Научно съобщение за творчеството на Емилиян Станев


Категория на документа: Литература


Човекът и историята

Емилиян Станев като съвременен разказвач на исторически романи

Той си е спечелил славата на майстор художник анималист, изобразител на света на безсловесните. Неговото интимно отношение към загадките на природата и суровата й и благородна красота ще привлече вниманието на не един изследовател. И ще го определят и като философ и като одухотворител на онова, което е на прага на човешкото и диша със скрити инстинкти, в което е престарата, праосновната същина на живота. От тази праоснова е тръгнал човекът, за да се освободи от слепите природни сили, за да създаде своя цивилизована среда и за да се отрече отново от себе си – вече в играта на човешките страсти. Емилиян Станев е утвърден майстор и на провинциалната тема . В неговия разказ изплуват тъмния свят на малкия градец с дребните егоистични интереси и мечти, с разнообразието на скуката, със сивотата на еднакъв, потънал в застоя провинциален живот. На повърхнината на този живот поглежда сивото лице на обречени на безизходност и на монотонно съществуване люде. Тяхната грама пулсира в дребни и евтини човешки копнежи по щастие, в нея се сплитат трагичното с комичното, възвишеното с жалкото. Даже по-точно казано, тя не може да се развие като драма, защото липсва страст, а има само желание, липсва воля, а има само завист, болка, тъпа еснафска упоритост. С този тъжен свят, неспособен да се изтръгне от себе си, се бори авторът. „Неутолимият” – това определение за Емилиян Станев принадлежи на неговия приятел, литературния критик проф. Стоян Каролев, и за разлика от много други определения то насочва не към избрана от писателя социална роля, изразяваща се обикновено в някаква особена мисия на твореца. Писателя е неутолим най- вече в едно- в търсенето на тайната за човека и света. Подобна обществена мисия си беше избрал Яворов, но той я превърна в характеристика на цялото си творческо поведение, в особена поза за своето съществуване и творческа активност. При Емилиян Станев не е така. При него търсенето не означава нищо друго освен самото търсене- бавно и мъчително заравяне в тайните на природата, на обществото, на човека. Той не иска да ни просветли нас- неговите читатели, а най-вече себе си. Неутолимостта на Ем. Станев се проявява и в друга посока, в непрекъснатото търсене на различни, все по-ефективни начини за въздействие на художественото творчество. Започнал като изобразител на дивата природа той постепенно преминава през многопластовия социален анализ на съдбата на българското общество, за да стигне до изобразяването на духовната драма на търсещия човек, в която да пречупи вижданията си за историческата съдба на България. Ако перифразираме заглавието на един от последните му разказа „Скот Рейнолдс и непостижимото ”, бихме казали, че целият творчески път на писателя може да се изрази с думите „Емилиян Станев и непостижимото”.

В годините на непрестанно търсене писателят се домогва до три много ценни прозрения. Първото е свързано с осъзнаването на особената аморалност на природния закон, за разлика от своите предходници, и най- вече от Йордан Йовков, Ем. Станев, изхождайки от дългия си опит като ловец и познавач на природата стига до извода, че моралните закони не важат за природата, част от която е и човекът. В природата хищникът убива слабия, не като проява на злото, а от простата необходимост да се нахрани. Според автора в природата не съществува принципът на равенството- няма две еднакви листа на дървото, експлоатацията е естествен закон- по-силното изяжда по-слабото, убийството е също естествено. Всичко това дава една неочаквана перспектива в разбирането на човешкия свят, защото възникването на моралния закон в него , на идеята за добро и зло се оказва не израз на естествена необходимост, а нейно преодоляване- човекът започва оттам, откъдето свършва природата.

