Никола Георгиев - огледалата на литературата


Категория на документа: Литература


ОГЛЕДАЛАТА НА ЛИТЕРАТУРАТА
Никола Георгиев
Бай Ганьо чете "Бай Ганьо"
(Илия Бешков и други)
Те са много огледалата, в които литературата се оглежда кога достолепно възнесена, кога карикатурно принизена, в които изгражда, утвърждава и разгражда собствения си образ. За едно от тях интелигентно и ясно разказва настоящата книга*.
Не от вчера се знае, че литературният герой, докато действа или бездейства, докато се влюбва и разлюбва, извършва престъпления и търпи наказания, може да стори и още нещо: да посегне към книга и да я прочете. Книгата може да бъде по философия, ботаника, астрономия това също е значимо но особено значими и още по-странни са случаите, когато чете литературно произведение, когато, казано като прост пример, герой на роман чете други романи.
Не от вчера се използва тая възможност. Двама от най-знаменитите литературни герои са и читатели. Обявени за остро контрастни помежду си (например от Тургенев или Георг Брандес), те много се различават и в отношението си към четенето и прочетеното. На въпроса "Какво четете, принце?" единият от тях, датският принц, отегчено и скептично отговаря: "Думи, думи, думи." За другия, ламаншкия хидалго, четивото не е само думи или изобщо не е думи, а жив живот, който той поглъща с доверие и под чието въздействие се отмества умствено и тръгва по света да възстановява славата на странстващото рицарство.
След като възсяда Росинанта, на дон Кихот вече не му остава време да чете любимите си романи. Но то не му е и нужно, защото сега той с думите и делата си се води по тях или, казано филологически, с думите и делата си цитира прочетеното.
И все пак във втория том му се налага да разлисти (точно така е казано) роман и той не е за друго, а за него самия, за дон Кихот. Стигнало се е до най-чудатия, но и най-естествения случай в отношението четящ литературен герой и литературата. Ето в какво е работата.
Докато Сервантес е пишел втората част на романа си, един неканен съавтор, скрит зад псевдонима Авелянеда, го изпреварва и издава свое продължение на първата и много успешна Сервантесова част (от януари до юли 1605 г. тя "претърпява" пет издания). Това съавторство, оценявано абстрактно като връх на писателска непочтеност и разбирано здравомислещо като напълно естествен плод на литературните механизми, особено тогавашните, е породило един от най-интересните обекти за литературоведско съзерцание, не по-малко интересен от целия роман на Сервантес дон Кихот чете "Дон Кихот". Случаят е сложен, направо объркан и много поучителен за всички, които се интересуват от въпроса за четящия герой в литературата и още повече от въпроса за отношението между произведение и произведение, литературна и нелитературна условност.
Двете продължения на първата част на Сервантес се оглеждат много конфликтно помежду си, при което Сервантесовата, използвайки правото на отговор, поставя другата, Авелянедовата, в положение на съчинена и лъжлива. Прекрасно, но що е тогава романът на Сервантес? Себе си той многократно и настойчиво определя като правдива и точно разказана история колкото и странна да изглежда тя. Говори се, че Сервантес бил огорчен от нелоялния си конкурент, който покрай другото навредил и на материалното му положение, т.е. на сиромашията му. Като писател обаче Сервантес би трябвало да е много доволен от станалото отваря му се още една посока за воюване, нещо благословено за литературата, и му се дава възможност да представи романа си като истинска и правдива история за похожденията на дон Кихот, което пък е добре дошло за повествователната стратегия на романа му. Литературата бяга от себе си и една от вратите за бягството е четящият литературен герой това ще бъде една от точките в настоящата статия. А начинът, по който го върши романът на Сервантес, е поразително прост и чудат.
Противоречията и прехвърлянето на огледалните образи не свършва дотук. Дон Кихот, разказва Сервантесовото повествование, е намислил да отиде в Севиля, но когато прочита в лъжливата книга, че вече е бил в Севиля, хваща пътя към Барселона. И това добре, на война като на война, но романът на Сервантес както се кълне в правдивостта на "нашата прелюбопитна история", така и многократно отбелязва, че не е оригинално произведение, а е превод от арабския оригинал на Сид Ахмед бен Инхели. Литературата продължава да се плъзга от произведение към произведение, утвърждавайки и разклащайки своите опори. Но ако романът "Дон Кихот" обявява себе си за превод, идва въпросът как може Рицарят на печалния образ да промени решението си под влияние на една, както е казано, току-що излязла книга за него? Ето какъв въпрос може да възникне в главата на литературоведа, което за сетен път показва що за читател е той. За разлика от нормалния читател той чете дистанцирано, от "остранена" гледна точка и с очакване, че литературата ще се съпротивлява на себе си, което се потвърждава на всяка крачка и особено в случаите, в които литературен герой чете литературни произведения.
