Никола Вапцаров


Категория на документа: Литература


НИКОЛА ВАПЦАРОВ

През 30- те и 40 – те години на ХХ век Вапцаров навлиза в литературата дръзко със своята лирика – едновременно отричаща настоящето и утвърждаваща възвишената човешка нравственост, порива към справедлив и красив живот. Творецът вдъхновено започва своя поетичен диалог със света в защита на човека, на правото му на любов, вяра, “свобода и хляб”.
Разтърсващите конфликти поставят Вапцаровия герой пред екзистенциален избор. Работникът преминава през ада на живота, където калява волята си , открива истинските стойности на съществуването, реализира се като нравствен и духовно достоен човек чрез делата си. Вапцаровите герои отказват да бъдат безлични наблюдатели и жертви на социалните обстоятелства, затова се изправят срещу света, целта им е да ориентират историята по нови революционни пътища, към мир и справедливост.
Идейните си позиции Вапцаров разкрива в нова естетическа форма. Преодолявайки стандарта на революционното изкуство – сухо и схематично, търси опора в традицията, във фолклора, в устойчивата връзка между земята, родината и човека. Вапцаров възстановява единението между живота и изкуството, създава правдива поезия, разкриваща проблемите на реалния свят и мечтата на новия човек; показва усилията а работника да намери своето достойно място в борбата срещу грозната “кипяща, стоманена епоха”, която с “дива жестокост” се стреми да унищожи всеки хуманен порив.
Единствената стихосбирка, която Вапцаров създава – “Моторни песни”, е с показателно заглавие – насочва към екзистенциалната връзка между житейско – прагматичното /”моторни”/ и духовно – естетическото /”песни”/. Циклизирането на творбите е израз на светогледа на поета. Заглавията насочват към ценностното, което Вапцаров изразява чрез песента: човекът, родината, свободата.
Названието на един цикъл ориентира към духовното пространство на личността, която се стреми да постигне хармония между себе си и другите – “Песни за човека”. Лексемата “песен”, съотнесена към “човека” насочва към възхвалата като доминиращо чувство на всички лирически творби. Тя илюстрира метаморфозата на човека, възпява пътя му от омразата на жертвата до любовта към хората и живота; тя проследява превръщането на човека в творец на живота.
На новото съдържание на поезията си Вапцаров намира адекватна нетрадиционна форма- тъй наречения “бял стих”, който придава динамичност, изразява тревога заради нарушената хармония между вътрешния свят на личността и външния, социално – обективния. По думите на Никола Георгиев това е поезия на “търсещия образ и смисъл”. Неспокойният дух на лирическия герой търси истината за себе си и другите и открива нова красота – тази идея е внушена косвено чрез мелодичния и римуван стих, който с разговорния си стил създава впечатление за естественост, реалистичност.
Сам поетът казва, че настоящето не е за поезия. В образи и картини той въплъщава грозната отблъскваща действителност; показва непоетичните детайли на битието, разкрива тежкия живот на “малкия човек”, съществуващ в “социалния ад”/ по думите на италианския поет Салвадоре Куазимодо/. Лирическият герой е многостранен работник, селянин, чиновник, хлебар, рибар, убиец, огняр, дама, майка, Горки, Ботев... Този ред може да бъде продължен с още много съществителни собствени или нарицателни имена. Наред с личностно – човешкото си значение те носят и обобщен обществен смисъл, защото всеки образ се разкрива чрез връзката си с родината, земята, свободата, историята.
Названието на първия цикъл ориентира към духовното пространство на личността, която се стреми да достигне хармония между себе си и другите – “Песни за човека”. Лексемата “песен” съотнесена към човека, насочва към възхвалата като доминиращо чувство на всички лирически творби. Песента илюстрира метаморфозата на човека, възпява пътя му от омразата на жертвата до любовта към хората и живота; тя проследява превръщането на човека в творец на живота.
На новото съдържание на поезията си Вапцаров намира адекватна нетрадиционна форма – тъй наречения “бял стих”, който придава динамичност на текста, изразява тревогата на поета заради нарушената хармония между вътрешния свят на личността и външния социално – обективния. По думите на Никола Георгиев това е поезия на “търсещия образ и смисъл”. Неспокойният дух на лирическия герой търси истината за себе си и другите и открива нова красота, към която да се стреми. Тази идея е внушена косвено чрез мелодичния и римуван стих, който с разговорния си стил създава впечатление за естественост и романтичност. Сам поетът казва, че настоящето не е за поезия.
Човекът са намира в непрекъснат двубой с живота представен от Вапцаров като “разкапан, озлобен” /”Двубой”/. Епитетът “разкапан не означава единствено “разпадащ се”, а изразява и емоционалното отрицание на героя, лично усетил силата на “жестокия ... груб юмрук”. Когато характеризира агресивната роля на живота, Вапцаров натрупва епитети /”навъсен, мръсен, зъл”/, за да изгради същността на антихуманния строй, застрашаващ индивида.
Съвременният свят поетът идентифицира чрез един от най – характерните символи на техническата цивилизация – заводът. Чрез него изгражда представата за враждебното пространство. Съществуването на работника е нещастно, непълноценно, определено като антиживот в един жесток век:
Живот без маска и без грим –
озъбено, свирепо куче.

