Образът на човека в творчеството на Йовков


Категория на документа: Литература


Образът на човека в творчеството
на Йордан Йовков

Творчеството на Йордан Йовков принадлежи към една от най-значителните тенденции в развоя на българската литература през 20-те и 30-те години на века. В произведенията си той търси красотата, чийто поклонник е хармонията и съвестта. Търси ги в отношенията между хората в духовната свобода, в отзивчивостта, в състраданието, в порива.

Той започва да пише в началото на века, когато в нашата литература са силни тенденциите на променен интерес към духовния свят на човека, набелязани от кръга “Мисъл” и разгърнати в творчеството на следващото поколение – символистите. При него е засилен повече интереса към вътрешността на човека, отколкото към социалната му обусловеност. Творецът носи силен импулс към търсене на универсалното в човека, което можем да търсим като съпоставка с философската лирика на П. Славейков.

През 90-те години на миналия век в прозата много се говори за социалните проблеми на обществото в тяхната абсолютна конкретност. Своята зрялост като писател той придобива след войните. Хуманизмът му не се търси в социалното измерение. Героите му са носители нз човеколюбие. Добротворството е проява на хуманизма. Прекрасното у човека той разкрива чрез страданието, темата за селото и войната. Основно място заема проблема за човека в любовта и смисъла на живота му чрез темата за труда. Характерно за творбите му е, че над всичко стои съвестта. Той взима героят, когато неговият проблем вече зрее. Връща се назад за да преразкаже предистория. Авторът използва ретроспекцията, която се явява като човешка равносметка. У Йовков се преплитат реализъм и романтизъм. Повествователят предава възприемането на външния свят чрез героя. Йовковият човек потвърждава основните измерения от художествената концепция на автора – да се открие и възстанови хармонията между човека, социума и природния свят. Основният принцип на тази хармония е представата за извечни ценности. Йовков потвърждава една от основните характеристики на Пенчо-Славейковото творчество – пълното сливане на етичното и естетичното у човека и човешкото битие. Йовковата концепция за човека е свързана с представата за неизчерпаема творческа енергия, за активен духовен живот и доминация на светлото начало. В моменти на върховно изпитание само смъртта е допирна точка между антитезата на духовната изначалност и първичният синдром на оцеляването.

Йордан Йовков утвърждава нова естетическа концепция за човека – българин и нов художествен модел на неговото изграждане.

До Йовков водеща в художествената обрисовка на българина е или морално-битовата (писателите народници) или гражданско-патриотичната (героично възрожденската и поствъзрожденската литература), или социалната.

Поведението на Йовковия герой не се обуславя нито от патриархалните понятия за грях и святост (героите му крадат, убиват, прелюбодействат, нарушават любовна и брачна клетва), нито от политико-патриотичните идеали (много често в разказите на Йовков норма за прекрасно са турци, цигани, татари) нито от социални конфликти на епохата (добродетелен в неговите разкази е и бедняка, и чорбаджията). В този смисъл неговите герои са издигнати над историята, политиката и конюнктурните социални колизии. Той е осмислен преди всичко в нравствено-психологически план. Основната задача на Йовковото творчество е да разкрие иманентните черти на човешката душа, нейната изключителна същност, универсална нравствено-естетическа даденост, неповлияни от исторически, етнически, биологически и социални фактори.

Според Йовков най-същностна черта на човека е способността му да открива, твори, съпреживява, пази и размножава красотата на човека. Красотата има двоинствени проекции – разкрита в пластични форми като красота от естетически тип и в нематериални образи като красота от нравствен тип. Тази двоинственост определя и основните две категории Йовкови герои – обаятелните грешници и обаятелните праведници. Към първата категория се ричисляват категорията грешници на изпепеляваща естетическа страст, изключителни същества, които живеят според своя езически порив, поддават се докрай на естетическите си потребности, като влизат в конфликт с консервативния морал на социума.

Как Йовков синхронизира три водещи теми, тяхното взаимопроникновение – творческото осъществяване, темата за възраждащата сила на женската хубост и темата за любовта между хората.
Духовната смърт изпреварва физическата.