И ако чете, възможно е произведението да отвори дума за неговата лична библиотека има ли я, няма ли я и ако я има, колко и какви книги се намират в нея. Темата за личната библиотека не е от най-редките в литературата и е много характерна за някои автори, "най-библиотечният" между които е, доколкото смея да съдя, Анатол Франс (по-библиотечен, мисля, и от писателя, който беше директор на аржентинската национална библиотека). Личната библиотека е реална и възможна съставка на темата за четящия литературен герой и е редно да бъде търсена в нея.
Лична библиотека има и ламаншкият хидалго и нейната съдба показва как литературата може, като се оглежда в себе си, да се самоутвърждава и самоотрича в случая самоизхвърля. Западналият хидалго има домашна библиотека и броят на книгите в нея показва къде е отишла голямата част от малкото му състояние.
В тая негова светая светих влизат двамата му приятели и доброжелатели, бръснарят и свещеникът, които са наздраво убедени, че добрият и мъдър някога хидалго се е умопобъркал от четенето на тези "зловредни книги", от "тази богонеугодна ерес" рицарските романи, и че трябва да освободят приятеля си и света от тях. Двамата новооглашени цензори започват да прехвърлят книга подир книга, заглавие подир заглавие и с кратки присъди почти всички хвръкват през прозореца към двора, на кладата. Един роман, Сервантесовият, разказва как и с каква убеденост са били унищожени други романи. Нищо по-обикновено в литературата от това. Всяко литературно произведение, гласно или негласно, изхвърля през прозореца други произведения само гдето в романа на Сервантес това действие се извършва и в буквалния смисъл на думата.
Така изхвърлените произведения може да продължат своя обществен живот било чрез собствените си качества, било чрез и във произведението, което ги е изхвърлило. Една бомбастична фраза твърди: "Романът на Сервантес уби рицарските романи". По-трезво и по-нископарно може да се каже: чрез своя герой-читател романът на Сервантес стъпва върху рицарските романи, приема с уважение много от добродетелите на рицарството и откровено ползва повествователната схема "героят в странстване и изпитание" и като им се подиграва, изгражда своите нови значения. А казано съвсем просто: "Дон Кихот" продължава да се чете по света и като се изключат професорите по средновековна европейска литература, той е главен, а за мнозина и единствен източник на знание, че някога в Западна Европа (ех, защо не и в Източна) е имало рицарство и че са се писали рицарски романи, за чието съдържание и стил, най-известни герои и най-видни автори произведението на Сервантес предлага доста ясна представа. Убитите, както казват, рицарски романи продължават да живеят върху страниците на своя убиец нищо че с обратен знак. "Дон Кихот" и в тази точка е много прегледен пример за един от основните и вечни механизми на литературния процес, за способността на литературата да се самопоражда, като се самоотрича.
Докато прехвърлят книга след книга, бръснарят и свещеникът попадат на романа "Галатея" от... Сервантес. Оказва се, че многоученият свещеник познава лично автора и злощастната му съдба. Доволен е донякъде от "Галатея", но "замисълът е останал незавършен", така че докато не излезе обещаната втора част, резолира свещеникът (а Сервантес така и не я написва), романът може да изчака окончателното решаване на съдбата си и не излита през прозореца. Когато произведение на един автор е свързано някак с друго негово произведение, наричаме връзката палинодия. Палинодия е и появата на предишен Сервантесов роман в следващия и то дръзко откровена като никъде другаде. Литературата продължава да търси огледалата си.