Емилиян Станев се придържа към специфично националната атмосфера при изобразяването на жизнените явления. Но в традиционното си за белетристиката ни поетично-витално на света той внася свой личен нюанс. Тъй характерното за българския разказ от 80-те и 90-те години поетично виждане при Йовков при Емилиян Станев силно се видоизменя. Поетичното все повече се реализира посредством една богата на преливащи цветове живопис. А това е белег на вродена пластична изобразителна дарба и на една по-висока художествена култура. Валидната за всеки талант откривателска роля се проявява и при Емилиян Станев, който се включва в борбата срещу битовизма и етнографското описателство. Понятието битовизъм означава преди всичко духовно закрепостяване на писателя към един все пак ограничен и външно изявен бит, означава липса на способност да се види и разгледа човекът на по-широк обществено-социален и психологически фон. Първият сериозен пробив в това отношение направи Йовков. Неговите разкази избраха за свой център духовния живот на селянина, създадоха един специфичен свят по законите на личното Йовково разбиране за добро и зло, красиво и грозно, грях и благочестие...

Разказвачът Емилиян Станев също усети необходимостта от духовно извисяване на литературата ни. От една страна той имаше опита на Йовков, който възпроизвеждаше реалността по посока на нравствено-утопичния идеал, а от друга опита както на Райчев така и на Константин Константинов, които внесоха в литературата ни тънкия анализ на опосредстваните чрез човешката психика определени политически, социални, нравствени позиции. За разлика от тези писатели Ем. Станев започна с преодоляване на битовизма посредством рисуването на природата и на животинския свят. До дебюта си на романист той вече е спечелил име на майстор на късия разказ с ярко изразен лирически почерк. В този етап на непосредствено възпроизвеждане на впечатленията от живота в обективно-предметна форма се забелязват интереси, които съвсем се не изчерпват с пластично извайване на образите. Самия той казва за ранното си творчество: „Моите първи опити да напиша разказ бяха неуспешни. Неуспешни не затова, че разказът, който пишех, излизаше лош, а затова, че не можех да го завърша. Той оставаше без край, отегчаваше ме още в средата и аз го захвърлях..По-късно, когато ми се удаде да напиша първия си разказ, аз разбрах кои са причините за неуспеха ми. Тия причини се оказаха не една и не две, но най-главната беше, че все исках да изобразя не това, което аз виждах край себе си всеки ден, не тоя равен, течащ като замърсено поточе живот, в нашия малък провинциален град, а нещо друго силно, героично и най-главно Дълбоко. А изобщо смятах разказа за дребна работа и се мъчех да напиша най-малко повест, драма или поема, нещо такова, което тогава четях.”

У ранния Емилиян Станев има влечение да се обясни загадъчният живот на природата със средствата на пластичната живопис. Характерен е най-вече разказът му „Смъртта на една птица” – своеобразен послеслов към поредица анималистични разкази. В тях автора пресъздава живота с неговите разнообразни звуци, багри и аромати. Той постига цялостно обективното изобразяване на животинския свят с реалните му прилики и отлики от човека. Истинската класика в това отношение е разказът Сами . Подходът на „очовечаване” на животното е заменен с изчерпателно изложение на реалистични детайли, посредством които израства образът. В животното писателят улавя трайното и същественото, онова, което е свързано с инстинктивното му съществуване.

Главното средство на Емилиян Станев не е метафората, нито цялостната романтична стилизация, а изключително точното описание на отделните реакции. Писателят разчита на своя свръхзорък поглед и на острия си слух. Той умее да изключи себе си от повествованието, за да говорят самите детайли. Обикновено започва с описанието на очите. Така в очите си бухалът има неподвижен, потискащ, зловещ пламък. В орбитите му горят пожарища. А белката таи синкавозелен студен блясък. С разсъмването погледът става тъмнокафяв. За фон се взема обвитата от пари вкочанясала земя... Белият, тъмнокафявият и синият цвят заедно със сребърния отблясък на гората и лъчите на изтънелия полумесец въздействат не само на въображението, но извикват и определени настроения. Погледът на бухала се променя. Неговите очи гаснат. Кървавочервеният им жар изчезва. Тоя живот има също своите сложно междинни проявления и Емилиян Станев подробно ги рисува- особено миговете, предхождащи решителните действия. По израза на очите, по настръхването на кожата, по отделните движения той долавя съсредоточеността на животните, предугажда определена реакция. Авторът не тълкува, не обяснява, а възпроизвежда формите на инстинктивния живот. В суровото реалистично изобразяване на горските обитатели има своеобразна прелест, която спасява повествованието от натуралистичното издребняване. В неговите анималистични герои винаги има красота, защото у него красотата не винаги израства от добротата. Тя има по-широко значение. Необичайно е това разкъсване на етично и естетично, но у Ем. Станев то не е белег на болезнена естетизация. В случая независимата от човешките морални представи красота става предмет на белетристичното изображение. В тези разкази въпреки превеса на естетическото моралният патос все пак не изчезва.