на социума. Другата категория герои въплъщава красотата като вътрешна категория и се ръководят от християнските имупсли към добродетелност и добротворчество – правят евангелски жестове, проявяват милосърдие, събуждат за нравствен живот грешниците. Н в Йовковите разкази естетичните и нравствения аспект в разкриването на красотата са неразчленени и разплетени. Дори у грешниците физическата хубост се явява знак и за нравствено богатство. В концепцията на Йовков физическата красота е издигната до духовния израз на света, до висш критерий за човешка пълноценност, до върховен закон на битието: Ето защо тя е разкрита като регулатор на нравствеността – може, както да вкарва в грях (например Албена съучаства в убийството на Куцар заради любовта към Нягул), но и извежда от греха (под въздействие на женската хубост Шибил се отказва от разбойническия живот, скъперникът Златил се облагородява). Физическата хубост в Йовковите разкази не е самоцелна самооценка., Тя става функционална, която от веш в себе си се превърне във вещ за другите (например Себапът на Сали Яшар има смисъл само тогава, когато успоредява естетическото пробуждане и нравствените импулси у съселяните). Йовковата проза – мощта и всесилието на красотата, неподсъдима на човешката хубост за конфликта и синхрона между естетическите и етическите норми.

Йовковите герои изявяват нравствено-естетическите си дарби в екстремни ситуации чрез извършване на ярки емблематични жестове в знак за духовната им извисеност – протегнатата към лайкучката ръка на Люцкан подсказва, че у човека последно умира естетическия порив, щедро подарените пари на непознатата Павлина от Серафим са знак на духовно себеотричане, безумната прегръдка на чумавия Величко е доказателство за любовна преданост от страна на Тиха.

Водеща в Йовковите разкази е тенденцията към максимално естетизиране на художественото изображение. Красотата има разнообразни класификации – излъчват я и жени, и мъже, и българи, и турци, творят я самородни майстори. Тя е въздесъща сила. Срещата с нея е съдбовна за Йовковия човек. Тя не само го освобождава от злото и го събужда за доброто, но изцяло пренарежда живота му. Разкрит е като категория, поривът към нея е абсолютно безсебичен. Цялото творчество на Йовков е защита на естетически дарби на човека. Според моралистичната утопия на Йовков те са залог за духовно оцеляване на човека. В Йовковото творчество се срещат физиономично разнообразни персонажи – горди бунтари, самородни майстори, неотразими красавици, безимотни селяни, чорбаджии, ханджийки. Всички те са вариации на основния модел герои, който утвърждава в българската литература творчеството на Йовков.

ВОЕННА ПРОЗА – “Земляци”, “Белият ескадрон”, “Белите рози”, “Последна радост”, “Вълкадин говори с бога”

Характерологията на тези герои се формира още във военната проза на Йовков. Водеща в нея е идеята за безсилието на злото. И тук повествователят изследва художествената устойчивост на човека, поставен в абсурдната действителност на войната. Но релацията човек – война има два типа проблематизация. Първите военни разкази на Йовков са повлияни от Вазовия модел на изображение на войната. Мотивацията на Вазов да се обърне към тази тема на пръв поглед изцяло се вписва в духа на общоприетата теза за “певец на българските съдбини”. Вазов е летописец, но има и по-дълбока мотивация. Само седем години след Освобождението, Вазов вече е достигнал до своето огорчение и негодувание от съвременната му действителност. Творческият му импулс е много силен, когато вдъхновението идва от националната героика. Като творец той търси върховна екстремна изява на българина. Войната е възможност да се възкреси българската слава, да се повтори героизма на едно отминало време.

В разкази като “Българка”, “Белият ескадрон”, “Те победиха” на Йовков водещ е гражданско-патриотичния аспект. Образът на войника – българин е героизиран, разкрит е като въплъщение на българската сила и мощ. Водеща е документалистичната тенденция. Авторът заема позицията на летописец на “видяното и чутото”, както е при Вазов. Показателна завръзка на Йовковата традиция е сложното моделиране на монументални герои – типове като Шина от разказа на Йовков “Българка” и Вазовата баба Илийца от творбата “Една българка”.

