Никола Вапцаров


Категория на документа: Литература


Никола Вапцаров
Съвременните изследвания на Вапцаров се съсредоточават около идеята за многогласието на неговата поезия.Във фикционалния свят, които той моделира,звучат различни гласове и гледища, чужди и свои, единни или противоречиви.Те откриват една разногласна човешки колебаеща се и търсеща лирика.Открояват и различието, специфично Вапцароското -напрежение (иронично, трагично и патосно) породено от съчетаването на тези гласове и гледни точки.Идеологическото слово под чиито знак е четен Вапцаров е само една гледна точка и слово стоящо извън лирическия говорител.Говорителя привежда тази чужда гледна точка, цитира нейното слово за да полемизира с него, отхвърли или илюнизира. Такова е отнасянето и към всяка друга/ нечия позиция. Чрез тази засилена комукативност се постига внушение много по-богато от колкото представя отделната гледна точка. В едно от представителните изследвания на Вапцаров - на Никола Георгиев - специален акцент е поставен на друг глас, с които лирическия аз на Вапцаров споделя, в които се вслушва и упора, възразява му, иронизира го, оборва го, дори го клеми, "другия глас " се въплатява в различни лица -приятеля другия по съдба, гневната дама, майката, любимата, мразените врагове...
Никола Георгиев нарича Вапцаров ,,певец на великия двубои" .Със същото основание той може да бъде наречен ,,поет на великия диалог"най истинското осъществяване на поезията му е в обрати и интонационния диалог, които той води със себе си, със света и с времето.Дори борбата в която гори лирическия му герой е преди всичко борба на идеи-интелектуален двубои, които в своето текстуално семантично превъплъщение отново се изразява като диалог.Интелектуалния двубои е най-същинскто съдържание на Вапцаровата поезия.Поетът води своя реални и въображаеми названия или само подсказни опоненти с живота и историята , с враждебните идеологии , с остарели вече естетически системи, дори вече говорени лирически езици.По законите на художествената парадоксалност условното лирически ,,ти" се въвежда в творбата за да се утвърди нейният аз .Това утвърдяване се осъществява чрез напрегнатото очакване, породено от съзнателно задържалото се отсъствие на лирическия аз .Смисло генеративнивните механизми в поезията на Вапцаров очертават един многолик образ на човека.Човек вписан в един свят-тържество на индустралното общество на идеологените, които възникват и битуват в него. Човекът става в отнасянето си към този свят, настоичиви са акцентите за човешкото безсилие и безпомощност, за зависимост и абсолютна несвобода.Човекът изглежда фатално незащитен, самотен и "захвърлен" в страданието пред близката гибел.Тук става дума не само дума пред трагичното безсилие на човека пред загадката на живота (Яворов) или за изначалната несправедливост на неизбежния грях (Дебелянов).Вапцаров осъзнава насилническата същност на живота като съвременен човек.И тази същност намира израз в неговите "навъсани" и "къси" стихове.
Непрестанната заплаха на човека в поезията на Вапцаров има различни лица, които очертават семантичния кръг с преплитащи се значения.Според тях се откроява войната-неизменен знак на унищожението, на тоталното сриване на хуманните ценности.Войната трябва да бъде разбирана не само като историческа и биографична за поета реалност , но и като метафора за съвременния свят на абсурдно взаимно изтребление:
Душите ни ръмжат-Война!
В душите кръв и смут , и огън.
В представите на Вапцаров човекът губи своята съкралност.Той е не само жертва, осъден да принесе жертва на Живота, както е у Дебелянов.А нещо по-лошо , човекът е де героизиран без субектен резултат на самото унищожение :
Един куршум
И после смет...