Съществуването на животното се усложнява и от жестокостта на човека, който се явява обикновено в края на всеки разказ. Така е и в безукорния в художествено отношение разказ „Пролетни стремежи”. Емилиян Станев достига тук кулминационната точка в развитието си като анималист, умеещ да разгадава инстинктивно проявяващата се ревност у животното. Но с още по-голяма сила той разкрива тържеството на майчинския инстинкт. Желанието на патицата да разбере неуловимия кипеж на живота, като се вслушва в тайния шепот на нощта, в безшумния растеж на тревата, е и неин основен стремеж тъй много сближаващ я с човека. Усещането на това родство възпира ръката на ловеца в „След лов” . И човекът и животното принадлежат на един и същ материален свят и са етапи от развитието му. Човекът, животните и природата са в едно диалектично единство. Тяхното раждане и умиране са момент от вечния кръговрат. Лишено от всякакви предразсъдъци животното изцяло се отдава на скръбта си по изгубения живот. Но заедно с това у него съществува едно примирение, едно спокойно отдаване на смъртта, която е сякаш предпоставка за раждането на нови същества. Усещайки себе си част от космоса човекът, осмисля съществуването си като твори блага и създава хармония на битието. Човекът, както и животното е дете на природата и затова няма право да унищожава животинския свят. На природата е позволено всичко, но на човекът не е позволена никаква разрушителна дейност.

Тук ще направим отклонение, за да насочим вниманието си върху факта, че полето, върху което Емилиян Станев изпробва най-напред епическите си възможности, бе кратка белетристична форма. Обикновено твърдят, че трудно от майстор на разказа израства романист, но у разказвача Ем. Станев откриваме не само поетично живописно отражение на живота, но и сериозен опит за философското му интерпретиране. А това е естествена гаранция за възможността за преминаване към по-големия жанр, нуждаещ се от концептуално третиране на жизнения материал. Авторът показва още тук, че може напълно обективно да пресъздаде живота, който се оказва по-силен от всякакъв страх, от всякакво нещастие, по- силен дори и от смъртта („Горска приказка”). Нищо не е в състояние да убие порива да се живее. Радостта от живота оправдава и мъките, и страданията, и изтреблението. Това внася поезията в разказите на Ем. Станев.

Писателят е убеден, че в българската литература трябва да се засили философското обобщаващо начало и психологическият анализ на душевния живот. В един момент, когато Райчев пише своите етюди върху болните прояви на човешката психика, Константин Константинов прави опит да обясни човешкото поведение предимно с психологическите фактори, Ем. Станев също рисува дребнобуржоазния бит в цяла поредица свои разкази от преди войната под формата на анализ на сложни преживявания изтъкнати от едновременното проявление на страх, унижение, алчност, егоизъм, неудовлетвореност, копнеж и безнадеждност. Главното в поезията на разказвача е съзнанието за непоправимата криза, обхванала цялостния буржоазен живот, в който цари повсеместно неблагополучие. Той насочва погледа на своите герои върху собствения им скучен, изпразнен от човешко съдържание живот. Отразеното делнично съществование говори за общата социална криза на обществото.

Издребняването на живота- свидетелство за антихуманността на социалния порядък- е предмет не само на разказите на писателя, но и на повестта му „Крадецът на праскови”. Познатата от разказите „Годеж” , „Чужденец”, „След празниците” идея за разлагащата, аморална пошлост в атмосферата на еснафския начин на живот тук намира по- пълна реализация: Ем. Станев изобразява една жена, която скъсва с моралните задръжки, наложени от един лицемерен морал. Нейното изтръгване от получовешкото съществование става под магията на любовта.

