Образът на Родината в творчеството на Иван Вазов


Категория на документа: Литература


Образът на родината в творчеството на Иван Вазов

Патриархът на българската литература Иван Вазов оставя изключително по обем и съдържание творчество, в което активно изразява своята гражданска позиция на духовен водач на нацията. В своето творчество той следва една основна тема- родината и винаги отразява различните прояви на родното. Водещото чувство у Вазовото творчество е патриотизъм и любов към народа, които са във всеки негов ред. Духовният водач приема писането като дълг към родината и затова неговото то разказва, описва, коментира и анализира, възвеличава, гради митове и критикува, то обхваща българската действителност в различни периоди и от различни аспекти.

Родината, най-голямата любов на поета и неговият най-голям дълг, има нужда от припомняне на забравените идеали, ценности, морални норми и образци от миналото, затова и нейният духовен водач ги припомня в своето творчесво, затова и митологизира националните ни герои и техните велики дела. В Следосвобожденската действителност българина изгубва своята принадлежност към народ, език и родина, сремейки се да достигне различните европейски образци или да натрупа капитал, затова Вазов защитава българщината като възхвалява красотата на природата и светостта на езика ни и прославя великите мигове от миналото ни. В тази действителност човекът губи своята сетивност, бори се с всички сили за власт и лично преуспявяне и е готов да погуби дори и ближния, и родината, затрил е идеалите на дедите и загиналите герои, затова и Вазов критикува настоящето и то е главен сатиричен образ в някои от произведенията му, но пък винаги е изпълнен с надежда към миналото и вярва, че то ще бъде по-добро и по-светло от сивата действителност.

В стихотворението “Новонагласената гусла” от първата си сбирка “Пряпорец и гусла” Вазов отхвърля камерните настроения и интимни трепети от най-ранните си творби, обявявайки ги за робска поезия (“да опустеят песни лъжливи”) и дава ритуална клетва, че ще бъде верен на новия си дълг: да твори “песни свободни”, в които да разкрива страданието и величието на своето Отечество. Това патриотично вричане е позиция, която отстоява неизменно до края на творческия си път.

Най-трайно присъствие във Вазовото творчество има позитивният образ на българското. Негова най-представителна черта е героичното, т.е. България е видяна в своите върхови героически достижения. Те имат многопосочни времеви измерения. Основна линия в цикъла балади “Легенди при Царевец” е възвеличаването на архаичното минало (епохата на Второто българско царство). Най-обемен обаче в творбите на поета е героичният образ на Българското Възраждане, синтезиран в одическия цикъл “Епопея на забравените”, романа “Под игото” и повестта “Немили-недраги”. Извисяването на възрожденската епоха преследва няколко патриотични цели – в един план Вазов иска да превърне художествения образ на близкото минало във вечен извор на национално самочувствие; в друг – да утвърди достойното място на нашите славни герои и събития в контекста на световната история; в трети – да изобличи аморализма на следосвобожденската епоха, деформирала идеалите на Въэраждането. Тази партиотична стратегия има за цел да преобрази травмираното от робството национално самочувствие, да формира култ към себехаресване, като по този начин разколебае властващата в обществото теза, че придобитата свобода не е отвоювана, а подарена.

Тези идеологически задачи определят най-пряко моралния патос на “Епопея на забравените”. Подтик за написването на „Епопеята” е преди всичко болката на Вазов от откритието, че неговото съвремие обръща гръб на обществения идеализъм и разбирането за дълг, обуславящи подвига на Левски, Раковски, перушенци, опълченци. В заглавието неслучайно присъства понятието „епопея” – историческо значимо събитие или дело с общонародно значение.”Епопея на забравените” е едно от най-българските произведения не само, защото Вазов възсъздава делата, с които личностите-водачи влизат в българската история, а и заради това, че пресъздава формирането и утвърждаването на онзи народен дух и характер, чието проявление е във върховната саможертва. Заглавието е оксиморон, маркиращ нравствения парадокс на епохата: гигантите на националния дух, равни по величие със световните героически образци (Христос, Сократ, Хус, спартанските воини), са позорно забравени от потомците.

