Насоки и търсения в повествователните форми


Категория на документа: Литература


ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ „ СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ”
ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

К У Р С О В A Р А Б О Т А

Тема: “Насоки и търсения в повествователните форми”

Велико Търново
2012 г.
ОТ ПИЯНСТВОТО НА ЕДИН НАРОД ДО РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ДУШИТЕ

Дълъг е пътят на българската историческа проза от Възраждането до наши дни. Повече от век стои между написването на първия български роман и творбите на съвременните автори. И през всичките тези години романът като жанр е търсел постоянно своите нови форми и похвати, чрез които да отговори на модерните изисквания на своето време, за да се превърне от едно почти историографско повествоствоване за събития и герои в изящна метафора, съчетала в себе си като органично цяло легендарно-фолклорните мотиви на българския народ, но пресъздадени и изживени в съзнанието на своите герои. В търсене на тези промени, бихме искали да разгледаме две от най-значимите произведения на българската историческа проза: романът “Под Игото”, написан в края на 19-и век, и романът “Време разделно”, създаден през 60-те години на 20-и век.
Какво свързва и какво разделя двете произведения, къде свършва историческото и къде започва легендарното, как се променят похватите при изграждането на образите, какво е отношението автор - разказвач?... Това са някои от въпросите, чиито отговори ще се опитаме да открием, проследявайки развитието на сюжета, композицията и героите на двете произведения.
Вазов пише своя роман, докато е в изгнание в Одеса. Сам казва, че написването на това произведение му помага да усети отново въздуха на отчеството, да съживи хиляди картини от бурните събития на въстанието, променило съдбата на цял един народ. И наистина патриотичният дух и драматизмът на събитията от 1876-а пронизват романа на всички нива. В центъра на повествованието е поставено Априлското въстание и по-точно – самата подготовка, трепетите и вълненията на героите.
В основата на “Време разделно” стои летописът на поп Методи Драгинов за потурчването на чепинските българи. Вижда се, че и двата романа са написани въз основа на реални събития и факти. Кое тогава ги прави толкова различни? Като начало можем да започнем с особената структура на “Време разделно” – тя е изградена от гледните точки на двама разказвачи, т.е. едни и същи събития са пречупени през две различни гледни точки. И всеки един от разказвачите трансформира случващото се по свой начин, през своите усещания за добро и зло, за вярно и невярно. Вазов води своето повествование в трето лице, оставайки верен на позицията всезнаещ разказвач. При него събитята следват историческата хронология по модела причина-следствие: Иван Краличът бяга от Диарбекир и идва в Бяла черква, началото на бунта е заложено. Оттук-нататък събитията следват своя естествен ход и определят съдбата на героите. Водещ в романа е сюжетът, а героите като че ли нямат право на избор. Интересен е и начинът, по който Вазов изгражда образите на своите герои. Той задава техните характеристики като модел, към който те се придържат до края на събитията, като при това границите между добро и лошо са ясно очертани и веднъж създадени, Вазовите герои не ги пресичат, не излизат от рамките на модела. И така Иван Краличът, приел по-късно името Бойчо Огнянов, влиза в Бяла черква като бунтовник, прегърнал идеята за освобождението като свое верую, и остава такъв до трагичната си смърт в края на романа. Соколов също не отстъпва от принципите си въпреки изпитанията, на които е подложен; Кирияк Стефчов – противник на всичко бунтовно и верен на властта, не се отклонява от веднъж зададения образ на предател. Разказвачът е този, който обяснява техните мотиви. Той може да прекъсне повествованието във всеки един момент, за да обясни действията на своите герои или да даде лична оценка на събитията, както това е направено в главата „Пиянството на един народ”. „Ние особено натъртихме на тая прелюдия на борбата...”, казва авторът, като с обобщаващото местоимение ние разкрива собствената си роля в повествованието. По съвсем друг начин са изградени образите от “Време разделно” - разказвачът автор там не присъства. Думата имат романовите разказвачи – поп Алигорко и Абдулах Венецианеца. Единият е чужденец, който за пръв път се сблъсква с тази земя, непозната, но успяла да съхрани людете си неомърсени от чуждата вяра. Неговият поглед е поглед на светски човек, видял и препатил, и разбрал, че само животът е този, който има значение, а той е нито бял, нито черен. Другият е свят човек, страдалец, който е принуден да извърви трънливия път на най-големия грях, за да стигне до корените на изначалното и тайната на самото съществуване. И докато Вазов описва своите герои от присъщата му позиция на всезнаещ, тук, във “Време разделно”, образите са само загатнати - като скици, върху който бавно ще се натрупва още и още, докато картината постепено изкристализира и придобие истинската си форма. Ето как е видян и описан Манол за пръв път от Абдулах при тяхната първа среща: “Маноловият поглед беше като ръка – човек го усещаше по себе си как дири, сякаш иска да намери нещо. Той винаги търсеше нещо в лицата на хората. И като ръка можеше да помилва или да удари болното място.”