По-късните му военни разкази разкриват и утвърждават една нова естетическа техника на войната. Водещо в тях вече не е събитието и разкриването в неговата историческа автентичност, а психологически отзвук в духовния строй на героите. Образът на войника не е монументализиран. Наблюдава се тенденция към обръщане на героя към себе си. В тези разкази се заражда моралната концепция на Йовков за предназначението на човека. Нравственият строй на герои като Стоил, Люцкан не се определя от един исторически наложен дълг – националната кауза за защита на отечеството. Войната като образ-всместилище на злото се явява в разказите като образ-средство за проверка на духовните възможности на човека. Оказва се, че този символ на нравствено и естетическо зло не може да разруши етико-естетическия баланс на човека. Дори на война героите запазват нравственото си равновесие, култа към красотата, чувство за състрадание, поривът за братско единение. И Йовков като Дебелянов не възпява грохота на шрапнелите. Във военните разкази липсват баталистични сцени: Най-често героите са ситуирани във време между две сражения, когато се поражда и стремежът към мирновременния свят. В тези разкази е потиснат политико-патриотичния аспект (например без всякаква тържественост и омраза Йовков описва полето, където лежат трупове на турски войници). Те не са разкрити като знаци за българско надмощие, не са визирани като врагове, а са описани като обикновени хора, насилствено откъснати от мирния си труд. Липсва какъвто и да е шовинистичен елемент в отношението към убития неприятел. Много често сравняват военната проза на Йовков с фронтовата лирика на Дебелянов и тук разказът на Йовков напомня стиховорението на Димчо Дебелянов “Един убит ”. Още военната проза на Йовков потвърждава своя култ към човека – отношението е освобождаване от всякакви социални исторически и етически предразсъдъци. Духовното изравняване между враждуващите бойци, възприемането им преди всичко като човеци е очертано в емблематичната сцена от разказа “Святата нощ” – български и вражески войски зяпяват на граничната бойна бразда “Христос воскресе” на няколко крачки един от друг. Христовите импулси са израз на идеята за духовно братство между хората, заплашено от антихуманния дух на войната. Така в разкази като “Последна радост”, “Земляци” човешки всеобщото се издига над националното. Тези два разказа чертаят и двата типа герои, чрез които е изпобличена войната. Първата е категорията на необикновените, непосредствено земни хора, чийто култ към селския труд и земята е дискретно отрицание на военната действителност. Другият тип категория е на романтика-чудак, маргинален герой, духовно неадаптивен нито към тривиално битовия морал, нито към жестокостите на войната.

Земляци – важна функция в разказа “Земляци” има семантиката на самото заглавие. Коренът “земя” е израз на житейския корен на героите – техните мисли са обърнати към родовия свят, земята, полето – това са образи –алтернативи на фронт-живот. При разчитането на творбата се визира архиетипният образ на майката земя в смисъл на пораждаща и всепоглъщаща материя. Произведението представлява характерно за Йовковото творчество съвкупност от езически и митологични вярвания и христичнски нравствени норми. Тази етика функционира в християнския семантичен регистър на имената на героите – Никола, Илия, Димитър, имена на светци. Те са обединени в присъствието на друг персонаж – Стоил. Всички събития, духовната мотивация на героите и интериора в разказите са свързани със земята. В повествованието липсва социалното пространство. Селото на военния лагер е изгоряло, а Брешлян е една съкрална визия, свързана със земята дори и чрез семантичното разчитане на името. Времето присъства в представите единствено като смяна на сезоните, а оттук и преобразованията, които търпи земята. Творбата открива в метафизичен план човешкия устрем за защита на родното. Героите са с променени екзистенциални функции, а земята, която е представена чрез “Землянка” и “Земляци” ги свързва с пространството на стихийните сили с родното, връща ги при него. “Земляци” носи смисъла на разрушаване на хармонията и отрицание на войната, която сякаш не е акцент на човешките преживявания. Стоил, Никола, Димитър и Илия са извън родното си място. С представата “земляци” е връзката, че са от едно село, разговорът им е все за дома. Метафоричност носят жеравите – прелетни птици, които се връщат на родните си места, а това носи тъга на войниците. Жеравите са божии пратеници и носят съвършенство и чистота. Стоил е водещата фигура. В името му се вписва значението на устойчивост, а и физиката муу е свързана с него. Той всеки момент мислено е с близките си. По душа не е войник, защото и той и земляците му приемат войната като дълг, като необходимост към народа. Присъствието му над другите се налага с особено значение. Йовков търси у своите герои и човекът и неговата връзка с живота. Това е човекът за себе си и за другите. За Йовковите войници войната не е начало и край за всичко. За тяхното съществуване е важна мисълта за миналото, което обичат и за бъдещето, към което се стремят. Това им дава сили да понасят трудностите на войната. В Йовковите разкази за да се акцентира върху човека се стига до мотива за страданието. Във военните му разкази войната е метафора на това страдание. Човекът у Йовков е изобразен в характерни повтарящи се ситуации. Когато съзерцава, погледът му е обърнат навътре. Това е характерно и за Стоил. Преживяванията му през нощта, когато усеща идващата пролет показва онази връзка със земята и мирния живот. Пролетта е начало на нещо ново. Йовков проявява интерес към постоянните състояния на човека. За него моралната упора през войната е връзката с тези постоянни ценности на мирния живот. Природата е разкрита чрез един щрих: “… небето изглеждаше по издигнато и по-просторно”.