Носители на представата за героическия образ на България са водачът и народът, разкрити като сътворци на историята. Основният двигател на националните промени – революционният апостол, присъства като образ-средство за утвърждаване на позитивната представа за родното. Вазов го описва като индивидуален изразител на колективните борчески желания – патриотичен продукт на историческия момент с мисия на посредник между Народ и национална Идея. „Епопея на забравените” е Вазовия опит да се пребори с незнанието и забравата на българите за „абсолютното минало” на родината. Посланието на духовния водач е към вечността, времето напред, затова „Епопея на забравените” е смятана за национален пантеон на героите ни. Героическият мащаб на нейното дело е синтезиран в ярки философски поанти на програмните оди от цикъла. В “Паисий” двустишието: “и хвърляше тайно пез мрака тогаз/най-първата искра в народната свяст” внушава чрез символите на мрака и светлината съдбовния преход от епохата на историческото безпаметство към мига на сдобиване с познание за историческо минало, т.е. трансформацията на средновековното в ренесансово светоусещане на националния дух. Подвигът на Начинателя, запалил сред мрачния хаос на робството светлината на националната идея, е видян в интелектуалната победа над църковния светоглед и духовно-физическото себераздаване на патриотичната кауза – създаване на История (“труд многолетен”, превърнал един “род” в “народ”). Този поантов финал влиза в идеен диалог със завършека на одата “Раковски”: “пролома широкий, който ти тогаз/в бъдещето тъмно отвори за нас”. Положената Паисиева “искра” се разраства до “пролом” в народното съзнание, идеята за нуждата от историческо познание (свръхценността памет – “четете да знайте”) – до идеята за нуждата от свобода (“сяйна зорница”). Тук подвигът е разкрит в енциклопедичното себераздаване на личността, стремяща се да дублира всички будителски роли (“мисъл и желязо, лира и тръба/всичко ти бе в купом за една борба”). Патриотичното будителство на “мечтателя-безумен” Раковски променя според Вазов трагическата перспектива в развоя на националното време (“бъдещето тъмно”). Първата ода от цикъла, „Левски”, въвежда идеята за святата жертвеност на българския дух в общата Композиционна структура на „Епопея на забравените”. Поетическото действие има за свой вътрешен двигател психологичния размисъл на героя:
Манастирът тесен за мойта душа е.
кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Тук Апостолът е носител на действената добродетел, чрез която успява да надвие злото. В одата времето, през което героят се „скита” „бездомен, без сън, без покой,под вънкашност чужда и под име ново” е митологизирано. От действителните пет години на революционното дело на Левски, Вазов описва девет, което е неслучаен избор на число, това е умноженото число на Светата Троица, а троицата есимволичното число на Бог. Образът на Левски е изграден по модела на библейския сюжет за делата на Исус. Левски се отдава на аскетизъм и скиталчество, вършейки делата си, у него липсва страх от смъртта: „Той беше безстрашлив. Той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов”, „Смъртта бе за него и приятел и брат”, защото тази смърт е свята и достойна, тя е желана, защото е в полза на народ и родина, той е образ на саможертвата също като Исус. И също като него в един момент от делото си сред народа достига до чудото: „И семето чудно падаше в сърцата и бързо растеше за жътва богата.”, което е кулминацията на одата. Процесът “посяване-поникване-порастване-жътва” е представен като резултат от въздействието на революционното слово (аналог на Словото Божие). “Искрата”, “тръбата”, “семето”, “фаталният знак” са негови метафорични означения. Образите на Левски, Каблешков, Бенковски и др. разкриват възлов момент от историческото битие – доближаването на семейно-битовия (робския) до революционния стереотип на живот. Исус бива предаден от Юда и Левски бива предаден от поп Кръстьо. Предателството подсилва саможертвения образ на героя и предопределя неговия трагичен край. Но смъртта, за която е предопределен Левски, придобива нов национален смисъл. Тя е красива саможертва за свободата на народа. Обезсмъртява духа на загиналия. Завинаги вписва името му в народната памет. Остават историческите плодове от святото дело на Апостола. Народът е готов да промени съдбата си, да напише първата най-светла страница в летописа на националната духовност, но преди свободата, топ трябва да се прости със своя апостол Левски.
Покръстил душите с ново, светло „слово за народа”, Спасителят на българския национален дух се изправя пред трагичната предопределеност на човешката си съдба:
Той биде предаден,...
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси - грозно изпитанье -
един ответ даде и едно мълчанье,
и казваше: „Аз съм Левски. Ей ме, на!”
Той биде обесен.
Личността на Левски е епично извисена над предателството и осъзнатата раздяла с живота чрез духовната сила на необикновена вяра в себе си и в близката свобода на народа. Пред лицето на смъртта остава сам, обгърнат в трагично мълчание, което е израз на вътрешна сила и заслужаващо дълбоко уважение човешко достойнство. Апостолът на свободата е личността, самоидентифицирала своя човешки АЗ с националната жертвеност на епохата. Той приема смъртта, за да посочи пътя към свободата - голямата историческа цел на Българското възраждане. Времето става история в сюблимните мигове на съдбовни изпитания, когато човешка и национална съдба се сливат. Смъртта е жертвено пожелана, осъзната като трагична необходимост. Именно раздялата с живота в съдбовен миг на среща с потребностите на времето превръща човека в голяма, трагично величава историческа личност. Тя е съизмерима с епохални събития в човешката история. Трагичната лична участ на Левски е национален принос във вечната духовна памет на времето, съхранила светъл спомен за смъртта на най-достойните. С техните имена се назовават миговете на общочовешко безсмъртие:
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.
Смъртта: „най-грозний конец в бъдещето става най-сяен венец.” Национално значима е смъртта на Левски. Тя е свята, избрана е в името на българската свобода. Това издига човешката саможертва до висотата на национална светиня, а споменът за делото на Левски се превръща във вечна историческа памет на нацията.