Авторът не разсъждава върху тази магия, той предпочита да разкрие нейната спонтанна поява и чудодейното и продължително въздействие. Цялата повест представлява живописно осъществен психологически етюд, изграден върху тънки наблюдения над състоянието на влюбената жена. За колоритен декор служат лозето, колибата и красивият летен пейзаж. Само тук-там като ехо, достига шум от града, обзет от глад, епидемии и военна суматоха. Сюжетът е романтичен- една жена, излъчваща уморената и презряла хубост на отиващото си лято се влюбва в сръбския военнопленник. Но разработката на сюжета е реалистична. Поезията в повестта извира не от условния, лиричен пейзаж, нито от приливите и отливите на сантименталните настроения, а от почти безмълвното, нежно съпреживяване на едно чувство, което в повечето случаи е само загатнато. Всичко е земно, обикновено и в същото време има блясък, защото е озарено от вътрешния плам на душата.

Елементите на концептивните белетристични принципи на романиста Ем. Станев се оформят до голяма степен в разказите му, но чрез повестите му той за първи път експериментира една по-голяма литературна композиция. Повестите му „В тиха вечер” и „Крадецът на праскови” са ценни и с овладяването на психологическия анализ. И въпреки, че в тях акцентът пада на душевния живот на героите, обликът им е повече поетично-романтичен, докато в анималистичните разкази художественото изображение се насища с по-дълбока и по-открита нравствено-философска проблематика. Чрез тях Ем. Станев подготвя бъдещата си „многоетажна” и многопластова творба, в която човекът ще се изправи с истинският си ръст и ще застане пред лицето на историята.

У никой български писател няма да срещнем така силно изразената тенденция към търсене на реалната връзка на човека с вечността. Ем. Станев не е в това отношение типичен нашенски разказвач, а е писател, който от пределите на по-лесно достъпния емоционален живот може да се озове в глъбините на човешкия дух. Него все повече го привлича онова, което е невидимо, т.е чисто мисловния духовен живот у човека. Проблема за безсмъртието тревожи съзнанието му, а това е добър симптом, че той ще потърси големите философски идеи. За нашата литература не е характерен подобен тип творчество, раждащо се пряко от определена философско-нравствена идея. Не през откритото съзерцание на идеята, а през образното пресъздаване на живота, носещо в себе си богатството на мисли, се проектира най-често пътят на българския писател. Ем. Станев прави сериозен опит на измени траекторията на белетристичното движение. По типа на своето мислене той е моралист. Това личи в разказите му и го улеснява да навлезе в оная белетристика, в която централно място заемат идеите. Проблемите, които мъчат съзнанието на неговия средновековен герой са в същност проблемите на духовно събудената личност от всички времена и епохи. Авторът не преосмисля историческото събитие, а направо го отразява изцяло от съвременна философска гледна точка. Борбата между духа и плътта, вечният конфликт между духовното и предметното начало в живота, между истината и лъжата, властта и подчинението, любовта и самоизмамата- ето върху какво разсъждава Ем. Станев чрез своите герои от Средновековна България. Ненадминатият майстор на късият разказ сега създава по-голямо монолитно произведение със сюжет от древната история; артистичният ценител на красотата в природата, изключителният, почти ненадминат познавач на животинския свят, чиито изтънчени сетива улавят безпогрешно всеки трепет в душата на естествения, „природният” човек сега се превръща във философ, в тълкувател на исторически процеси.

В същност историята е за него само повод. Тя дава само начален тласък на мисълта му. Голямата идея за човешки личности, които разбират собствената си съдба и размишляват върху характера на своята жизнена позиция, представлява основното ядро в романите на Ем. Станев. С „Иван Кондарев” писателят разгръща идеите в исторически план, показва техния живот в съзнанието на човека, който внася тези идеи в бита. Трите романа „Иван Кондарев”, „Легенди за Сибин, преславския княз” и „Антихрист” са проверка на мислещия, идейния човек от гледище на социалистико-хуманистичния критерий за духовна ценност.