/”Завод”/
Метафорите /“куче”, “псе”/ изразяват животинското, дивото, примитивното в битието. Огрубената реч показва липсата на естетика във времето и в душевния свят на работника. В завода човекът е манипулиран, а физическото му страдание достига до крайности. Работникът е затруднен дори в несъзнателните физиологични дейности:
И ти става толкоз душно,
че да дишаш,
не би могъл спокойно,
с пълна гръд.
Димът и саждите закриват слънцето, трупат се в “пласт след пласт” и сякаш погребват живите хора; символично внушават препятствието между човека и простора – образ на необятната мечта. Но картините съдържат и заряда на бунта, напомняйки за екзистенциалния стремеж на робите към слънцето от поемата на Гео Милев “Септември”. Поривите на Вапцаровия човек са същите:”Ще снемем ние слънцето при нас”.
Човешкото съществуване е показано като агония на границата между живота и смъртта. Животът – враг е персонифициран, с което се акцентира върху активната му деструктивна сила. Той е “изпечен развратник”, “мирише”, “горчи като отрова”. Постоянните му белези са ръждата, плесента, саждите, димът – все образи на застоя. Но най – константният образ на живота е затворът. Светът, представен от символистите и дори от Смирненски като маскарад, в поезията на Вапцаров, е разбил карнавалния си вид, превърнал се е в неприкрита заплаха за човешкото съществуване. Въображението, фантазията, полетът на мисълта, идилиите се оказват “нещо чуждо и ненужно тука”. Човешките усилия са насочени към оцеляването, а не към извисяването. Адът е в света наоколо и потиска всеки душевен порив.Най – съкровената същност на хората – човечността е отречена, чувствителността се възприема като “размекнато сърце” – метафората не въздига в апотеоз, а снизява, отрича емоционалната същност на човека, принуден да се откаже от красотата и нежността. В завода няма място нито за добротворчество нито за любов. В неговото пространство окончателно се е обезличила човешката същност. Нарушени са и комуникативните функции – говоренето е заменено с крещене
И аз крещя години –
цяла вечност...
долавях, че и другите крещят –
машините,

завода

и човека
от най – затуления

тъмен кът.
Човекът се е поддал на манипулацията и се е превърнал в подобен на мъртвите предмети. До това състояние работникът е подведен поради отнетата му възможност да диша, да говори, да пее, да мечтае. Но крясъкът е знак и за противодействие, израз е на гняв, изречен от ниското, тъмно пространство, където човекът се чувства скован – “под стоманена каска”, затворен в “капана на живота” /”Писмо”/. Затворените пространства са метафори на трагизма, на безперспективната човешка съдба. Като далечен събрат на Хамлет лирическия герой достига до обобщаващи констатации:”Светът е затвор”. Чрез образите на капана, затвора, скотобойната се подчертава незачитането на човека. По силата на принудата работниците са се превърнали от разумни социални същества в “животни в клетка”, “скотове”, “злодеи”. Но дори в най – трагични ситуации Вапцаровият герой не достига до отчаяние, а жадно декларира:
Да знаеш ти живота как обичам!

/”Писмо”/
За него – Живота –
Направил бих всичко.