Когато застава пред вятърните мелници, бившият читател и настоящ рицар вярва повече не на очите и разума си, а на четивото си. Когато нахлупва на главата си бръснарския тас, обявява го за шлема на Мамбрин, за който би могъл да научи от поемите на Боярдо и Ариосто (литературната основа на "Дон Кихот" е много по-широка от рицарския роман). Но преди да стори всичко това дон Алонсо Кихана под влияние на своето четиво се е преобразил в дон Кихот и от литературата е тръгнал към действие, а в това действие примерно нападението на вятърните мелници още един път излизат наяве разликите между литература и действителност, "илюзия и реалност". Видимо частният случай "литературен герой чете литературни произведения" се оказва пресечна точка на много връзки и отношения: произведения спрямо произведения, литературата спрямо себе си, читател и литература, слово и дело, фикция и достоверност, литература и реалност. За някои от тези връзки ще бъде и думата оттук нататък.
Литературното произведение "Дон Кихот" разказва какво може да се случи на човек, ако чете литературни произведения литературата се самоотдръпва от себе си със смях и тъга, бележейки и прекрачването между четене и действие (или ако приемем, и с право, че и четенето е действие, да кажем между слово и действие).
охватът "литературен герой чете литературни произведения и се влияе от тях в действията си" е използван и преди "Дон Кихот", и след него. След него, по-точно малко след него, седемнадесет години след появата на първата част на "Дон Кихот" и седем след появата на втората в 1622 г. във Франция вижда бял свят романът "Чудатият овчар" от Шарл Сорел. Напомням за него, първо, като допълнение към случая "Дон Кихот" и второ, защото френското произведение използва може би за първи път в историята думата "анти" по адрес на други литературни произведения. Точно триста години преди смъртта на Марсел Пруст...
В "Чудатият овчар" също се разказва какво може да препати човек, ако чете романи в случая не рицарски, а модните тогава прециозно-пасторални романи от рода на "Астрея" от Д'Юрфе. Героят, млад мъж, син на парижки платнар, захвърля ножиците и аршина на баща си, поантичва името си Луис на Лусис, излиза в околностите на Париж и заживява като пасторален овчар според правилата, които е назубрил от любимите си романи. И всичко това за голямо удоволствие на парижките майтапчии.
Към заглавието "Чудатият овчар" е прибавена думата "антироман". Триста години по-късно тя отново се появява, вече като жанр или исторически тип на романа (срв. с френското понятие "нов роман"). "Анти" бе свързана най-напред и най-силно с романа. Обяснимо романът е най-разлатият, или "най-протеичният" литературен жанр, което според едни е неговата беда ("романът е незаконороденото дете на литературата"), а според други, на първо място Бахтин, опора на неговата многовековна досегашна и бъдеща устойчивост. "Анти" бе прикачена, без съответстващия успех, и към "лирика" и "драма", а след това и към "литературата". Тъй де, ако ще е, да е.
Реторическото въздействие на това "анти" е силно и примамливо то носи копнежа по новото, по противопоставяне и отрицание в литературата. Добре, но нека не забравяме,че в нея действа и принципно равностойният копнеж по приемственост, повторителност, устойчивост. И още: че четящият човек в литературата е една от кръстосните точки на тези противоположни енергии.
В същото време зад реторическата пелена ясно прозира смисълът на "антироман", "антилирика" и пр. "Антироманът" на Сорел не е война с романовия жанр изобщо, а само с една негова група. "Антилириката" от Брехтово и следбрехтово време е просто знак за отрицание на едни типове лирика (примерно дебеляновския) и търсене на други (примерно константинпавловски). А това, че "антироманът" на Сорел си е пак роман, с много от жанровите белези на тогавашните и сегашните романи, трябва да мине в сметката на парадоксалността на литературата най-парадоксалното творение на човешкия ум и слово.
Дон Алонсо Кихана и парижанинът Луис не само четат романи, но и под влияние на прочетеното минават, както се казва, към дело. Единият с копие и щит тръгва да въздава справедливост, другият с овчарско рухо и гега отива да пасе овци. От тия случаи можем да изведем много литературоведски проблеми например противоречието между слово и дело или това, че действието на рицаря и овчаря е описано отново в литературни произведения.
Положението на езика и речевата дейност е противоречиво. От една страна им викат "Осанна! Прославен да е божественият, богатият, могъщият език! В начале бе слово!", а от другата "Разпни го!" с всякакви възможни укори и оплаквания спрямо езика. Положението се изостря, когато езикът, метонимизиран до "буква", се съчетае с "дух" (според апостол Павел буквата убива, духът оживотворява) и става направо конфликтно в съчетанието на "дела и думи". Много идеологии, морални катехизиси и фразеологии отдават предпочитание на делата пред "празните приказки". (Една такава фразеология замалко да вдигне лозунга "Дела, дела и пак думи".)
