Общочовешките ценности в поезията на Никола Вапцаров


Категория на документа: Литература


Общочовешките ценности в поезията на Никола Вапцаров
Творчеството на Никола Вапцаров носи белезите на противоречивата епоха, в която е създадено – четвъртото деситилетие на двадесети век. Поезията му е заредена с динамиката на ярките социални проблеми, сред които изпъкват теми като войната, гладът, трудът, вярата, борбата. Поетическите текстове на автора – издържали крайностите на идеологическия прочит – от венцехваление до пълно отрицание, остават в българската литература със своята непретенциозна човечност и с грижата за най-важните ценности в съществуването. Неговото творчество се приближава до хората и им говори разбираемо, на техния собствен език, за дълбоките терзания на времето си, за големите дилеми на историята, за страшната сила да се обича живота при цялата му горчивина. Тази дълбоко интимна лирика, носеща неповторимата индивидуалност на лирическия „аз”, отличаваща се с дълбоко човешка, хуманна същност, наситена с революционния патос на епохата, но подчинена на основополагащи за човешкото съществуване нравствени закони и непреходни човешки ценности. Вапцаров излюстрира живота в цялата му необозримост и сложност, разбира го философски мъдро и влага в него инвенции с общозначим характер.
Съсредоточие на авторовата поезия е човекът с неговите надежди, болки, проблеми и стремежи. Това определя нейния хуманистичен патос. Голямата идея за индивида е разкрита в различни аспекти и с различни мотиви, тя е непосредствено свързана с гражданската позиция на лирическия „аз”, неговото отношение към социалното битие, вярата му в доброто у човека, в прекрасното бъдеще, неговите мечти и пориви. Докато Гео Милев и Христо Смирненски обръщат поглед към утопията, търсейки в руините на стария свят поле за нейната проекция и установяване, като по този начин творят смисъла на действителността, то Вапцаров не твори, а търси смисъла на битието зад привидната абсурдност на света. Създадената върху тези фундаменти поезия разкрива ценности, сред които вярата е утвърдена като висша, а конфликтът между бляна и суровата действителност, между човека и истината, между човека и историята поражда мотива за борбата. Тя е кулминационният момент на катализираната жизнена енергия, вододелната „сегашност” в общия хоризонтално-прогресивен поток на времето, условно деляща го на минало и бъдеще. Поетиката на Вапцаров е част от развойната линия „на поетиката на търсещи смисъл” (Н. Георгиев), а нейният вътрешен драматизъм е съизмерим с мащабите на Ботевата и Яворовата поезия. От тази гледна точка книгата „Моторни песни” се ражда, за да пресъздаде на художественото поле епична картина на двубой за хляб и свобода на човека, за утрешния ден на човечеството, което носи в себе си дълбока вяра, чрез която разпространява своите общочовешки послания.
Чрез творбите си поетът доказва, че животът без вяра е невъзможен, тя е необходима на човека, за да достигне той пълното си себеосъществяване, тя е важна опора в духовния му свят. Тя има екзистенциално значение за всяка личност, притежава невероятна сила, тя е неотделима част от душевността на човека, от стремежа му за пълна себереализация. Именно затова „Вяра” е творбата, която стои в началото както на „Моторни песни”, така и на първия цикъл в нея „Песни за човека”. Самото и разположение я натоварва с допълнителни значения на въвеждащ текст в света на една заявяваща се още в надслова човечност. Тази творба открива един много сложен за разгадаване и интерпретиране свят, чрез който Вапцаров разкрива какво представлява за него вярата.
Авторът използва за база библейската идея за синапеното зърно вяра, което е в основата на душевността на всички вярващи, тя обуславя живота, мечтите и всичките им желания, определя цялото им съществуване. Поетът разкрива, че пълноценният човешки живот е невъзможен без вярата, тя е изконно заложена необходимост:
Но ето, да кажем,
вий вземете – колко? –
пшеничено зърно
от моята вяра,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка...
Без нея не може да се постигне реализация:
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
..........................
