Образът на Гергана в “Изворът на белоногата”


Категория на документа: Литература


ТЕМИ:

СЛАВЕЙКОВ

1) "ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА"

Образа на Гергана в "Изворът на белоногата"

"Изворът" на българското достойнство остава завинаги "вграден" в художественото пространство на Петко-Славейковата творба "Изворът на Белоногата". Красивата легенда за Гергана, останала вярна на любовта си към българското, звучи със стародавните гласове на митологичното предание, преплетено с нородно-песенните стихови послания на Славейков. Поетът се вслушва в душата си, събрала многозвучните багри на митове, легенди и песни от всички краища на родната земя. И от тях избира най-красивия, най-извисения глас, който запява в неговата поема "Изворът на Белоногата", за да разкаже съхранената от векове баладична приказка за вградената духовна сянка на Гергана, превърнала се във вечен символ на приемственост между българския дух на поколенията.
Гергана, идеала на П. Р. Славейков за българка, притежава качества и черти на характера, дълбоко ценени от бълг. народ векове наред и превърнали се вече в символ на българското и на българщината. Това са
именно нейната физическа и духовна красота, издържани в духа на българската традиция.
Още в началото на поемата Славейков откроява Гергана от останалите моми в селото, и извън него. Той я нарича "пиле шарено", "вакло агънце", "бисер между мъниста". Така авторът изразява красотата на героинята - нещото, което българите са притежавали, притежават и ще притежават. Толкова казва Славейков за физическата красота, но от факта, че Гергана е била най-красива в цялото село, съдим, че е била запленително хубава.
Но идеалната българка не е красива само физически.. Гергана притежава всички качества, смятани от българина за много ценни и важни. На първо място сред тях е трудолюбието.Тя ходи на нива, върши къщната работа, поддържа градинката... Българката е известна с трудолюбието си. Освен че е трудолюбива, Гергана е и скромна. Това е едната от причините, поради които тя не отива с везира - скромността й. Нейното съзнание не е обсебено с алчност и жажда за пари и блага, както много други.
. Българите ценят и вярността в любовта. В това отношение Гергана е просто идеална. Нейната любов към Никола е чиста, неподправена и духовно възвишена. Гергана е създадена точно за него
Гергана е добра християнка и почита родителите си. Тя ги уважава и им помага в къщната работа и на нивата. Тя обича родния си край, тя не би го заменила със сараите в чуждия Стамбул. Гергана е родолюбка, българка
съхранила дълбоко в себе си българското. Затова тя не изменя на родината си и не отива с везира. Нея не я мами чуждото, стига й това, което има.
Самочувствието на българина, неговото национално самосъзнание изиграват голяма роля за запазването на българската. нация в периода на турското робство. Българина притежава морална сила и смелост, без помощта на които той нямаше да може да устои на опитите за духовна асимилация, направени от османците. Българина е известен със своя ум. Такива качества притежава и Гергана. Тя е морално устойчива: все пак не всяка девойка би отказала на изкусителните неща, предлагани от везира. Но Гергана извоюва морална победа, благодарение на това, че е силна духом, на това, че е скромна, и най-вече на това, че е българка.
Гергана е идеал за българска жена, просто защото е българка. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности.
Петко Рачов Славейков е един от колосите на българската литература и един от "виновниците" за пораждането и развитието на българското националноосвободително движение. Чрез своето произведение "Изворът на Белоногата" той успява да вдъхне родолюбие и духовна подкрепа на своя народ, така нужни им за борбата срещу османските поробители.