В постоянните мисли на Стоил за работата в полето и дома се крие човешката болка. Пределно кратки, изпълнени с мъка са думите на Стоил към Варенов: “Ние търпим господин Поручик, ами тя не чака … тя земята! Виж я на – тя приказва!”. Военният език не е представен като нещо маловажно. Йовков дава безусловно положителна представа за патриотизма. Човек принадлежи към целостта, но защитата на отечеството е временно, а вечността на отечеството е важната връзка с корените. Със своя живот Стоил реализира приемствеността в поколенията. Той заема условно ролята на баща, който отстоява постоянството и свързаността в живота. Този герой е честен, в позата му няма разминаване между войника и човека. Той стои мирно по войнишки, ръката му сякаш усеща земята по насипа на окопа. Йовков търси у своите герои човека и неговата връзка с живота. Запазил е човешкото у тях, битовизма и спомена към мирния живот – кръщната песен, свирнята, играта. Думите на Варенов подготвят трагичната развръзка: “Скоро всичко ще свърши и ние по живо, по здраво ще се върнем”. Стоил загива при подвига, но важен е жеста му – той се опитва да спаси ранения поручик. Така подвигът е подвиг в защита на живота. Стоил не атакува, (за разлика от Никола). Той запазва облика си на не атакуващ, а на връщане, когато се стреми да запази живота. Въпреки, че героите се държат като достойни войници-патриоти и умират като герои, техните мислии са подчинени на представата за дълг – служене на земята. Твърде показни в това отношение са писмата на Стоил, пълни с битови наставления. Те са израз на стремежа на героя да се почувства пълноценен стопанин., макар че войната го отделя от земята. Знак за култа на войниците към мирен трудов живот са землянките, които правят по фронтовите участъци, за да възпроизведат уюта на дома, да реконструират мирния свят във военно време. Този непобедим стремеж към съзидателно начало на живота е показзателна за тяхната нравствена устойчивост, за тяхното човешко себесъхранение. “Земляци” има поетичен релатив във военната лирика на Дебелянов. Разкрива безсмислието на войната, горестта на пожертвите. Цъфналите клони подсказват, че живота продължава. Разказът завършва с реквием за жертвите.