Образът на водача като „първоапостол” на свободата е ярко отразен и в романа „Под игото”. В него може да се проследи точно промяната у психиката на българина при срещата със смелата идея на революционера. Ако в началото българина отстоява смирената глава като своя щит пред поробителя и сякаш се ръководи от мотото: „Страх лозе пази”, за да защити дома и благополучието на семейството си, то малко по малко той започва да „прохожда” в светоглед си и отправя погледа си и ивън своята ограда. Конкретен пример за тази промяна е метаморфозата на чорбаджи Марко Иванов. Уважаван човек на срадна възраст, трезво мислещ и улегнал, той знае от дедите си, че робството сякаш е вечна участ на неговия народ. В началото неговата позиция пред революционерите е: „Играйте си с огъня!...Бунт? Такова нещо не дай, боже, то ще бъде пропаст!”. Той не вярва, че във време, когато: „Само да мръднем и ще ни изколят като овци” е възможно „хлапаци с чакмаклии пушки” да съборят „петстотингодишно царство, дето е плашело цял свят”. Но постепенно при дружбата си с носителите на новото консервативната здравина на патриархалното му мислене се разчупва, за да стигне бавно и постепенно до заключението пред самия себе си: „Лудите, лудите- те да са живи!...”. А тази промяна настъпва и при много други българи и това се дължи на ония, които разпалват пламъка на раволюционния огън, такива като Бойчо Огнянов, доктор Соколов, Кандов.

Погледнат от друг аспект, романът „Под игото” представя трагизма на великата идея за Априлското въстание. Идеята е велика, защото тя е първата значителна крачка на един изстрадал народ да пролива кръв за свободата си. Много знайни и незнайни личности се присъединяват към подготовката за въстанието. Но ефектът не успява да достигне идеологическите планове и очаквания, но 1876 година остава бележита в историята на народа ни и показва на света, че на това късшче земя има и смели, безсрашни и жертвоготовни люде, на които не им е по-скъп живота от желанието за свобода. В „Под игото” въстание не се осъществява или поне не дотолкова като в „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, но във Вазовия роман проличава трагизма на една велика идея удавена в много кръв. Подготовката на великата идея е подробно изразена. Бойчо Огнянов, доктор Соколов, Кандов, дякон Викентий, чорбаджи Марко, отец Йеротей, Боримечката и още много от героите посвещават много време на кроежите на въстанието и смело се впускат в борбата, която гарантира сигурна гибел, но те отстяват утопичната си идея докрай. Опожарената Клисура е символ на трагичния обрат на едно силно желано дело, на ужаса и погрома, но и на смелостта на ония, които се хвърлят смело в огъня въпреки очевидната невъзможност за постигане на каузата.