В ценностното напрежение между слово и дело литературата е най-потърпевшата. Много печели тя покрай възславата и преклонението пред словото и много губи тя, относително най-свободният и прагматично най-малко ангажираният словесен тип, укорявана открай време, че е безцелна, съзерцателна, отклоняваща от делото, създавана от хора не за в работа и предназначена за също такива хора. В литературата може да има много призивност и много перформативност, но и за най-запалените є поклонници е ясно, че тя е условна. Казано малко по балкански, дума дупка не прави.
Вътре в себе си литературата изразява раздвоеността си между самовъзвеличаване и самоунищожение, между готовността да си издига паметници ("Exegi monumentum" на Хораций или Пушкин) и да ги събаря. Все така откровено изразява тя раздвоеността си между приютяването в лоното на езика и бунта срещу езика и срещу неговата ограничителност. Част от бунта е и търсенето на преход между слово и дело. И появяват се произведения, в които героят чете литературни произведения и под влияние на прочетеното променя дотогавашното си битие и предприема някакви действия. Това е, да го наречем, акционният читател в литературата, за разлика от читателя, чието четене има други смислови стойности. Промяната и действията може да бъдат оценени от произведението като положителни (както е в някои от романите на Гьоте), двусмислено ("Дон Кихот") или направо издевателски (Сорел, "Чудатият овчар"). И тук става очакваното чудо един безспорен роман обявява себе си за антироман, една част от литературата се обявява против друга. Опитът є да излезе извън себе си се връща с обратен знак пак в нея. За удоволствие на читателите си, пък дори и на литературоведите, литературата постоянно бяга от своята самоличност.
И ако разрешите, една малка или голяма уговорка: всичко казано дотук или оттук нататък не твърди "така е", а само "така може да се осмисли, така може да се конструира мисловно".
Връзката слово читател дело води отдалеч към знаковата стойност на литературното произведение и към въпроса дали тя се затваря вътре в произведението (според наивитета на Брукс, Уорън, Тейт и другите американски новокритици), дали остава в границите на езика или отива някъде другаде. В началото на връзката стоят двамата дълбоко разнородни близнаци: четящият литературен герой и четящият реален човек. Моделът "прочел" повлиял се "действал" не е собственост на литературата, акционен читател може да бъде и реалният. След класическия случай с диалога "Федон, или за душата" образцов, макар и печален пример в ново време са зачестилите самоубийства на млади хора след излизането на "Страданията на младия Вертер" от Гьоте (1774). В увеличаването на самоубийствата може да няма нищо литературно, както това доказаха осиромашелите българи двеста и двадесет години по-късно. Работата обаче е в това, че някои от тогавашните самоубийци се застрелват над книгата на Гьоте или оставят след себе си следа, която води към същата книга. А не липсват и по-бодри примери. Малко след тежкия Лайпцигски процес Георги Димитров, вече в Русия, пише предговор към романа на Чернишевски "Какво да се прави" и разказва в него, че на млади години е бил поразен от Рахметов и се опитвал да му подражава във всичко (с изключение на дъските с набитите гвоздеи). През ХХ век акционното въздействие на литературата, поне на "високата" видимо падна. "Кой пише сега романи като "Младият Вертер!" въздъхват носталгично мнозина немлади хора и добавят: "Пък и днешната младеж...". Работата очевидно не е в това. Променило се е нещо много дълбоко в съдържанието на литературата и в отношението към нея, а един от измерителите на промяната е читателят във и на литературата.
Обвързването между читател и герой рецептивистите наричат "идентификация", а един от тях, Ханс Роберт Яус различава пет вида идентификация. Думата безпокои със своята пресиленост и неяснота, но неясно в съчиненията на рецептивистите остана и ключово понятие "читател" с неговия всеизвестен "хоризонт на очакването". Въпреки неяснотите си рецептивисткият "читател" събира около себе си много литературоведски идеи и съчинения. Някои ще кажат "въпреки това", но други, врели и кипели в кухнята на литературоведското мислене, ще възразят: "тъкмо благодарение на това".
Анализът на връзките и разликите между читателя във и извън литературата може да каже твърде много за литературата и за нейния социален живот. Във въпроса за четящия човек в литературата пък литературознанието може да види евристично още един път собствените си проблеми и, което е почти все едно, собственото си разделение. Чрез тоя въпрос става още по-прегледно, че днешното литературознание продължава да се дели поне на два подхода. Единият ще наречем миметичен, а другия вътрешнолитературен.