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Опозицията „че още ще бъда” – „ще бъда аз нищо” насочва към доховните измерения на човешкото съществуване, физическият живот не винаги означава нравствен просперитет, защото за него са необходими преди всичко вечните, неотменни морални стойности, вярата, която изгражда духовния храм на човека, тя е гарант за осъществяването му.
Вярата съхранява духовната сърцевина на човека, отстоява високите стремления на духа. Непоколебимата и същност притежава невероятна сила, дори куршумите са безсилни пред нея:
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
Подобно на Исус и неговите последователи, които са защитили учението си с дела, така и Вапцаров доказва вярата си чрез готовността си за пълно себеотдаване:
За него – Живота –
направил бих всичко.
Лирическият герой е краен не само в идейно-емоционалните си осмисляния. Той избира ярките жестове на диалогизиращия и убеждаващия. Основната конфликтност на творбата е възпроизведена в нейната поетическа и лексикална организация. Размисълът за човешките и житейски ценности започва като изповед, със смело изявеното „аз”. Твърде скоро изповедността преминава в разговорност, като първо героят спори с въображаемите похитители на неговия живот, но после въвлича събеседника в тъканта на творбата с местоименията „ти” и „вий”. Тази раздвоеност в основното речево действие създава пулсации на изказа, които очевидно се стремят да убедят читателя – творбата не остава безстрастна наблюдателка на логическите аргументи, а разгръщането им става с нескрита полемична и риторична енергия.
Характерният за Вапцаров накъсан стих задава стремителния ритъм, с който говори лирическия Аз. Неговото слово провокира, притегляйки събеседника към неговата гледна точка и оттласквайки го в позицията на възможен противник. По този начин не остават необследване страни в спора, незаявени възможности или смисли. При това разнообразието на изразни средства е подчертано разноречиво, така че заостря още повече вниманието. Въпросите („А как, ще щурмувате ли, моля?”), възклицанията („Не! Неуместно.../ Не струва”), яростните повторения („Напротив, напротив!”, „аз пак ще отричам/ Аз пак ще обичам!”, „Свалете!/ Свалете!”, „няма, открити!/ Няма открити!”), предположенията („ето, да кажем”), поетическата метафорика („Живота със грубите/ лапи челични”, „небето синее”) – всчико това е част от една ярка съвкупност, която е организирана около водещата идея и изгражда въздействието на творбата. Смесването на стиловите регистри – от поетичен и евангелски до груба разговорност, поражда смислови полета на доверие и убедителност.
Стихотворението е апотеоз на вярата, която е в основата на духовния живот, тя е по-силна от всичко в реалността, осмисля съществуването и е нравствена опора в осъществяването на стремежите. Това схващане на Вапцаров, че човешкият живот без вяра е немислим, е заложено в цялото му творчество. Вярата като ценност, пресъздадена в творбите, не е константно понятие. Поетът проследява в психологически план нейното развитие като вътрешно движение на духа и съзнанието, разкрива еволюцията на душевността, пътя на раждането на ценностите и достигането до тях.
Вярата е изконно заложена в човешкото съзнание, но тя претърпява развитие в различните етапи на живота, тя и оптимизмът са неотделими от най-светлия период на живота – младостта („Писмо”, „Родина”).
Това е време, когато и най-неосъществимите мечти живеят в съзнанието като реалност, тогава животът е красив и привликателен:
Живота бе ведър
и лесен,
живота бе щедър...

(„Родина”)
Целта на твореца е не да представи мъченическата участ на героя си в житейски-битов и социално-веществен план („Родина” и „Писмо”), а да опише социализацията му, да проследи пътя на болезнените прозрения и аналитичните равносметки, които го довеждат до духовно и емоционално-психологическо израстване и съзряване. Корените на обезверяването и отчуждението са потърсени в обективната реалност. Като тръгва от романтиката на младежките мечти, от надеждата за красота и вярата в истината, „в доброто/ и в човека”:
Ти помниш ли
морето и машините,
и трюмовете, пълни

с лепкав мрак?
И онзи див копнеж

по Филипините,
по едрите звезди

над Фашангуета?




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Общочовешките ценности в поезията на Никола Вапцаров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.