Николай Хайтов - "Калинкините чанове"


Категория на документа: Литература


Курсова работа
по Увод в литературознанието

Анализ на разказа „Калинкините чанове“

Николай Хайтов — "Диви разкази"

Калинкините чанове

Викаш ти защо не вземам от твоите цигари... По си ми е сладко цигарото — да си го свия сам... Да го лизна, душица да му сложа... Защото всяка работа е тъй: душица ако не й туриш — не слади!

Самар що е самар, правят го, дето се вика, от дърво, ама като се направи, слагат му две-три къдрави резчици за душица, да е живо и красиво. Ей и в тия чанове има душица — дето съм ги навързал на кочовете и еркичите — ако че са от пиринч. Ама ще попиташ ти — каква душица? — В тия двата сребърните, да речем, е майчината ми душица, затова ги викат Калинкините чанове. Отколешна работа е тая, още от мурабето, руското; кога бягали манафите на Сюлейман паша от москофа — за Одрин. Две недели се низали от тъдява — наежени, гладни, налитали и на яма, и на хора, та всичко живо се попиляло по къшлите да се крие. Баш тогава ни родила горката ни майка — близнаци с брата, та трябвало и нас да носи. Заденал ни баща ни в един козиняв чувал, подбрали и мама — родилка на четвърти ден, и се емнали в една виелица да се крият в колибата на Перелийца. Докато стигнат там, фъртуната я срязала и едвам се примъкнали под заслона — пипнала я треската-разсипница. Три денонощия я давил огънят, а на третото духнал й Господ свещицата и ни оставил сираци. Преди да издъхне, дошла тя на себе си, побъркала в пазвата, извадила годежния сребърен наниз и рекла на тати: "С мене да ги заровите не бива... Полюбил си ма с тях и не искам друга да ти носи, та ти се моля, Райо (Райо се казваше баща ми), стори ги на чанове да ти попяват и поплакуват, че да смисляш за мене и дечинките."

Много се драговали двамата с баща ми, та кога се поминала тя, рипал и той в гроба й жив да го заровят.

Кога да отлива звънците — разправял ми е, — нарамил се чак в Неврокоп да върви, истински майстор да намери. Оставил си овцете на един побратим, турил си нови табани на цървулите, а под табаните — наниза. Не било лесно в ония времена да прекроиш, речи го цяла планина и пеши да стигнеш Неврокоп; че тогава било турско из тоя край и всякакви хора се навъртали около пътищата. Много път бил баща ми, но имало защо; попаднал там на майстор Джико — млад, с мерак за работа и слава, та всичката си майстория турил в отливането на звънците. Когато свършил, окачил ги, отстъпил назад и викнал, като да ги сплаши:

—Хо-о!

— Дзън-н-н-н! — пропели чановете с майчиния същи глас.

Зарадвал се баща ми и бръкнал да плаща, но майсторът го спрял:

— Парите няма да приема — рекъл му той, — но щом се люшнат чановете из балкана и те попитат кой ги е правил, казвай: "Правил ги е майстор Джико." Това ми стига.

Целувал баща ми ръка на майстора, нарамил чановете и хванал пътя, но не царския, дето вървели всички, а през пущинаците — направо, само и само лоши хора да го не срещнат.

Стигнал-нестигнал при овцете, завързал ги. Люшнали се ония ми ти чанове, заечали ясните им гласове — чудом да се чудиш чанове ли са като чанове, камбани ли бият, невести ли пеят и поплакуват... Рекли им още тогава Калинкините чанове.

Пеели звънците, слушал ги тати, смислювал за мама, ама не забравял и нас: трепал се от изник до заник — да ни е сито и топло. Завъдил и стадо от петстотин овце, да има и какво да ни остави. Като задухаха подзим ветровете, събираха се овчарите и отиваха да зимуват край Бялото море. Напролет, смъкнеше ли Карлък бялата гугла, подбираха овцете за насам. Имаше баща ми обичай, преди да тръгне закъм нашия балкан, да заръча звънците да му изпратим, та като влезе в планината, да ги навърже за шенлик. Откак заровил майка ни, това му беше радостта.

Помня веднъж, като стигнахме Калъчборун и ни сръга:

— Чобанлар, давайте чановете!

А беше се едвам зазорило.

Станаха овчарите и наловиха пърчовете — за едната гиздосия бяха тия пърчове, дето носеха звънците. От малки ярета им връзваха рогцата, за да растат изправени, гледаха ги като дечица, та се наливаха едри като магарета, горделиви и брадати като владици. А тръгнеха ли да ходят — стъпваха назлън-назлън като чорбаджия през чаршия. Като им накачеха чановете, вдигаха главите, тръгваха един зад друг, а подир тях — цялото стадо. Тогава за първи път чух и двата, мамините, сребърните чанове. Има едни — люшнат се, звъннат и замълчат, като че на шията си ги настъпил, а тия — чукне веднъж езичето, а десет пъти на талази му отпява "майката". Докато се носи екотът на малките чанове, големите карат издебело и държат "исото" като на литургия при второ възкресение. Слушат овчарите, радват се, надува ги драгото извътре, та ходят, ходят, а че спре някой и отпуши глас:

— Хе-хе-хе-хе-е-е-е-е!

Заедно с викането вади пищова и гърми.

Бърчините това си чакат: поемат гърмежа, подават си го една на друга, та ехти и се носи, докато се търкулне и заглъхне в някое дере.

Пораснахме ние с брата и много пъти ходихме на Бяло море с овцете. Остаря баща ни, все тъй — единак, не прежали мама. Само меракът му за чановете не остаря и тоя мерак го закопа.

Година и кусур преди Балканската война ние пак зимувахме в Тракия. Като наближи Гергьовден, подбрахме си овцете насам. Една хубава пролет беше — емнала се трева до коляно. Овцете ни като тъпани ставаха от тлъстата паша, та имаше мляко и за агнетата, артисваше и за хората; де кого срещнехме — наливахме го с мляко за хаир.

Попасват си овчиците, вървим и ние подир тях и все поглеждаме с брата напред, да видим близо ли е нашият балкан, и все ни се струва, че не сме се помръднали. Млади бяхме и припряни, пръхнати бяха и конете ни — две сиви каракачански кобили, та намислихме привечер да препуснем напред, да намерим леговище за овцете и да отвъртим един топъл качамак за вечеря, докато ни стигне тати.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Николай Хайтов - "Калинкините чанове" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.