Няма никакво съмнение, че този похват оставя много по-трайни следи в съзнанието на читателя. Той говори, но без да казва всичко; провокира и отваря нови въпроси, плъзга се през видимото, за да навлезе в дебрите на скритото за очите. Нека вземем и едно Вазово портретиране, за да може да се усети тази разлика на видимото и скритото: “Доктор Соколов беше млад човек, на двайсет и осем години, левент, с лъскава руса коса, синеок, с открито простодушно лице; с нрав буен, чудак и лекомислен.”
Така описан, образът на Соколов е максимално разкрит за читателя. Няма съмнение за неговия характер: той е честен, идеалист, готов по всяко време да извърши нещо безумно, стига да е убеден, че е правилно. Моделът е зададен и героят го следва до самия финал. Воденето на повествованието в трето лице позволява тези ясни характеристики, още повече че Вазов разказва от позицията на всезнаещия разказвач. Разказвачите на Антон Дончев са различни. Аз-повествованието тук изисква една по-задълбочена преценка. И поп Алигорко, и Абдуллах дават собствена оценка на това, което виждат, претеглят го през своя мяра за правилно и грешно, за добро и зло. И същевременно търсят себе се в очите на другите. Този сложен модел на създаване и изграждане на образа забавя действието, като условно го разчленява на отделни малки картини, които впоследствие се вливат в едно завършено цяло. Взаимодействията между героите са пресъздадени в ярко изразена конфликтност, като опозициите са ясно очертани: сблъскват се носители на коренно различни житейски и верски ценности. И докато в “Под игото” основният конфликт е между поробени и поробители, а крайната цел е освобождението на българските земи, във “Време разделно” борбата е за свободата на вярата и съхранение на душата. Самото заглавие, изведено като песенна метафора, обръща посоката на движение отвън навътре. Особено релефно е очертан конфликтът на Сюлейман ага, но конфликт не външен, а вътре – в самия него. Потомъкът на деспот Слав, доскорошен цар на долината, сега е принуден да сведе глава за втори път пред чуждата вяра и да предаде не само властта си, но и хората си. С присъщата си проницателност, той пръв прозира новото, което носи със себе си Караибрахим: "Дошло е време разделно и сега всеки ще бъде или от едната, или от другата страна"
Нека се спрем и на имената на героите. И при Вазовото произведение, и в романа на Антон Дончев имената не са случайни. Те са значещи и тяхната символика е нарочно търсена от авторите. Чорбаджи Марко, Бойчо Огнянов, Соколов... от една страна, и Манол, Караибрахим, Момчил... от друга. Каква информация носят тези имена за личността на героя? Лесно е да бъде разгадано значението на Бойчо Огнянов - изведено от бой, битка - и на Соколов, свързано вероятно със “сокол, юнашка птица” от баладата на Христо Ботев. Името на чорбаджи Марко можем да открием в песните за Крали Марко и то също е свързано със свобода и освобождение. Вижда се, че кодът на имената тук, макар че го има, не представлява никаква трудност и лесно може да бъде разшифрован. Не така е поставен проблемът с именната система във “Време разделно”. Тук имената също са значещи, но техният код е сложно замаскиран. Ако разгледаме откъс втори от романа, ще намерим разказа за корените и оцеляването на Манол, който разказ смело можем определим като начало на една легенда: “Вървели три синджира клети роби. Първи синджир – под пръстен девойки, втори синджир – под мустак момчета, трети синджир – под венец невести.” Няма никакво съмнение, че това е препратка към песента “Крали Марко освобождава три синджира роби”. Така името на фолклорния герой се оказва свързващо за двата романа. Но докато Вазов го извежда директно, то Антон Дончев го усложнява максимално, като не само го скрива зад образа на Караманол хайдутинът, но и го разчленява на отделни сегменти чрез самите герои. Така се очертава линията Караманол – Манол – Момчил. Всъщност Момчил също е исторически действителна личност, сведения за който намираме в хрониките на Йоан Кантакузин. Но в народната памет образът на Момчил е съхранен като народен закрилник. Етимологично името Момчил може да бъде изведено от момче, млад, съответно юност. Оттам стъпката до истинско значещото е само една – получава се символът на юначното. Така разгадан, кодът на името вече става носител на истинското си значение.
Друго, което е общо и за двата романа, това е кодът на числата. Няма как да пропуснем онова знаменателно обяснение на Мичо Бейзадето, който разпалено тълкува на чорбаджи Марко значението на “черковни букви и арабски цифри правилно размесени в следующия вид:
Т (=300) У (=400) Р (=100) Ц (=900) І (=10) А (=1)
К (=20) Е (=5)
П (=80) А (=1) Д (=4) Н (=50) Е (=5)” . Всичко това, прочетено като букви и събрано като цифри, гласи: Турция ке падне 1876.
Магията на числата пронизва и цялото повествование на “Време разделно”. Не само фаталната зависимост на самия Караибрахим, който не пропуска да отчете и разгадае всяко число като добро или лошо предзнаменование, поставило тежкия си печат на съдбата му, но и името на Манол – Стоте братя. Числото сто тук е максимално символно натоварено като нещо многобройно, но цялостно и завършено. Като нещо съвършено. Така и самият герой се превръща в събирателен образ на мъжкото начало, на устоите на вярата. Значещо за романа е и числото три и неговите производни, като поставени в основата на доктрината за Светата троица.