Човекът все повече се идентифицира с техническите продукти на своята дейност.Той е самотен и де персонализира "модел 1840".Той живее сред "бензинни пари" сред "пара" и "смрад" сред "дим, масло и машини", под "стоманна каска- небе", под "пласт от стомани ята", в един екзистенциален стих Гора , където дебнат "враг стаен", "мрак и истрел ".Вапцаровият лирически човек има свое трагично битие в заплаха сред унищожението и всеобщия край.Подвластен е на силите отвън в социума, но и вътре в себе си.Поетът осъзнава, че този съвременен свят е означим единствено от символите на техническия прогрес- оръжията за унищожаване на човека.Този образ на света представя една от Вапцаровите "хроники":
В заводите "Круб" днес отливат гранити
. . . . . .
в Байер получили някакъв газ
от нова природа
. . . . . . .
във Викера пробиват картечни дула.
Човекът е под непрестанна заплаха за живота, не само за войната и за оръжията.Социума му е отнел личната свобода, превърнал го е в обект на тотална манипулация.Поезията на Вапцаров може да бъде осмислена и като протест на ежедневния терор на пропагандата, деформиращо човешкото съзнание с лъжите на "тъп и злостен табикатор" на някой "нахален нележ" които "шумно спори" в ефира.В този свят на тотална зависимост личността е заличена от авторитета на вожда, като субектно присъствие на идеологемата.
В подобна ситуация изход сякаш не съществува ("въртиш се , в очите ти-ножа") и човекът все повече бледнее като ценност.Мотивите за безсилието и умирането изразяват концепцията за унищожаването на човека, осъден да живее пред смъртта.Когато "настига ни бурия, обвива ни мрак" , както пише поета в "Хроника".раждането и победата на Злото, което прониква и в човешката душа е може би най-трагичната концепция на Вапцаровата лирика.Не случайно в неговата поезия звучи един "глас" които съветва, поучава и в духа на християнското мислене се обявява против насилието и отнемането на човешки живот.Обявява се в крайна сметка против злобата и сляпата омраза.Лирическия аз на Вапцаров се бори с тях, със себе си, опонира им, наблюдава злото, за да го отрече във всички негови проявления.Гласът на майката от едноименния стих "Например" внушава етническите приннципи на християнството/на доброто:
Дано не кръвясат очите ти
Творецът често въвежда образи, алюзии дори преки позовавания на Свещените книги: "пшениченото зърно" от "Вяра", алегорията от "Илинден"("вълчата порода/муцуните под овчите им кожи"), притчата за Христос и рибите с които той нахранва гладните , изразът "глас народен, глас божи".Тази интертекстовост придава на поезията на Вапцаров и общо човешки, универсален смисъл.Творецът сякаш търси отговор на драматичните въпроси в християнската етика.Осмисля я като коректив в екзистенциалния трагизъм , защото опазва човека от омразата и злобата,съхранява волята му за съществуване .В "Хроника" човекът е в плен на утмастителноста на тъмната стихия, която помита всяко опрощение.Тук сякаш заговарят едновременно Ботевия аз (" аз вече нямам мило, драго")и Яворовите арменци (" и мъст, мъст кървишка, жадуват души").Злобата е духовната смърт на човека, цялата поезия на Вапцаров може да бъде възприета като опит за смиряване на тази злоба , за трансформирането и в противоположната енергия на вътрешно възмогване и борба, за едно друго утре.В "Хроника" лирическия човек се бори с духовна смърт ("душите си сме стиснали в зъбите").Преодоляването на омразата най-отчетливо е представена в "Писмо":
Ти помниш ли
някаква омраза
се вливаше дълбоко в сърцата.
Като гангрена,
не, като прокоза
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше в закана,
а беше рано, беше много рано.