Подготовката за нравствено-философски роман у Ем.Станев започва през 1950 г. – началото на написването на „Иван Кондарев”. Тук едно историческо събитие- въстанието от 1923г. , служи за фон, върху който се изследва психологията на хората, принадлежащи към различни обществени слоеве, и се разгръща философската проблематика. Авторът е пренесъл до известна степен историческото действие в съзнанието на своите герои. Повечето от тях се мъчат не само от социална и политическа, но и от философска гледна точка да обосноват позицията си в живота. Философският избор на личното и общественото поведение от страна на героите в навечерието на исторически съдбоносни събития стои в сърцевината на романа. Произведението е изградено двупланово: от една страна всеки герой, сам за себе си, по пътя на размисъла решава мирогледната си ориентация с оглед не само на класовото си положение, но и на духовните си потребности, от друга страна- революционната обществена изява се предшества от идейна полемика. Двубоят Кондарев-Христакиев се превръща в ос, около която се завърта цялото повествование. Този двубой е отзвук на идейната битка, която се води между двете основни класи. Какво е мястото на човека в този разделен свят? Ето въпроса, който стои пред всеки един член на това общество, в което човек за човека е враг. Две са основните възможности: първата предполага тясно свързване със социалистическото и работническото движение.

На тази исторически обоснована перспектива залага надеждите си Кондарев. Той достига до нея след като дълго е споделял съдбата на голяма част от нашата интелигенция, която до войните беше на кръстопът. Под влияние на модерните тогава писатели (Арцибашев, Пшибишевски, Хамсун, Метерлинг, Уайд) Кондарев е намирал утеха в затварянето в собствената си душа. Заживял с измамното самочувствие на свръхчовек, освободен от природата и обществото той заменя истината за своя живот и за съдбата на хората с измислени книжни тези. Приема невъзможността да управлява себе си и действителността, отказва се от жизнената реалност в името на херметичната и егоистична изолация. Темата за болезнената криза на интелигента изпълнява функция на своеобразен пролог към романа след който следва разказът за прелома, настъпил в душата на Кондарев.

Читателят се запознава с героя, след като той е прекрачил кръстопътя. Кондарев сам признава, че от индивидуалистичната джунгла се е измъкнал благодарение на войната- срещата със смъртта става причина за завръщането му при родната земя и хората. Войната го научава и на простата истина, че съществуващият ред може да бъде променен. От всички философски учения социализмът го пленява с аргументирано доказаната теза за реално овладяване на действителността от човека. Вместо проповед за човека като расумно същество социалистическата идеология утвърждава идеята за човека, господар на себе си и на света. Кондарев се убеждава, че вътрешният свят може да бъде в хармония с големия външен свят единствено ако се отстранят условията за човешко отчуждение, които се коренят в антихуманния начин на живот.

Отчуждения Кондарев намира спасителния бряг, след като за известно време е накърнил развитието на собствената си личност. Затварянето в себе си внася болезнения аскетизъм. За това допринася и развилата се под влияние на средата склонност към резоньорство. Да не забравяме, че движението в малкия град се представя от адвокати, учители, дребни чиновници, занаятчии, че тезисното размишление върху социализма най-вече характеризира манталитета на тези хора. Едва в периода на подготовката на Септемврийското въстание с практическата си работа на революционер Иван Кондарев получава възможността да възвърне напълно жизнената свежест на чувствата и възприятията си, преборва се със собствената си книжна чувствителност, разширява безкрайно много идейния си кръгозор, обогатява вътрешния си мир. Светът като обект на революционна борба му става близък и познат не само чрез разума, но и чрез сетивата. Предишният аскетично изсушен интелигент се превръща в пълноценен човек и революционер.

