Незаменимата любов към родината и нейната природна красота в произведенията "татковина" и "чужбина" на Петко Славейков


Категория на документа: Литература


Анафората в първите два стиха подсилва трайността на клетвата, а показателните местоимения "таз" и "тоз" обвързват клетвата с определени земя и народ - българските.

Произведебието представлява прекрасен образец в детската патриотична лирика. Съдържателната му насоченост показва стремежа на Славейков да разбуди определени народностни чувства и да укрепи националното самочувствие на българите. То сродява младия читател с хубостите на родината, разбужда в сърцето му любовта към бащината земя и нейната природна красота.

В стихотворението "Чужбина" се чува по-скоро гласът на възрастния, а не на детето. Всъщност то отразява оценъчно отношение на зрелия, който от позицията на натрупания си житейски опит се стреми да "зарази" малкия човек със своята привързаност към родината.

Лирическият говорител е далече от отечеството си и от близките до сърцето си хора. Родовите корени са прекъснати. Той се чувства несигурен и самотен. Липсва му родния дом, там е мястото му, там са хората, които го обичат. Той изпитва носталгия и копнеж по бащиното огнище, липсват му хармонията и топлината на родния дом, в който живеят и светите му спомени от детството. Светът на родното е светът на миналото. Връзката между минало и настояще е изгубена. Образът на отдалечеността от родината е пропит с непреодолима скръб. Напускането на родния кът е довело лирическия говорител до неговото нещастие. Така поетът извежда до идеята, че отлъчването от бащиното огнище води до драма - вътрешна и житейска на всеки, разделил се с дома, пренебрегнал родовите ценности.

Чрез епитетът "чужда" Славейков показва връзката между лирическия говорител и страната, в която той пребивава. Той не я усеща като близка до сърцето му. Тя не е нищо повече от негова домакиня. Той е само неин гостенин, не е свързан с нея чрез корените на рода си. Чуждата земя и родния дом в стихотворението се възприемат и изживяват като две противоположности. Чуждата земя се отъждествява със страдания и тегло, а родния дом с радостта от топлата атмосфера в него. В чуждата страна липсва уютът и усещането за топлота и сговор в семейството.

В контраст с песимистичното лирическо чувство се разкрива ведра и цветна пролетна обстановка. Спокойствието, което излъчва обстановката не съответства на душевните чувства на лирическия говорител - напротив. Той не може да се зарадва на красивата гледка, заради носталгията, която изпитва към дома. Вместо въодушевление и радост той изпитва съжаление и болка от заобикалящата го действителност. Причината е, че всичко се случва в чуждата страна, а не в неговия роден край:

Ах, весела е пролетта,

приятно е времето,

но тъмен е за мен света

и тъжно ми сърцето.
Последните два стиха изграждат обобщена представа за начина по който се чувства лирическият говорител, представен с епитетите "тъмен", "тъжно". Въпреки свежестта на пролетта той се чувства подтиснат, скръбта му е безутешна и непреодолима. Той не чувства душевен мир, не може да изпита топлина и обич към чуждата земя. Тази картина не е привлекателна в неговите очи. Нейната красота не може да въздейства за промяната на тези чувства. Липсва оптимизмът от настъпващата пролет. Идеалът за лирическия говорител не съответства на действителността, в която живее. Само в бащината земя гледките от разкоша на природата носят удовлетворение и въодушевление.

В третата строфа е употребена думата славей, която символизира идването на пролетта и новото начало. Съществителното-епитет "жалост", обаче, показва, че лирическият говорител не може да изпита радост от факта, че настъпва пролетта. Той страда, у него липсва оптимизъм и усещане за значимост на съществуването му, породени от отдалечеността от бащиния дом и копнежа по него. Вятърът е символ на движението и на промяната, в творбата той е свързан със сълзите на лирическия говорител, които са символ на болка и застъпничество. Дори вятърът, събаряйки сълзите му, не може да му помогне, не може да освободи душата му от болката и тъгата, така както го освобождава от сълите му:

и тихий ветрец ако вей,

сълзите ми събаря.

...

Шумливи, росни ветрове

тъги не разпиляват,...

С помощта на монологичната форма на стихотворението поетът изразява това, че любовта към великолепието на страната в която живее човек може да изпита само когато е на родната си земя - в чуждата земя това не е възможно. Обичта към татковината никога не може да се замени с обич към друга страна и към нейната природа.

Произведението е особено актуално в наши дни, когато много хора избират пребиваването в чужбина вместо в родината с надежда за по-добър живот и по-сигурно бъдеще. Славейков описва на читателите реалността на този желан, но непознат за тях живот извън отечеството.

С тези две творби поетът цели да разбуди в сърцата на българския народ привързаност към бащиното във всичките му форми. Те завладяват със спонтанността и искреността на изживяванията на лирическите говорители.

Посланието на стихотворенията "Татковина" и "Чужбина" е, че незаменимата любов към родината и нейната красива и разнообразна природа е заложена в душите и сърцата на всеки от нас. Човек не би могъл да бъде истински щастлив, когато е далеч от бащиния си дом.

??

??

??

??

7




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Незаменимата любов към родината и нейната природна красота в произведенията "татковина" и "чужбина" на Петко Славейков 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.