Миметичният подход се интересува какви значения се пораждат във връзката между литературното произведение и езика, а чрез езика с така наречената действителност. (Някои от представителите на този подход я карат направо през просото, т.е. прескачат езика и свързват произведението направо с действителността.) Вторият, вътрешнолитературният подход, се интересува какво става вътре в произведението и още повече между произведенията, примерно между "Евгений Онегин" и безбройните, пряко цитирани или алюзивно намекнати в него други произведения, между "Евгений Онегин" и различните литературни модели, цитирани в него класицизъм, сантиментализъм, романтизъм. Двата подхода имат равносилни опори в литературата и разбиранията за нея, което явно не пречи първият подход да се смята днес за остарял и наивен, а вторият за съвременен и мъдър. Можем да ги противопоставяме, можем да ги обявяваме за несъвместими въпрос на литературна политика но извън политиката остава спокойният извод, че и двата са недостатъчни, и че тази недостатъчност няма да преодолее и съвременният реконструктивизъм. Можем най-сетне да ги мислим като два самостоятелни входа към литературата без да се главоболим кой е по-правият и това сега ми изглежда най-привлекателното.
За миметичния подход е важно, че в литературата се описват човеци и че те приличат по нещо на реалните. И тъй като човекът в литературата е постигнат текстово, в речева последователност и постъпателност, естествено се стига до строителната метафора "изграждане на характера". Строителните съставки може да бъдат много и различни, между тях и четенето и четивото на героя. Четенето и четивото миметичният подход подчинява на "изграждането на характера" или, да ми е простен плеоназмът, на характеризирането на характера. За него четивото на Татяна Ларина ("Она любила Ричардсона" и чете сантименталните му многотомия) или на госпожа Бовари (а тя чете тогавашните френски романи, представяни като не особено умни) е съставка на тяхната характеристика. Ако литературен герой се интересува какво и как чете друг литературен герой, ако същата Татяна разгръща книгите, четени от Онегин и следи по подчертаванията кои места са му направили впечатление, това за миметичния подход е част от взаимната характеристика на героите.
Темата за четящия и нечетящия герой може да се използва и в това, което миметичният подход нарича развитие на характера. Тая възможност е използвал и най-направеният, най-интелигентно направеният български роман.
Още в първата среща и в първия разговор между главните му герои става дума кой какво чете или не чете:
"Той постави книгата в джоба си и взе един грозд.

Каква е тази книга? попита тя жадно.

Една немска книга върху тютюните.

Отегчително... Как можеш да четеш такива книги?

А какво би трябвало да чета?

Романи!..

Не, аз не чета никога романи каза той."
Борис Морев не чете романи, а що за романи чете Ирина? "Ирина взе от етажерката "Палми край тропическото море" и чете до късно." И тук се случва нещо, което Яус с по-голямо право от обикновеното би могъл да нарече "идентификация": "Въображението започна да скита из чудни задморски страни. Тя не забеляза как лицето на нейния "тип" доби неусетно пълна прилика с чертите на втория син на Редингота." По това време Ирина тъкмо завършва гимназия, а Борис се ползва от правата на безработен интелигент.
Не след дълго време Борис Морев става един от най-богатите и могъщи хора в България. И вече не чете, дори и книги върху тютюните. Ирина завършва медицина и заживява с Борис като негова, в началото, официална полудържанка, но не се отдава на празно dolce far niente възможност, за каквато този наситен с добре балансирани двойки роман напомня чрез Зара. Младата амбициозна и трудолюбива лекарка продължава да чете е, този път не "хавайски" романи, а нещо друго: "Ирина прекара тихия следобед в четене на немски и френски списания, които беше донесла от София. Тя още не беше загубила способността си да чете медицинските списания, дълго, търпеливо, дисциплинирано, без да се разсейва, с усърдие, което будеше почит у мъжете." Това и така чете Ирина, докато летува на вилата край морския бряг. В приведения пасаж привличат внимание уж незабележителните думи "още не". В тях Лео Шпитцер, според когото водещият смисъл на един роман може да се открие и в някоя отделна дума, вероятно би видял тънката и недотам тънката направеност на романа "Тютюн".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Никола Георгиев - огледалата на литературата 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.