Народната култура през средновековието


Категория на документа: Литература


Народната култура като категория на средновековната култура е обект на изследователски интерес за западната историография още от края на ХVІІІ век. Особен принос в нейното проучване има френската историографска школа Анали в лицето на нейните основоположници Л. Февр, М. Блок и особено Жак Льо Гоф. Те формулират същността на народната култура като противопоставяне на "високата" и на "фолклорната" култура (Блок 1986). Жак льо Гоф обособява две направления в изследването на народната култура. Първото отдава превес на предметите на културата, търсейки природата и смисъла на тази култура (Льо Гоф 1998: 134). Представителите на второто направление в изследването на народната култура отдават предпочитание на действащите лица, стремейки се да дефинират народното според отношението към предметите на културата, според моделите на потребление на продуктите на културата (Льо Гоф 1998: 135).
Нека приведем още едно по-широко определение за народната култура – „...доста широко понятие, обхващащо художественото творчество, битовите обичаи, родовите и религиозните традиции на един народ. Тя пречупва натрупания исторически опит и житейска мъдрост през светогледа на мнозинството и така отразява неговото духовно състояние и духовни търсения”.12
В хода на повествованието на настоящата работа в търсене на отговори ще засегнем следните въпроси:
- къде и в какво се отразява народната култура?
- кои са представителите на народната култура?
- каква е културата на френския свят?
- каква е културата на германския свят?
- има ли езически остатъци в народната култура през Средновековието и как църквата се отнася към тях?
- средновековните проповеди; наръчници за проповедници;
– в новата християнска обстановка на Западна Европа как се запазват старите традиции – жонгльори, приказки, обреди, карнавали?

Всяка култура се изгражда в процеса на историческото формиране на определен етнос. Всяко човешко възприятие на света е в твърде висока степен културно обусловено, моделирано от представите, вярванията и дори суеверията на хората от различни епохи.
През ранното Средновековие, чието начало не е лесно да се установи със сигурност, дълго време са били силни елементите на античната култура и социалните отношения; едва по-нататък се очертават типично средновековните форми на социален и духовен живот, които правят Средновековието особена историческа епоха, отличаваща се както от античната, така и от цивилизациите извън Европа. През средновековната епоха Европа изминава огромен път, наситен с радикални промени във всички области без изключение. Тези промени се виждат в прогреса на техниката и търговския обмен, в разрастването на градовете, които не приличат нито на античните полиси, нито на градовете от Новото време; в системата на производствената организация и експлоатацията на основната маса от населението – селячеството, а също така и структурата на господстващата класа във феодалното общество. (Гуревич 2005 :17)
Съществуват два типа средновековна култура – църковната, образованата, официалната, от една страна. И народната, карнавалната, смеховата, от друга. Бахтин свежда културата на народа към амбивалентната смехова традиция. Гледището на Бахтин ще засегнем по-долу в нашето изложение.
Както Арон Гуревич посочва с книгата си „ Средновековният свят: културата на мълчащото мнозинство” няма данни, по които историкът отблизо да се запознае с идеологическите аспекти на обикновените хора през ранното средновековие и да изясни как се е осъзнавало тяхното място в обществото от тях самите и от господстващата класа, каква е била самооценката на социалната роля на народа, т.е. преди всичко на селячеството и неговия труд – изобщо характерните черти на народната култура и съотношението й с феодалната. От средите на селяните до нас естествено почти нищо не е достигнало и те си остават „мълчащото мнозинство” на средновековното общество.
Причините за това премълчаване са многообразни. Ранносредновековната литература се представя предимно или от жития на светци, или от героически епос. Главното действащо лице в агиографските повествования е светецът, а в епическите сказания – благородният воин. Посочените фигури олицетворявали господстващите обществени идеали и всички, които не им съответствали, оставали незабелязани в литературата. (Гуревич 2005 :25)
Селячеството е било чуждо на официалната култура, чиито носители са духовни лица. Огромна роля в този процес на културно „изтласкване” на селяните е изиграла Църквата с нейната латинска образованост. Именно селянинът в очите на авторите от онова време е бил въплъщение на всички отрицателни страни на социалния, икономическия, културния и религиозния живот. (Гуревич 2005 :26)
Френската литература е неизменно враждебна към селянина. В „Селяшки катехезис” четем: „ Що е селянин? – Съществително. - От какъв род? – От магарешки: понеже във всички свои дела и в труда си той е подобен на магаре. – От какъв вид? – От несвършен: понеже той няма ни образ, ни подобие. - От кое склонение? – Трето: понеже преди още петелът два пъти да пропее, селянинът три пъти ще се оклепа...” и така нататък в същия дух.
Под названието “Бретонски цикъл” френските медиевисти обединяват поемите и повествованията за рицари, които са породени от народните предания възникнали в племенната общност на келтите, обитаващи обширната област Британия, разположена в северозападната част на Европа. От тези предания се вдъхновяват през средата на ХІІ век положилите основите на средновековния жанр “рицарски роман” и наложили модата му из неолатинския свят автори - Томас, Берул, Бенуа дьо Сент-Мор, Мари дьо Франс и Кретиен дьо Троа. “Бретонски цикъл” се състои от легенди за военните и любовни подвизи на рицарите от кръга на крал Артур, тръгнали в търсене на Свещения Граал, от легендите за любовта между Тристан и Изолда и други свързани с тях персонажи.
“Романът за Тристан” е съчинен от Берул около 1180 година. От него е оцелял един фрагмент, състоящ се от 4 485 стиха, който е съхранен в един сериозно повреден, в началото и края, ръкопис. Разказвачът съобщава името си и възхвалява достойнствата на творението си в поредицата стихове от 1 268 до 1 790-ти. До стих 3 027-ти разказът съвпада с текста от Ейлхарт фон Оберг, адаптация на легендата на средно горнонемски написана през периода 1170-1190 година - единствената цялостна адаптация от ХІІ век достигнала до нас.
Тази обработка е определяна от медиевистите като “популярната” версия и най-често се сравнява с тъй наречената “куртоазна” версия на Томас. Основната интрига е била вероятно вече набелязана още през 1150 година /средата на ХІІ век/, но е трудно да се определи съвсем точно кога е възникнал текстът на Берул.
Кретиен дьо Троа /ок.1135-ок.1183г./ е първият самобитен творец във френската литература през Ранното средновековие. Той е автор на пет рицарски романа, написани в осмостишия /октави/ с римуване на всеки два съседни стиха: “Ерек и Енида”, “Клижес”, “Ланселот или Рицарят на каруцата”, “Ивейн или Рицарят с лъва и “Персевал или Разказ за Граал”. Според медиевистите неговите творби се обособяват като хомогенно цяло и се налага тенденцията да се издават в обединяваща ги поредица.
В епохата, през която литературата написана на простонароден език е била обречена на анонимност, известността на романиста Кретиен дьо Троа представлява рядко изключение. Приписват му и някои други текстове, но авторството му не може да бъде установено с пълна сигурност. Името “Кретиен” се появява във “Вилхелм Английски”, но тонът и обстановката в тази творба се различават от атмосферата в другите романи на френския автор. Действително Кретиен изгражда интригата в романите си в едно и също време-пространство (или хронотоп) – легендарният двор на крал Артур. Той вероятно се вдъхновява от “Романа за Брут”, съчинен около 1155 година от англо-нормандския поет Вас, който е в антуража на Хенри ІІ Плантагенет и Алиенора Аквитанска. Приписват на Кретиен превода от Овидий “Филомена” /Philoména/ (“Метаморфози”, VI, 412-674), който е включен в началото на ХІV век в сборника “Поученията на Овидий” /Ovide moralisé/. Този разказ е изброен сред другите текстове, вдъхновени от Овидий, и е упоменат в каталога на вече завършените творби, който Кретиен помества в началото на романа си “Клижес”.