В романа „Под игото” присъства и патриархалня ред и порядък. В дома на чорбаджи Марко Иванов семейната йерархия и типично българския бит са силно застъпена характиристика. В чорбаджийския дом има ред и патриархална подреденост. В главата „Гост” автентичността на бългаския дом присъства силно. Семейството на чорбаджията е голямо, но в него всеки има своята роля и задължения. На вечеря на трапезата присъства цялото семейство, това е времето, когато семейството е заедно и всички могат да се видят и да си поприказват. Тогава бащата като глава на семейството проследява кой как е свършил своите задължения през деня. Чорбаджи Марко е обикновен човек е не много образован, но е много набожен и затова изкъсо следи своята челяд да се изучава и да почита религията. Затова и толкова се разлютява, когато малкият Киро го лъже, че е ходил да се изповяда. Бащата се стреми да предпази децата си от всички пороци. Дава им да пият пред него, за да не се изкушават извън дома. Той стриктно държи на прилежния им външин вид и маниери, често им прави забележки, ако нещо не е както трябва: „Димитре, не присягай пред баба си на софрата, не бъди такъв фармасонин!”. В тази забележка чорбаджи Марко държи ни само на маниерите на сина си, ами и на уважението към по-възрастните. Трапезата е сващено място за патриархалния човек, затова докато българинът се храни, той трябва да има приличен вид и маниери, да не се отнася непочтително към самия ритуал на семейната трапеза и към останалите членове от семейството, които присъстват на нея: „Гочо, що си се разкопчал като ахиевски читак? Па хвърляй феса, кога сядаш на софрата.” Домът е сакралното пространство на българина, там той е защитен, там той не е роб, защото той може да живее според своя бит и обичаи. Трапезата е свещена, затова на нея фесът е излишен, той поругава бългаската и християнска идентечност. Като набожен човек, чорбаджи Марко е благодарен на Бог, че трапезата му е пълна и семейството му има от какво да преживява. Почитта към хляба е особена, тъй като той се свързва с библейския сюжет и делата на Исус / „плът от плътта ми”/. Челядта на чорбаджията също е възпитавана според патриархалните и христиански норми: „Илия, не дръж ножа като касапин, не коли, ами режи човешки хляба!”. Чорбаджи Марко е патриархален човек, но той има и свои собствени принципи, според които възпитава децата си: „Въпреки обичая на повечето бащи по онова време- додето обядват, да държат прави децата си, уж да ги научат на почит към старите- Марко винаги туряше своите на софрата. Също и кога имаше гости, той викаше синовете си да присъствуват.... „Нека да добият господарски нрави- обясняваше той,- а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето.””. Това е ярък пример, че почитта на чорбаджи Чарко към патриархалния модел на възпитание, не го прави консервативен. Неговото мислене е отворено за новости и той иска да предаде старото на децата си, но да не формира у тях затвореност за новото, защото българският народ има нужда от някои модернизации в модела на мислене и защото България има нужда от млади и смели хора със самочувствие, които да вярват и да градят нейното по-добро бъдеще. Такава черта чорбаджията проявява и когато чува старата си майка да плаши децата му: „Спи, бабината, спи, че турците ще дойдат да те грабнат...”. Чорбаджи Марко веднага я скастря: „Мале- каза той,- стига си плашела с тия турци децата! Ще им оживей страхът на сърцето.” Този метод е стар и се предава поколения наред, вероятно дори чорбаджи Марко е бил сплашван така като дете. Но той не иска това и за децата си. Тези думи водят до страх от турците още от ранна възраст, а чорбаджи Марко явно иска ниговите деца да не се боят от поробителя. В този момент у чорбаджията проличава бегла надежда, че новото поколиние, това на неговите синове, няма да е страхливо като всички, които са се страхували пет века и са търпели робството. Младите могат да променят бъдещето, ако у тях не съществува страх от поробителя. Наред с всички ценности, които чорбаджи Марко иска да възпита у челядта си е и знанието и почитта към историята, но историята не на коя да е държава, а на Русия. Той, както и много други българи вярва, че „братята руснаци ще ни освободят”, затова българите трябва да са готови за това побратимяване.