“Белите рози” – заглавието принадлежи към фундаменталната символика на Йовковото творчество. Тя разчита бялото като символ на сватбено таинство, но и като смъртта. От своя страна розата представлява моралната човешка цялост, част от световното дърво на живота. Първото въвеждащо изречение създава многозначна символна палитра. Текстът вгражда значенията си в представата за природния цикъл между точките на раждането и смъртта. Липсва маркирането на социално пространство, което от своя страна изключва наличието на социален проблем. Всичко е съсредоточено в една категория на нравствено, което чрез своето символистическо основание създава усещане за граници принадлежащи на различни равнища на съществуването. В разказа функционират множество граничности – зид, мост, праг, “отвъд червените покриви на къщите”. Проблемът е за трагичната любов вследствие на войната. Срещата между двамата герои – офицерът и учителката Лина се осъществява на границата между цивилния и военния декор, между живота и унищожението. Това е среща, в която с цялата си проблематична тежест стои раздялата. Тя не е случайна. Офицерът е знак – медиатор, който пренася символиката на унищожението в мирния свят и доколкото обратното таинство потвърждава и институционално защитава човешкия живот, то трябва да се случи, независимо от произволния регламент на обстоятелствата. В този смисъл Митьо се завръща за да бъде реабилитиран в материален и духовен смисъл. Ангелина приема унищожението, войнаааата и смъртта за да обърне техните знаци и да им даде нов смисъл. На мястото, където се осъществява срещата стои Спас. Това е границата между доброто и злото. Той е инуверсалният свидетел да се разбере и запомни битието. Неговата гледна точка се идентифицира с божието всевиждащо око. Оттук се разкрива и семантиката на името – Спас. Той спасява и себе си, заменяйки нравственото възмущение с нравствено възхищение: “Там снощи двама млади се целуваха. Прощаваха се. Нека си стои цветето тъй, както си е”. Падналият в праха букет бели рози е знак за смърт, обреченост на любовта. Като рамка в композицията се очертават цъфналите в началото и прецъфтелите в края розови храсти. Чрез този разказ Йовков утвърждава, че прекрасното, което носи човека е любовта, но тази връзка е унищожена от войната.

“Белият ескадрон” – построен е като разказ в разказа, води се от първо лице единствено число и разказвачът изразява подчертано емоционалните си оценки. Разказвачът е участник във войната, но пространството е болничната стая. Първият писател, който разрушава бляскавостта на войната е Лев Толстой. Той пръв разкрива ужаса на страданието, което тя носи. Той поставя мотива за съдбата, а тезата му е, че човек, война и съдба са свързани.

Разказвачът от Белия ескадрон се разкрива в особено състояние. Той е ранен и е изживял ужаса на войната. Човек не може да приеме участта си по време на битка. И тук е използвана ретроспекция, в която Белият ескадрон е описан след и преди сражението. Подчертано е, че такъв ескадрон не е типично явление, но в него се крие символиката на военна сила, единение между коне и хора. Бял кон отвежда към представата за царственост, водачество, благородство, устремна сила и хармония. Представата ескадрон се свързва с коне и хора в едно цяло. Йовков използва цветове за да разкрие необикновеното, цветовете са взети от природата и се сливат с нея.

Йовковите герои са мъдреци. Това звучи и в разказа на подпоручика. Макар и млад, той носи типична мъдрост и прозорливост. Рамковият разказ е лишен от цветове – разговорът се води вечер в тъмната стая. Като опозиция на тази картина е вторият разказ. От статичната неподвижност в началото се извършва в една организирана енергия на движението. Разказвачът не е участвал в събитието и така значимостта на това, което се описва изглежда недосегаемо в своята възвишеност. Този разказ няма история. Това, което става в него няма начало и край. Използвани са звукове, свързани с войната: висока команда, тропот, шум, проехтявания. Чрез действията на Белия ескадрон “разгърнаха се в бяла линия, изтеглиха саби” говори за стремителност. Йовков не показва самата битка, защото той има за цел да разкрие последиците. Белият ескадрон е свързан с ужасяващата красота и сила, която носи смърт, затова сражението не е показано. Разказът на подпоручика завършва с обобщението: “Атаката разбира се успя”. Не събитието, а изживяването предизвикано от него държи напрежението в творбата. Това, което остава скрито за погледа е грозотата и ужаса от физическия сблъсък при изтреблението. То е загатнато чрез звуци и представата: “… дива и нечовешка врява”. Белият цвят тук има своето значение за изчистената същност. Белият ескадрон е смисъла на красотата, на връзката между човека и живота, на човешкия устрем, на желанието да победиш.

