Обичта към родината в поезията на Вазов


Категория на документа: Литература


Обичта към родината в поезията на Вазов

Иван Вазов заема средищно място в българската култура. Името му се свързва с една от най-напрегнатите и духовни епохи в родната история - борбата за национална независимост през Х1Х век. Творецът не е пряк участник в събитията, но произведенията му имат огромна роля в духовното битие и културната памет на нацията.

Времето, в което живее и твори, се характеризира с драматизма на преходността. В този исторически момент се срещат ценностите на Възраждането и тези на новото време, наречено по-късно с прозаичното определение "епоха на индустриалните общаства". В първите години след Освобождението Вазов единствен успява да създаде литературен епос, мащабна картина на епохата и съвременна национална митология, чиито образи остават живи в народното съзнание, съхранявайки националните ценности и идеали.

Ако потърсим чувството, което обединява многообразието на теми,жанрове, проблеми и мотиви в творчеството на Вазов, това несъмнено е родолюбието. Неговият патриотизъм има много измерения. За поета всичко, свързано с родината, е източник на възвишени чувства, на възхищение и преклонение. Родната земя и природа, величавите събития от историята и личностите, оставили имената си на поколенията, скъпите жертви, дадени в бран, красотата и силата на родното слово - това е широкият диапазон на поетическите текстове, в които звучи искреният патриотизъм на твореца.

Още в една от ранните си творби, "Новонагласената гусла", поетът търси връзката между личността и народа. Както Петко Славейков в "Не пей ми се" и "Жестокостта ми се сломи", Вазов поставя тревожните въпроси за смисъла на творчеството и ролята на поета в живота на неговата родина. Той стига до идеята, че интимната лирика, пресъздаването на личните емоции и опиянението от света не отговарят на повелите на времето. Съзнанието, че народът е под робство, проглеждането за страданията на родината довеждат до промяна в мирогледа на лирическия герой. Да създава творби, които да откликват на тревогите на народа, да пише стихове, в които да звучат робските вопли на родината - в това Вазов вижда смисъла на своето творчество. И гуслата, символ на поезията, но и на връзката с родното, е пренастоена. Начертал така поетическата си програма, поетът и остава верен през целия си живот и откликва със слово и чувство на всички преломни събития в историята на своя народ, за да остави на поколенията повече от 22 тома, огрети от любовта му към България.

Художественият образ на природата са появява в литературата на Българското възраждане и изразява културния стремеж към митологизация и естетизация на родното пространство. Вазов също продължава тази традиция, като създава произведения, в които разкрива своето преклонение пред красотата на природата - "Към природата", "При Рилския манастир", "Отечество любезно, как хубаво си ти".

Стихотворението "При Рилския манастир" разкрива не само искрения патриотизъм на поета, но и неговите философскоестетически възгледи. Образът на природата е разкрит посредством типичната за жанра на одата реторично-патетична стилистика, която внушава възхищение и преклонение пред величието на божието творение. Вазовият пантеизъм обаче е по-скоро романтична поза, изразяваща опит за бягство от сивото и бездуховно ежедневие на съвременността. Светът, за който бленува лирическият герой, е свят на красота, хармония, покой. Свят, в който дребните проблеми на битието не съществуват. Природата става за героя дом - сакрално пространство в духовната култура на родното. А Рила, планината, приютила в сърцето си християнската светиня - Рилския манастир - носи очертанията на божественото. За да покаже усещането си за единение с родната планина, Вазов започва всяка строфа с анафората: "Сега съм у дома". Така поетът поставя акцент върху интимността на преживяването. Подобен емоционален нюанс има и молитвата на лирическия герой. Лиризмът на неговите преживявания контрастира с патоса на преклонението пред природата и тази поляризация на чувствата, характерна за естетиката на романтизма, поражда вътрешния драматизъм на творбата.

Вазов схваща родния език като неразделна част от българската духовност. Затова на проблема за родното слово са посветени стихотворенията "Родна реч" и "Българският език". В тях поетът изразява силното си възхищение от красотата на словото.

Стихотворението "Българският език" връща към заглавия и проблематика, познати от средновековната българска литература. В трактата "За буквите" загадъчният Черноризец Храбър повежда своята разпалена полемика с всички, които не разбират светия характер и съвършенството на българската писменост. В далечния Х век един мъдър книжовник показва, че писмеността и словото на роден език са пътят на народа към духовно извисяване. Няколко века по-късно, през Възраждането, темата за родното слово отново присъства в литературата. Първият възрожденец пламенно призовава:"Знай своя род и език!"