Внимателното проследяване на образа на чорбаджи Марко в романа разкрива един патриархален представител на българския народ, който си стреми да предаде на поколението си всичко българско, морално и патриархално, но и да не ограничава сватогледа на децата си само в старото, а да прихващат по малко и от новото, защото без него бъдещето на целия народ ще бъде същото както е бело през последните пет века- непълноценно, робско съществуване.

В своето творчество Вазов не пише само за традиционното битие, а и за всичко българско поприцип. И ако робското битие не е повод за национална гордост, то съвсем не значи, че в понятието българщина изобщо не се включват други такива. И тъй като той се стреми да изгради национално самосъзнание и самочувствие у българина, който сякаш не изпитва принадлежност към нищо, Вазов намира и възхвалява красивите неща, достойни за гордост.

Едно от нещата, с които българинът трябва да е горд е природата по неговите земи. Голяма част от Вазовото творчество слави красотите на родината и задава топоси, които определят от къде до къде красотата е българска. Всъщност преклонението пред красотите на българската природа е мотив, който присъства от най-ранното, чак до най-късното Вазово творчество. Той постоянно няпопня за нейната прелест и припомня, че тази красото е повод да сме горди, че сме българи. Своето преклонение пред природата Вазов изразява в богатото си художествено творчество. Във великолепните си пътеписи: „Великата рилска пустиня”, „Живописна България”, „В недрата на Родопите”, той не само описва с дълбоко познание забележителностите на местата, които е посетил - географски особености, исторически събития, хора и пр., но и спонтанно изразява лирическото си възхищение от неповторимите по красота природни гледки. Най-силен емоционален отклик обаче природата намира в неговото лирическо творчество, събрано в стихосбирките „Поля и гори” (1884), „Звукове” (1894), „Скитнишки песни” (1899), „Юлска Китка” („Какво пее планината” - 1917), „Люлека ми замириса” (1919) и др.

Любовта на Вазов към природата е неделима от националното му чувство. За него любовта към природата е преди Всичко любов към родината. В „Люлека ми замириса” поетът казва, че е обходил цяла Европа, но колкото и да е бил пленяван от красотата на чуждата природа, само една обич се е таяла в душата му - тази „към рая балкански”.
Още в дните на робството Вазов изповядва обичта си към родната страна чрез любовта си към нейната природа: „Любя твоите балкани, твоите реки, гори, твоите весели поляни, де Бог всичко наспори.” („Де е България”)

След Освобождението, следвайки възрожденската традиция - идеализиране на хубостите и богатствата на родната природа, поетът вдъхновено прославя красотата и плодородието на българската земя, превръщайки ги в символ на България. В стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти!” Вазов рисува великолепна Картина на обичаната безкрайно красива родина („безкрайно” синьо небе, „весели долини”, „планини гиганти”, „земята пълна с цвете, небето със брилянти”), както и на богатствата на земята ни, събрала „в едно всички блага и дарове: хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове”. Светлите чувства на лирическия АЗ се помрачават обаче от мисълта, че това богатство и красота не се оценяват от българите, които живеят като чужденци в този дивен „рай”.

Вазовите стихотворения за природата са като поетическа география на България.
Почти няма българска планина, на която той да не е посветил стихотворение: „Родопите”, „Гордейте се, Родопи, гиганти камънисти”, „Пирин”, „Витоша”, цикълът „В лоното на Рила”. Няма величествен кът в българската природа, който да не е обезсмъртен от неговото перо: „О, Белмекен!” „Мусала”, „На Еленин връх”, „На Ком”, „Белоградчишките скали”, „На Черни връх” и др. Върхове, долини, реки, планински езера със своите неповторими хубости будят възхищението на поета и пълнят душата му с благодарност към творческите сили на природата. В песните на Вазов диша българската природа с аромата и багрите на своите цветя - роза, люляк, здравец, босилек, синчец, мак и др.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Образът на Родината в творчеството на Иван Вазов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.