Хронотопът в повествованието на Антон Дончев е максимално затворен – действието е ограничено темпорално от пролет до пролет и локализирано в една родопска долина. Като цяло събитията тук нямат широкия размах и отзвук на Априлското въстание, чиято подготовка е проследена в „Под Игото”. Драмата, разиграла се в долината Елинденя, си остава заключена в пределите на Родопите и значеща само за нея. Важна е драмата в душите на героите.
Като жанр сюжетът на историческия роман е изграден върху действителни исторически събития и авторите използват всички механизми, за да представят случващото се в рамките на повествованието като достоверно. Такива са дати, факти, топоними, лексика... За Вазов, който е съвременник на събитията от 1876 г., това е максимално лесна задача. Езикът на диалога е предаден в неговата автентичност. Няколко са факторите, които определят езика на повествованието във „Време разделно”: от една страна е основната задача за историческа достоверност, но паралелно с нея от значение е и светоусещането и битието на самите разказвачи. Венецианеца е светски човек, благородник, затова и неговата реч звучи някак познато и близко до съвременната. Разказът на поп Алигроко носи отсенките на старииния стил, присъщ на агиографията. Този разказ е воден от човек, който съзнава своята задача на летописец. Множеството архаични съюзи създават усещането за известна стилизираност на повествованието, близка до легендата, като по този начин цялата картината на времето е пресъздадена в един фолклорно-митологичен вид.
Мотивът за невъзможната любов също е общ за двата романа – от една страна са Бойчо и Рада, от друга – Манол и Елица. Различно обаче е интерпретиран този мотив в повествованието на Вазов и на Антон Дончев. Любовта между Бойчо и Рада остава в рамките добрите възрожденски традиции, на практика двамата влюбени не престъпват границите на нито един родов закон. Невъзможността на тази любов произтича от събитията, те са главната движеща сила, която определя съдбата на героите. И тласкана постоянно от тая външна сила, на Рада сякаш не й остава никакъв друг избор, освен да приеме съдбата си. Пред Елица стои трудното решение да избира между бащата и сина. Самият Манол й е бил доскоро като баща. В една отчаяна изповед пред поп Алигорко тя разкрива личната си драма, а тя е страшна според тогавашната мяра за нравственост:
„А тя ме гледаше с отворени, ясни очи, в които нямаше срам и разкаяние. И ми рече полека:
- Знам, че е грехота, ала ако питах сърцето си, бих ги взела и двамата.”
Тези думи разкриват образа на една друга българка – не пасивната, която се оставя чужди сили да направляват живота й, а жена, осъзнала своята сила и защитила правото си на личен избор. Въпреки упрека в очите на другите, премълчан, но показан, и въпреки тежкото време на разделение. Сватбата на Манол и Елица е като последна отпора на страшната опасност, надвиснала над долината.
В изследването си за историята на съвременния български роман критикът Боян Ничев развива тезата, че историята на романа като цяло следва хода на големите исторически събития. Така за начало на своята переодизация той посочва Априлското въстание. И така Вазов поставя началото с голямото повествование „Под игото”. Самото въстание е изобразено откъм неговата трагична страна – като „чудовищен крах на най-светлите надежди”. Но значението на романа е не толкова в изображението на самата борба, колкото в предаването на патриотичния дух и борческия патос; в постеменното съзряване на един народ до неговото опиянение от вкуса на близката и жадувана свобода. На фокус е поставено малкото общество от родния град на автора и в него се събира сложността на обществените отношения в навечерието на назряващото въстание. В духа на възрожденската традиция частното е подчинено на колективното, а водещите сили са в посока от външните сили към личностното изживяване. И така Иван Вазов поставя началото и задава първоначалния модел, който ще се развива и обогатява от следващите поколения. Близо век стои между вълненията на героите от Бяла черква и кървавия сблъсък на двете вери в долината Елинденя. За това време се раждат много значими романи, излезли изпод талантливите пера на Димитър Талев, Димитър Димов, Вера Мутафчиева... Но несъмнено над всички тях се извисява „Време разделно” като връх на историческия роман. Със силата на внушенията, със сложната си структура, с извеждането на душите през греха и страданието до двете нови начала и осъзнатия смисъл на живота, където личното, индивидуалночовешкото застава над колективното и категорично зааявява правото си на съществуване. Една творба, която със своята противоречивост, между „осанна” и „разпни го”, продължава да вълнува читателите, една творба, отвеждаща към напрегнат размисъл за стойностите на българското и човешкото битие.

Използвана литература:
1. Ничев 1981: Б. Ничев. Съвременният български роман. София.
2. Цанева 1984: Творци на българската литература. София
3. Ангелова-Дамянова 2003: Пространството и неговият език (Пространството на воденицата в българската проза - структура, семантика, функции)



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Насоки и търсения в повествователните форми 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.