“Последна радост” - по-сложна трактовка на проблема за оцеляване на човека в условията на войната дава разказът “Последна радост”. Образът на Люцкан е като тип-герой, пленник на красотата. Чрез него Йовков гради основния естетически модел за човешката личност, пребиваваща в непрагматично естетическо време и пространство – светът на цветята и любовта като знаци за красотата. Този свят е алтернативен на тривиалния прозаичен свят – неприспособимост, неадаптираност и в мировременния и военния бит; за последната сцена две гледни точки на жеста – извод естетическия порив умира последен. В тази творба се налагт общочовешки нотиви за същността на живота. Той поставя два основни проблема и е разделен на два дяла – мирновременния и войната. В първия главен топус е градът, даден в развитие. Той е социален свят, който носи ограниченост и затвореност. Промяната идва отвън. Новото се премесва с миналото и настоящето. “Последн радост се състои от 10 части. Пет от тях са посветени на мирновременния живот. Люцкан е фигурата, която обединява двата времеви пласта. Той е чудак, романтик, живее в пределите на един свой, по-различен свят. Люцкан е вън от традиционната психика на обикновените трудови хора. Увлича го красотата към цветята. Героят носи духовното блаженство, безобидна честота на душата, която е свърталище на обичта. Времето, когато се описва мира е сегашно, т.е. то е вечно. За Люцкан цветята са символ на красота и любов и той ги разнася с радост, като тълкува емблематичноти им значение. Градът, в който живее е обрисуван в празник и в делник. Света, в който попада Люцкан е пазарът. Сред него той е необикновен със своята професия – единственият продавач на цветя. За него най-точно е авторовото определение – Люцкан е сиротинка. Контрастното противопоставяне на човек – действителност е залегнало дълбоко в същността на образа. Този контраст се засилва сред ужасите на войната. Двата свята се пресичат на гарата, когато мирните хора стават войници. Гарата е емблематичен знак – спирка, място начало и край на някакво движение, среща и раздяла за промяна. Йовков използва този топус за да покаже непрекъснатата промяна на света. Индивидите се превръщат в мнозинство. Войната изпъква с всичкото зло, което носи. Много силно се проявява конфликтът между красивото и грозното. В този абсурден свят Люцкан е необикновен, странен. Той не познава смисъла на войната, не разбира как е попаднал и къде отива: “Войната, което виждаше сега беше безмилостна, страшна и главно неясна и неоправдана”. Миналото, мирният живот, някогашната радост са потъпкани от войната. Образът на Люцкан, въпреки дълбоко трагичната украска е отражение на живота. С особена символност е разкрит героят и заобикалящите го по време на войната. Тя присъства чрез военното облеко. Представата “мравуняк” обезличава, деперсонализира и насочва към примитивност. Колоната, която се движи като змия насочва към фолклорни архиетипи, а образът на змията символизира страдание, зло, смърт, коварство. Войната е представена и чрез природната картина подобно на Вазовия разказ “Иде ли?” с описанието на калта, дъжда, мъглата. Тук хората се оварваряват, стават първични. Злото се превръща в основа на човешкото поведение. Мястото на Люцкан е в мирния свят. Той е вън от мнозинството. В нея Люцкан не става като другите, защото е вън от света на злото, той е идеалист. Разказът е разделен на дялове, защото всяка случка е сама за себе си. Използвана е ретардация, за да се разкрие психологията на хората, изявяваща се чрез тяхното всекидневие. Балканската война е свещена. Войниците са доброволци и така доказват мъжкото, воинско начало на българите.

Смъртта на Люцкан е с усмивка. В последният жест – протегнатата към лайкучката ръка е въплътен копнежът към живота. Това е последният ярък символ на човешката красота и поезия. Показан е не само жеста, но и символът – малкото бяло цвете. Бялото символизира чистотата и надеждата. Тук се преплитат двете начала у Йовков – романтичното и реалистичното. Люцкан умира и реалността побеждава . Заключителният пейзаж съдържа контраст и ирония. Санитарният полковник вижда в протегнатата ръка героичен устрем. На него Йовков противопоставя чрез вътрешния монолг на младия войник реалността: “бедният, в последната си минута той като че ли се е мъчил да откъсне това цвете”.

Разказът започва с ретроспекция, като се показва градът след войната. Люцкан също е споменат. Утвърждава се идеята за преходния човек и непреходната човечност. Тези неща се превръщат в нравствена памет.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Образът на човека в творчеството на Йовков 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.