Вазов продължава традицията, начертана от предците. С паисиевска страст той еа заема с мисията да поведе полемика с онези, които отричат достойнствата на езика и да го покаже в пълната му красота, мелодичност и богатство. Подобно на предците той излага аргументите на своите опоненти, за да ги разгроми един след друг. Обръщенията "език свещен", "език прекрасен" персонифицират словото. Мотивът за незаслужените клевети и страдания го отъждествяват с образа на Христос, чиято святост и праведност също е останала неразбрана при кръстната му смърт. Но аналогията с Богочовека внушава и идеята за безсмъртието. Нея носи и първата строфа, очертаваща ролята на езика за запазване на българското самосъзнание. Това е словото на майката, припяваща тъжни приспивни песни, това е словото на деди и бащи, оставили своя завет на поколенията, това е словото, на което се съхраняват спомените за най-светлите, но и най-трагични мигове от историята на българския народ.

Реторичните възклицания: "Език прекрасен, кой те не руга// и кой те пощади от хули гадки..." разкриват полярните чувства, които бушуват в душата на твореца - обич и съчувствие към родното слово, гняв и ненавист към всички," и чуждите, и нашите" които отричат достойнствата му. Поетът се заема с трудната задача да докаже, че калта не може да унищожи съвършенството, музикалността и възможностите на езика да отрази и най-деликатните нюанси на чувството. Неговото място е не в праха на материалното, грубото и преходното, а в сферата на духовното, божественото, бесмъртното. И в продължение на половин век чрез творбите си Вазов на практика доказва поетическото си твърдение, че българският език е подходящ за творчество. Той единствен извлича патриотична гордост и от това, което другите считат за недостатък.

В творчеството на Вазов намира отзвук и историческата съдба на България. Живял и творил както преди Освобождението, когато водещата задача пред българите е националната независимост, така и след Руско-Турската освободителна война, когато с тревога наблюдава как високите пориви и духовен полет на предците се заменят от нов морал, който превръща материалното в основен стремеж, Вазов откликва на всяко едно събитие, на което е съвременник.

Робската участ на България силно го тревожи. Стихосбирката "Тъгите на България" отразява най-трагичните мигове от времето на турското робство. Стихотворението "На България" разкрива дълбоката покруса на твореца, породена от страданията на народа.

Поетът написва творбата на 30.11.1976 година в Букурещ. Наскоро са отминали героичните и трагично-драматични дни на Априлското въстание. Няколко години по-рано е издъхнал на бесилото Апостолът на българската свобода Васил Левски. А робството продължава да притиска народа.

Поетът страда заедно със своята родина. В обръщението:

На теб, Българийо свещена

покланям песни си сега
е съсредоточена цялата му любов и преклонение. Както при Ботев образът на родината се слива с този на майката, така и Вазов представя персонифицирания образ на България като майка, която плаче заради жертвите, паднали в борбата за свобода. Вазов не рисува конкретния образ на героите. Но потоците кръв и безкрайните сълзи на родината свидетелстват за многобройността им.

Като предан син на България Вазов и посвещава своето творчество, защото смята, че това е основният му дълг - да възпее, да предаде в стих трагедията на робството.Фактът,че е отдалечен от отечеството си, още повече засилва болката му.

Състраданието, изпълнило сърцето на патриота, е безкрайно. Той не може да остане равнодушен към теглото на България. Затова в поетическите му видения тя е увенчана с мъченически венец. Този образ извиква асоциацията с Христос, който изстрадва на кръста греховете на цялото човечество и се превръща в символ на мъченик и светец. Този образ внушава усещането за несправедливостта и жестокостта на страданието.

Поетът изразява в стихотворението не само безкрайната си обич към родината, а и омразата към тирана, причинил страданията на отечеството:

Сърцето ми сега проклина

тирана, който те мори.

Възмущението и гневът на Вазов нямат граници. Пролятата кръв на безбройните българи е престъпление, което поразява с жестокостта си. Поетът предава трагедията на народа си като очевидец и затова нарисуваната от него картина на страданията на майка България е толкова правдива и убедителна. Цялата природа скърби за загиналите българи:

Аз чух как плачеше Балканът

и твойте сини небеса !




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Обичта към родината в поезията на Вазов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.