*************************************************************

ЧУЖДЕНЕЦЪТ, ЗНАНИЕТО И "АДЪТ" НА ДРУГИТЕ

Мила Кръстева

Глобалният смисъл на конфликта между носителите на българското етносъзнание и чужденците, обитатели на българското възрожденско културно пространство, може да бъде премислен чрез лавината от макротекстове и микродетайлите им, но в дълбинните си семантични смисли този конфликт има все същите предизвикателства и опори в развитието си. Образът на чужденеца, доказал огромните си сюжетноинтерпретативни възможности в текстовете от "История славяноболгарская" насетне, тук ще бъде изследван в дядо-Славейковата баладна мистификация1 "Изворът на Белоногата". Наблюденията си ще развием в две от възможните посоки за анализ на "Изворът на Белоногата":
Първата, с която ще започнем, залага на това, че Гергана и везирът са чужденци един за друг, но отношението им един към друг се мотивира от диференцирани критерии и схващания за избора на начина на живот2. Оценката на Гергана и на везира за своя свят и за света на опонента се опира на противоположни критерии и сетивност за необходимото и достатъчно свое и за малкостта в света на другите, затова гледната точка на чужденеца ни е нужна, за да допълним познанието за нашия свят3. Различията в двете гледни точки ще проследим в сферите на: психолингвистиката на колоремния дискурс, предметно-вещната детайлизация на интериора и екстериора и семиотиката на езика, с който се говори за/на чужденеца и на който език се артикулират представите за своя-и-чуждия свят.
Втората анализационна линия пък застъпва идеята за теоретичната "недостатъчност" на възрожденското културно мислене и невъзможността му да излъчи поемата "направо", без "патерицата" на фолклорната балада. В тази посока ще подчертаем, че досега баладната развръзка беше четена с акцентното извеждане на мотива за вграждането, поради което до момента изворът не е "видян" като относително самостоен персонаж в системата на образите, персонаж, който осъществява всички сюжетно-конструктивни и сюжетно-смислови равнища в баладната мистификация. Нашият текст предлага пренасочване на вниманието в друга възлова за сюжета посока, посоката:
"после за помен поръча / изворът чешма да стане"4.
Интерпретацията чрез ключовия образ на помена смърт има за цел да покаже, че баладният финал не е "изкуствено" прилепен към "Изворът на Белоногата", както все се твърди в досегашната критическа литература. Прочитът на текста чрез семиотиката на помена смърт крие неоткрити все още възможности за анализ - анализ, който да покаже, че везирът не дарява свобода на Гергана, защото бунтът на литературната възрожденска българска мома, пожелана от друговерец, може да бъде разрешен само архетипно.
Преди познанието: да бъдем себе си
В дядо-Славейковата баладна мистификация своето и чуждото конструират набор от допустими и изключващи се връзки, обективирани чрез съполагането и отделянето на везира във/от конкретни културно маркирани държавно-политически, ритуално-битови и ситуационни полета5. Тези полета могат да се изследват чрез анализа на де*ата между Гергана и везира, който протича във верижни сюжетно релевантни противопоставяния, подредени в определен йерархичен ред. Доминантна, в парадигмата на своето и чуждото, е двоичната опозиция за диференцираното качество на начина на живот в предкултурния и в модерния свят. Двусмисленото противопоставяне между патриархалната старина и цивилизацията "се разпада" на вторични смислови опозиции, които изправят героите в словесен де*ат един срещу друг за стойностите на своето и чуждото. Тези опозитивни разклонения попадат в полетата на диалогичността за:
І. Властта и (не)подчинението:
"Та що е твоят любовник пред мене и пред властта ми;" - срещу "- Пред тебе, аго, нищо е, / но за мен, знаш ли, всичко е, / воля аз него, та него..."
ІІ. Различната нравствена мотивация на правата и забраните в моралния избор на доброто или злото:
"- Ходиш ли, млада девойко, / ходиш ли и ти на нива / да гориш лице снежано, / да косиш ръце нежани? / Ти не си затуй родена, / най си родена, дарена / бяла ханъма да бъдеш, / все по чардаци да ходиш..." - срещу "Добре съм, аго аз тука / при стари баща и майка / мен не тежи ми шетнята. / Откакто съм ся родила, / все тъй съм расла порасла, / кога по нива, по лозе - / на стар бащица на помощ, / кога пък в къщи да шетам - / на мила майка отмяна."
ІІІ. Модерният (градът) и предмодерният (селото) начин на живот:
"Склони ти само да дойдеш, / на Стамбул да тя заведа: / да видиш де е хубаво, / да познаш що е охолно!" - срещу "Хубаво, аго, жив ми бил, / но аз съм проста селянка, / не ми са драги хареми, / нито свилени премени; / не искам жълти жълтици, / не искам дребен маргарец!"
Всяка страна на откроените опозиции е двусмислено маркирана, едновременно определена с положителни и отрицателни семантични характеристики - поради смяната на оценяващия субект (Гергана или везира) и оценявания обект (своето или чуждото). Своето е маркирано с положителни стойности и се възприема като добро, когато се оценява от Гергана, но същото това свое е чуждо за везира и тогава стойностите му натрупват смислови асоциации за недостатъчност, неизчерпателност, непрестижност. Герганиният свят - в диалогичните конструкции на везира - не е пряко определен като низше равнище на предмодерното развитие, това значение обаче се подразбира от контекста, читателят го открива, съпоставяйки образите Бисерча-и-Стамбул, обрисувани чрез двете гледни точки.
В "Живата метафора" П. Рикьор говори за една следлингвистична дисциплина, изследваща метафората, назована от Рикьор като "психолингвистика на метафората"6. Според Рикьор "Това е една нетиражирана дисциплина, която се ражда от приноса на изцяло специфичен семантичен анализ и описание на операциите, схванати в тяхното сублингвистично ниво7". Разчетена в този анализационен периметър, психолингвистиката на цвета в "Изворът на Белоногата" се постига с анализа на семантичните полета на колоремите в обективните им значения и операциите, направени с апарата на екстралингвистиката, операции, "проникващи в духовно-динамичното зрение, обхождащо тези полета"8. Колоремният дискурс в баладната мистификация надхвърля пряката називна функционалност на цветоизразяването и трябва да бъде анализиран чрез категориите на психоаналитичното, защото дълбоките връзки и имплицираните "тайни" смисли в цвета могат да се извлекат чрез интенционалното съдържание и "психологически(те) модуси идентичности"9. Колоремната символика в баладната мистификация крие смислите на субективната емоционална оценъчност, която отново е двойно фокусирана и противопоставена чрез "изтънчената изобретателност при класифицирането на цветовите оттенъци"10 у Гергана и чрез атрофията на цветовото чувство у везира. Цветовете, които познава везирът и които говорят за хоризонта на духовното му зрение, са съсредоточени в полето на бляскавата сетивност ("злато, коприна да носиш, / в светли хареми да седиш, / жълти жълтици да нижеш / размесом с дребен маргарец"). Прехвърлянето на конотациите на златното отражение върху образа на везира извиква представи за неизменното зло, което поражда всяко докосване до огледалния му блясък. Цветът е застинал, умъртвен, отразеният блясък губи привлекателната си сила и въздейственост. Чувството на чужденеца за цвят е атрофия, сетивата му са склерозирали, представата за цветовете се изчерпва с обобщителноместоименната форма "всякакви", а тази артикулация, транскрибирана чрез вътрешната сетивност на Гергана, отеква като "мъртъв свят". Везирът преценява своя свят не от позициите на някаква абстрактна духовна субстанциалност, оживена от баграта, нюанса, хармонията, а от гледната точка на предметната му самодостатъчност. Светът на чужденеца е материален, из-ред-ен чрез субстантивни граматични категории, назоваващи "преките" сфери на езика, описани опростено, без детайли, без асоциативна внушителност:
"Аз ще заръчам, щом идем, / да ти изградят градини, / каквито искаш, дето щеш. / И ще направя за тебе / в градини нови сараи / с дванадесет капии, / с триста прозорци джамлии; / с миндери ще ги обградя, / с ястъци ще ги обредя, / с дюшеци ще ги постеля, / да седиш на тях, да гледаш, / додет ти видят очите..." Ключът към опознаването на света на чужденеца е "да познаш що е охолно" и това охолство се преценява с търговски усет за добра сделка, като за всяко "парче" се наддава. "Аз"-позицията е властна, демонично безпардонна, хоризонтът на имането - безкраен за него, и безнадежден, студено неприветлив за Гергана.