/”Вяра”/
Пътят към просветлението започва от кризисния момент, в който лирическия герой се чувства обхванат от животинската омраза и ненавист, когато пожелава да започне отмъщение.Яростта е резултат от гнева срещу живота. Освен навън, към другите, злобата е насочена и навътре към същността на човешкото. Омразата, овладяла душата става знак за духовната гибел. Героят чувства, че се терзае не толкова от физическото си страдание, по – трагична е духовната смърт. Нравственото деформиране е достигнало своята кулминация, човекът е загубил възможността да се радва, примитивизирал се е. Индустриалното общество е нехуманно, разпространило е идеологии, които “мразят човека”. Вапцаров търси пътища за възстановяване на равновесието и хармонията, за трансформиране на жестокосърдечието в любов. Според поета хората не могат да променят живота, ако не изградят нови отношения помежду си, ако не се освободят от егоизма и омразата си. Този проблем ясно е разкрит в стихотворението “Песен за човека”. Чрез диалог се търси мястото на “човека във новото време”. В полемиката се противопоставят две мнения. Дамата показва омразата си към един злодей извършил безнравствена и безсъвестна постъпка. Черквата опрощава престъплението му, но това не го прави по – добър, а по – скоро му внушава, че ще остане безнаказан и за други подобни дела. Позицията на опонента – хуманист е по – различна. Той защитава тезата, че винаги е възможно заблуденият човек да намери себе си. Вапцаров следва максимата на Пенчо Славейков, според която човекът живее и в звяра. Лиричесдкият говорител съзнава падението на “злодея злосторен”, на “този субект”, който убива баща си , за да вземе парите му. Библейският мотив за отцеубийството показва, че сребролюбието и алчността са вечни недостатъци, но и престъпниците имат шанс да се освободят от злото и да станат хора. Просто им трябва помощ, напътствие, съвет. В затвора убиецът “попаднал на хора”, които му помагат да осъзнае истината за греха си. Порокът се ражда като функция на лошо настроения свят. Жизнената среда е нехуманна, враждебна; тя развращава човека и го превръща в своя жертва, но и в палач на близки и себеподобни. До тези прозрения затворникът достига чрез песента – символ на духовно просветление, изразител на надеждата за промяна. Разбира, че за него смъртта ще бъде заслужено възмездие, но и своеобразно изкупление и морална победа над жестокия живот. Осъзнал греха си и разбрал, че човекът се осъществява чрез духовното си усъвършенстване, затворникът запява. Песента илюстрира превръщането на звяра в човек. Това е духовен подвиг, който звездите аплодират:”Браво, човек!”. Преди смъртта си героят прави избор, който възвръща достойнството му, възстановява хармонията на нравствения му свят. Нито затворът, нито смъртта могат да оковат самопостигналия се човешки дух. Вапцаровата творба се възприема като химн на духовната енергия на човека, търсещ истина и свобода.
Вярата е онова незаменимо чувство, което спасява човека от живота – смърт. Не е случайно, че Вапцаров поставя стихотворението “Вяра” на първо място в стихосбирката “Моторни песни” обособява го като програмно за цялата поезия. То синтезира мечтата, че “утре ще бъде животът по – хубав”. В настоящето човекът води банално съществуване като всички останали хора:”аз дишам, работя, / живея...” И в творческите си изяви той не вижда нещо изключително – „и стихове пиша / / тъй както умея/”. Възвишената му духовност не му дава самочувствие на по – различен от другите – и той е просто жертва на живота. Не се примирява с битието и от дълго време води двубой с живота:”С живота под вежди / се гледаме строго / и боря се с него, / доколкото мога”. Но лирическият аз декларира, че в конфликта го е въвлякла не омразата, а любовта – тя осмисля живота му :
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам”
Вярата става броня срещу злото и страха, тя помага на човека да се почувства фактор в живота. Ключовият образ на зърното / семето/ алюзира оплодителното начало, което кълни в човешката душа. Връзката с митологичното универсализира вярата като изконна духовна сила на човека, който се реализира чрез добротворчество. Новият свят може да се сътвори. Чрез управлението на самолета, ракетата, машината човекът показва неограничените си възможности. Летенето в пространството, овладяването на небето се възприема като реализация на човешката мечта, постигната чрез духовното усъвършенстване. Индивидът сам може да избира критерии за поведението си, може да отхвърли унижаващите го обществени закони.
В края на творбата двата основни мотива се сливат и внушават, че вярата е живот, а животът – вяра. Чрез повторението на двете лексеми поетът акцентира върху основните образи, които натоварва с етично – философски смисъл. Устремеността на Вапцаровия човек към морално красивото напомня Дебеляновия блян по живот – красота и вечното стремление на Йовковите герои към хармония.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Никола Вапцаров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.