Чрез образа на Кондарев се интерпретира основната тема за човешкото общуване в светлината на революционният опит. Обратната страна на тази тема са самотата и индивидуализмът. Нейното разглеждане води до въвеждане на Христакиев в Белетристичното действие. След Димитър Димов с най-голямо проникновение в света на загиващата класа навлезе Ем. Станев. По начало чужд на предварителните прокурорски оценки, той изгаря от любопитство да узнае онова, което мисли и чувства класовият враг. Той не обича общите характеристики и общите впечатления, а непрекъснато разчленява действията на героите на чувства и идеи. Търси с детайлния психологически анализ скритите пружини на душевния механизъм. Не случайно върви по стъпките на своя Христакиев. Издебва го и по време на обяд, когато той беседва със своя баща за предстоящото сродяване с хаджи Драган. Баща и син говорят съвсем откровено. Писателят не оставя Христакиев дори, когато той е в най-интимни ситуации. След първата среща с Антония, уверен в любовта на момичето той заявява най-безсрамно, че чрез нея ще може да се домогне до богатото наследство. В своята същност Христакиев е дълбоко опустошен, прикрит зад известна образованост, която ще му помага да бъде по-рафиниран в действията си. Той даже сам говори, че има бог на отегчението, на смирението и бог на гордостта и непримиримостта. У Христакиев, както остроумно отбелязва Кондарев се сплитат и трите бога или всички възможни феномени. Той се стреми към добър живот без угризение на съвестта. Това според него е тайната на живота. Човекът в неговите представи не е нищо повече от една божествена свиня. И затова той леко се свързва с фашистката групировка. Тъй като човекът е божествена свиня, а благото е вечно, Христакиев решава да поеме пътя на господарите на деня. Чрез внимателното изследване чувствата и мислите на Христакиев писателят показва как зад целия му фалш стои един необуздан класов инстинкт, надминаващ и най-дивата жестокост на животното. Но никъде в изображението на Христакиев няма да открием онова, което бихме определили като изгубване на чувството за мярка от страна на художника. Ем. Станев не хиперболизира човешките страсти , не изкривява образа. Той не прилича на ония писатели, които вместо хора виждат само маски и художествени деформации.

Някои видяха в друг герой-Костадин разкрасяване и идеализация на героя. А в действителност той е от глъбината на душата си български селянин, който се е озовал на кръстопът. Динамичното и противоречивото развитие на живота изправя не само интелигента, но и селянина пред проблема за избора. Колибарската кръв у Костадин е жива. Тя жадува за земен труд. Единствено природата го разнежва. Той я чувства като извор на сила, здраве и упование. Има мигове, когато героят се слива с природата. Душата му сякаш няма самостоятелен живот. Тя се подчинява на духа на земята. Но в новото време няма място за вечният патриархален селянин, слял се със земята и подчинил се на природния кръговрат. Той или трябва да загуби собствеността си, или да се приспособи към новите изисквания. Среден път няма. Със сетни сили Константин се съпротивлява срещу това насилствено изтръгване от корена. Той изпада в ужас, когато гледа собственият си брат Манол, който обича само парите и властта.

Начертало две основни възможности за живот, обществото не позволява трета макар свързана с аполитично невинно селско съществование. Костадин сам разбира тази истина по време на Деветоюнския преврат. Заради изчезналите коне той става участник в шпицкомандите. Въпреки, че сам се отвращава от фашистите, които вземат рушвет, бият, убиват, той следва пътя им в името на частнособственическия интерес. Раздвоението съществува и у селянина Костадин. В изблик на човечност той ще защити болното дете на селския метежник, но заедно с това сам жестоко ще бие ратая си заради един изгорял навес. Отчуждението е резултат не на това, че у човека живеят две начала: ангелското и дяволското, а на социално несправедливата организация на общественото битие. От сблъсъка на чисто поетическо начало, идващо от привързаността към селския труд с частнособственическата стихия се ражда и драмата на героя, принуден да се отдалечи от същността си. Ем. Станев прави предмет на анализ вътреншното насилие-насилието на частнособственическите догми над живите естествени преживявания.

Своеобразната форма на отчуждение наблюдаваме и при Анастаси Сиров. Той е твърде колоритна фигура. Носител е на интересни човешки качества. Оригиналното у него се проявява в силното неспокойство, в унеса по красотата, в големия замах, в търсенето на собствен бог, във вътрешната убеденост. Той е чужд на лекомислието и коравосърдечието на обикновените анархисти. Не самото увлечение по авантюрата и приключението, а дълбоката душевна подбуда го тика към рисковото дело. Честният по природа човек влага в бунта си срещу света цялата си душа.

Романът „Иван Кондарев” е изграден върху ярка пластична основа. Но творбата изисква в своята съвкупност да бъде едно художествено разрешение на идейната задача, всеки герой да бъде погълнат от една философска идея, всички разговори да представят диалектиката на идеите, отделният герой в най-голяма степен да носи в себе си една значителна концепция.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Научно съобщение за творчеството на Емилиян Станев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.