"- Ливади искай от мене, / все по ливади да ходиш, / каквито искаш градини / и цветя вътре всякакви..." - с императивен език - езикът на разменните стойности, постулира везирът. Ливадите и градините, същите, за които говори везирът като за своя богат имот, чрез Герганината чувствителност стават волна, жива, обичана хармония от багри и звуци. Същият образ, който везирът вече е изговорил, ще изговори и Гергана, но ще го стопли и оживи: "- Мили ми, аго, ливади, / свидна ми мала градинка!" Транслирането на фактите из богатия свят на Стамбул във вътрешното духовно пространство на Герганината чувствителност задава другите измерения на света-там, нарисуван от нейната гледна точка, със студените цветове на далечното, с кошмарите и страха от "ада" на другите, където "всичко расте насила / и дето расте, там вене..." Срещу обобщителноместоименната конструкция "всякакви цветя", срещу лингвистиката на количествената множественост Герганиното цветозрение смайва с пъстротата на образа и конотативните си възможности. Гергана вижда многоцветно, с толкова нюанси и багри, колкото са цветята в градинката й. Не за "цветя всякакви", а за всяко отделно цветенце говори любовно девойката. Мобилизирани са всички цветове от спектъра, за да се постигне индивидуалната цветова гама на Герганината "мала градинка". Всички сетива са оживени, окото, слухът, обонянието виждат, чуват, миришат, докосват цвета. Цветът, независимо как е обрисуван, живее - неспокойно, палаво, трепетно. Това, което Гергана чувства като богатство, е живата обагреност на пръстоцветния й хоризонт. Емоционално въздействащи са и колоремите, назоваващи цветовете с пряко номинативните им означения ("сива лиляка", "бяло кокиче") и цветовите образи, постигнати чрез контаминиране на сложни плетеници от разкъсани стари връзки между цвета и назовимото и новосъздадените оттенъци, "мнимо предметни по природа"11 ("къдрави шубраки", "теменужка дъхава", "крехка върбица клоната", "всякакви ружи шарени, / шарени, жълто-алени", "бисерно, росно леденче", "бял кремък, чисто сребърен"). В психолингвистиката на Герганиното цветоозначаване се наслагват багри, звуци, аромати, изобретени от обострена чувствителност, от неистово желание семиозисът на своето да бъде непременно различен и почувстван от опонента като красив и незаменим. Хубавата българка не познава раздвоението, тя живее цялостно и хармонично в своята единствена истина, че - "хубаво всичко на село, / охолно, аго, на воля". Гергана не преживява вътрешни терзания и противоречия, не изпитва съмнения, които да нарушат хармонията на духовната й сетивност. Нейният свят е цялостен и самодостатъчен:
доста е мене що имам.
Това е, което й стига. Затова Гергана не може да почувства носталгичен порив към раеподобния живот на везира. Стамбул в съзнанието на Гергана пробужда чувства, белязани чрез отрицателната й сетивност, предизвикана от представи за страх и насилие. Гергана говори на чужденеца за неговия свят с еднотипни отрицателни конструкции: "не ми са драги хареми, / нито свилени премени, / не искам жълти жълтици, / не искам дребен маргарец!" Затова пък езикът, с който българката говори за познатия си свят, е любовно-екстазен, поривен, богат, дълбок. Чрез чувствителността на Гергана българското става красиво, бленувано, пълно; детайлът оживява с любимите шумове, с причудливите ухания на ливади, с парещото докосване на слънцето, с любовното докосване на ясен месечко и милиони звездици, през "едно само прозорче". Герганините сетива ваят чудни лирически късове, споени от дъхавостта на живите цветя и тревички, от полъха на вятъра и приказната светлина на слънцето, месеца и звездите. Така малкото свое става достатъчно, защото е щедро, любимо, весело, обговорено с някаква смайваща психолингвистика на многостта и препълнотата. С обичайния свят Гергана е болезнено слята. И докрай! Светът на Гергана е Едем преди познанието, затова и нейното Аз живее и се осъществява само във/чрез собствената й вселена, в която са спомените, настоящето и бъдещето. Субективната и моралната цензура на предкултурното съзнание постулира да бъдем себе си:
"Стамбул е, аго, за мене / тука, дето съм родена, а най-хубави сараи - / там онзи моя бащин дом."
Индивидуалната оценъчност на везира търпи друго развитие. Чужденецът носи знанието и опита, следователно оценъчната му перспектива е с усложнена структура, която преминава през стадиите на постъпателния дискурс от-през-към-до:
• От убеждението за необходимия избор, внушено чрез препоръчителните конструкции:
"Я хайде, бяла българко, / хайде на Стамбул да идем, / дето ще шеташ на други, / други на тебе да шетат."
• През модално-указателните императиви за задължителния и единствено възможен избор:
"- Ще дойдеш, бяла българко, / ще дойдеш с мене на Стамбул, / ще дойдеш - друго не бива."



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Образът на Гергана в “Изворът на белоногата” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.