Както в Ботевата поезия Библейската триада вяра, надежда и любов е смислово трансформирана.Вярата и надеждата са въведени с отрицателен знак (" изтиваха последните надежди и вярата в доброто и човека").Любовта е представена чрез омразата.Тя е тотална обсебила е напълно човека, има силата да го изпепели, да унищожи духовното у него.Посланията са постигнати чрез поетиката на търсещия смисъл.Лирическата мисъл тръгва от една изходна точка, една от възможностите, но неопределени смисли ("някаква омраза"), за да го представи като смислов нюанс ("като гангрена"), за да го апострофира ("не, като прокоза") или успореди с друг смисъл, които отново се оказва само смислов нюанс.Така в търсенето на смисъла се постига един пределно широк, многозначен и многопластов и смислов обем на интерпретирания образ или мотив. Дори графичното оформяне на стиховете алюзира бавното но неотменно и настъпателно поглъщане на човешката душа от омразата.На концептуалното равнище Вапцаров е близък до Ботев с неговите стихове "себе си брате губя/тия глубци като мразя".Ботев обаче само констатира губителната сила на омразата.В поезията на Вапцаров тя едновременно е визирана по въздействен начин и преживявана макар да е въведена в спомена, които заради дистанцията във времето тушира до някъде, неината сила е и в акта на припомнянето и тя сякаш е "жива рана"на лирическия аз на Вапцаров, въпреки признанието му: "за мен това е минало неважно".Омразата е преодоляна в лирическата настоящност превърнала се е в атрибут на отминалото време.Лирическия човек осъзнава своята сила, осъзнава себе си чрез способността да трансформира злобата в нещо мислено от него като позитивно, въведено в плана на ценностите.Това е "една борба която днес клокучи".Борбата в поезията на Вапцаров се мисли като нова перспектива за човека,възможност той да реализира себе си преди всичко, като осмислящо битието си същество.Борбата възвръща любовта към живота, възвръща вярата към надеждата.Омразата е изведена извън духовното пространство на човека.Неин обект е не човешката душа, а "празните кумери" .Проблематизиране на прехода омраза-любов, обезвереност-вяра в този текст, а също така в цялата поезия на Вапцаров няма да открием.Прехода е просто факт в поетическата концепция на Вапцаров, обаче борбата като спасение на човека е реакция спрямо застрашаващите човека механизми на социума.В това отношение художественото мислене на Вапцаров се доближава до Смирненски и Гео Милев.Радикалната система за преустройството на света и от тримата творци е плод на разбираното, че "този" свят е несправедлив.За разлика от Смирненски и от Гео Милев Вапцаров не стига до идеята за апокалипсис.
Творбата откроява особената значимост на миналото в поезията на Вапцаров, като ход за осмисляне на настоящето.Миналото е въведено в спомена.Въпросът "ти помниш ли" властно приобщава адреса на "писмото" към историята на онова минало, което трябва да стане ключ към бъдещето-история която не може да не спомни, която е толкова реална, че въпросът , макар и метафорично подчертан има единствено стойността на жест с който се въвежда в стихотворението.За това и детайлите чрез които се моделира миналото са така точно очертани.За това е толкова конкретно присъствието на това минало което приижда с напластяващите се образи на "морето и машините", на "трюмовете пълни с лепкав прах".
Човекът според поетическата интерпретация на битието се ражда за да загуби свободата си още в началото на своя житейски път-"някак много рано".Това разбиране се обвързва със множеството образи в поезията на Вапцаров, които асоциират несвободата и насилието-затвор, клетка, капан.В стихотворението "Ще строим завод" се стига до поетическото обобщение хипербола: "светът е затвор".Моделът на художествения свят у Вапцаров притежава маркирани пространствени характеристики.Техния смисъл е идеен, нравствен.Пространствения модел притежава стабилен оценачен принцип .Според неговата логика са противопоставени затворените и отворените пространства.От една страна се отделят изрази като:
"тъга притиска квартала"
"завод, притиснал с мъка толкоз хора"
"стаята тогаз стана тиха и задушна"
"машината зла в тясна за моята горист"
"помислихме ние родината наша тесна за нашите песни"
"пътя е заприщен, навред затворени врати"
"хванаха ни в капана на живота"
"като в някаква клетка"
"антени замрежват небето"
От друга страна с не по-малка честота на употреба изпъкват изрази като:
"един напев широк и весел"
"уми си очите и гледай света е широк"
"пред теб света се разтваря,
разтварят се слънчеви дни"
"открил вратите си широки"



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Никола Вапцаров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.