда дискутирания въпрос за подарената свобода на българите, по който заема ясна и категорична позиция:

… що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
С гневен патос поетът отхвърля клеветите, дори нещо повече – чрез антитезата нанася емоционален удар върху враговете на българската свобода. Всеки стих от първите дванадесет е подготовка за страстното противопоставяне на обвинителите. Изрядно са подредени във възходяща логическа градация клеветите. Двете имена Беласица и Батак, едното от далечното, а другото от близкото минало, са най-трагичните в многолетната ни история. Страшната разправа чрез ослепяването на Самуиловите войници и избиването на жени, деца, мъже, старци в Баташката църква са все отмъщение за проявен от българите героизъм. Поетът откроява с две “нека”:

… нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека! …

Това е неговата теза. Тя е потискала най-силно чувството за национално достойнство на българина. Последното “Нека!” е оформено с удивителен знак, защото затваря рамката на привидното приемане на историческите хули. Отваря се път за възторга и преклонението пред Шипка. Метафоричния образ на българският връх разкрива силната вяра на Вазов в историческата памет на българския народ. Върхът е представен като герой – драматично величав “див, чутовен”, характеризиран с метафора и хипербола “що небето синьо крепи с рамената”, “покрит с бели кости и със кървав мъх”. Анафоричното повторение “защото” въвежда причините да бъде защитена националната ни чест:

… защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашата исторья кат легенда грей, …

Историческата победа на българските родолюбци в Балкана може да бъде сравнена единствено с Термопили – символ на героичната всеотдайност. Така преди да опише събитието на върха, Вазов прославя патетично порива на народа ни към свобода.

Храбрите защитници на легендарния връх успяват да устоят на сляпата сила на оръжието, вдъхновени от безкористна любов към родината и от стремежа към национална независимост. Чувството за отговорност пред отечеството и народа, дългът към поробените сънародници и войнската чест ги вдъхновяват за победа в неравната битка. Проявеният от опълченците героизъм е доказателство, че саможертвата в името на родината не е привилегия само на великите нации. Смелите (арг.)защитници на върха противопоставят на стихийната мощ на щурмуващите върха турци мъжествената си готовност да се пожертват в името на високия идеал – мечтаната свобода. Духът им е подкрепен и от братската помощ, която им оказват руските войни, както и от самочувствието, че ги ръководи такъв голям пълководец като генерал Столетов. Нравствената сила на опълченците е творческа задача на Вазов, която той постига чрез епически разгънатия разказ за сражението. Той е даден в същинската част на одата. Още в самото начало поетът изтъква моралното превъзходство над турците, като за защитниците на прохода е подчертано, че те са извисени на върха не само физически, а и със своята твърдост. Метафоричният по смисъл израз “младите дружини” назовава защитниците на прохода, но и подчертава, че те са млади по дух. Храбрите войни на българския народ са носители на вечната мечта за извоюване на свободата. Подвигът, на който са готови достойните синове на България, е вдъхновен от висока цел да оправдаят надеждите на изстрадалите си събратя. Опълченците, наречени “дружините наши”, водят битката “без сигнал, без ред”. Саможертвата е изразена експресивно:

… всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи, …

Надеждата да видят отечеството си свободно им подсказва да се бият. Бранителите на Шипка са представени като лъвове (“кат лъвове тичат по страшний редут”) и като орли (“българи, орловци”) – това са двата култови символа на българската фолклорно-поетична традиция. Лъвът е цар на животните и се отличава със сила, непоколебимост и смелост. Орелът властва в небето като величествена птица от високото сакрално пространство.

В битката “душманските орди” са въплъщение на грубата сила – тълпа от хора, мотивирани не от възвишени пориви, а от съзнанието за превъзходство по численост и въоръжение. В това ни убеждава контрастът между опълченците и Сюлеймановите орди. Той е осъществен чрез редуване на поетически фрагменти, които представят ту защитниците на върха, ту атакуващите турци. Моралното безсилие на османците не може да спре дори повика на “Сюлейман безумний”. Демонският вик “аллах!” представя яростта, която е в опозиция на свободолюбивото “ура!” на опълченците. Насилниците са долу, устремени със сетни сили да увековечат робството. Атаките им са жестоки и настойчиви, защото те се бият единствено да запазят господството си над българската земя. Вазов съзнателно принизява турците, ръководени единствено от религиозния си фанатизъм: “идат като тигри, бягат като овци”. Уподобяването на турците като “тигри” и “овци” разкрива иронично трансформацията на тяхнята жестокост и свирепост в страх. Схватката на живот и смърт приближава своя финал, защото на отчаения щурм на турците върхът отговаря с “лют” отпор.

Вместо отчаяние, че “помощ не иде”, нашите герои стават все по-силни духом със саможертвата си. Вазовата идея е да покаже, че стълкновението на върха не е просто на два народа, а е схватка на живот и смърт между робството и свободата. И в този момент българите са по-силните духом. Те са достойни за победители, значи са достойни за свободата си. Опълченците са готови да “паднат, но честно, без страх”. Поведението на шипченци се определя от мисълта, която носят в съзнанието си за стратегическото значение на връх Шипка. Ако падне върхът – остава робството и затова героите извършват чудеса от храброст. Саможертвата става поведение на всички защитници, сравнени с “шъпа спартанци под сганта на Ксеркса”. Въплъщение на надеждата за свобода е генерал Столетов, който напомня на героите за техния дълг към родината, а също и огромното значение на прохода за бъдещето на войната. Призивът му е съзвучен с решимостта на всички да станат победители с цената на живота си:

… “Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!”

Генералът изисква в критичния момент българите да намерят нови сили, за да не бъде пречупен бойния им дух. Думите, че руският цар е поставил в ръцете на борците честта си и изхода на войната, доказват, че българи и руси са свързани на върха с топла обич и обща действена мощ. Лавровият венец е символ на победа. Възхитеният от героите поет възкликва: “О, геройски час!”, защото саможертвата е станала поведение на всички опълченци. Те са характеризирани с поредица антитези:

Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят …

Авторовата теза е за героичната извисеност на опълченците. Тяхната решителност, упоритост, героизъм и себеотрицание са достойни за възвеличаване. Часът на жертвоприношението с “една смърт юнашка”, когато те са готови “със сладката радост до крак да измрат” е дошла. Това ще бъде пред цялата вселена. Ръководно начало за тях е да съчетаят смъртта и победата, защото пред образа на България подвигът е достатъчен стимул за героизъм:

“България цяла сега нази гледа,
този връх висок е: тя ще ни съзре,



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Опълченците на Шипка 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.