В много от легендите, влизащи в “Бретонския цикъл”, се откриват редица универсални теми и мотиви, разпространени в литературата на Изтока още през Античността. През втората половина на ХХ век се появиха изследвания, в които се установява връзка между кръга от легенди за крал Артур и преданията, зародили се в индийската област Пенджаб /Южна Азия/, през която преминава река Инд. В тях легендарните влюбени Тристан и Изолда се разглеждат като двойка-модел, в която се вливат мотиви и ситуации от античните митове за любовна всеотдайност, каквито са преданията за Херо и Леандър, Пирам и Тисбе, Язон и Медея.
В Германия, където процесите на формиране на селската класа са протичали по-бавно, отколкото във Франция, естествено се забавяло и формирането на възгледите, според които селяните са най-низшият обезправен обществен слой. В немската литература доста дълго се запазва патриархалната интерпретация на отношенията между благородниците и простолюдието.
Нека да кажем няколко думи за някои от минезингерите в Германия.
Един от известните минезингери е Валтер фон дер Фогелвайде /живял от 1160 до 1230 година/. Според С. Хаджикосев: „Валтер фон дер Фогелвайде е гениален новатор, който съумява да обедини в лириката си фолклорното и куртоазното начало, като ги облъхне с дъха на личностното преживяване.” Валтер фон дер Фогелвайде е един от най-пламенните защитници на императорската власт. Той е за силна императорска власт, но се люшка между Отон ІV и Фридрих ІІ.
По всяка вероятност той е роден в Южен Тирол. Не е изключено, според някои тълкувания на името му, да е зависел от лова на птици или пък да е безимотен и волен както птиците под небето.
Хартман фон дер Ауе /1170 - 1210/ е друг минезингер, швабски рицар, владетел на замъка Ауе, превел на немски романите на Кретиен дьо Троа “Ерек” и “Ивейн”. През 90-те години на ХІІ век създава повестта в стихове “Бедният Хайнрих”. В нея болният от проказа Хайнрих се излекува благодарение на любовта си към обикновена девойка.
Волфрам фон Ешенбах /1170 - 1220/ е немски минезингер, чието най-значимо произведение е романът “Парцифал”/1210/.
Готфрид от Страсбург е представител на светската тенденция в немската средновековна поезия. Единствената му творба достигнала до нас е романът му в стихове “Тристан и Изолда”.
Селският жител невинаги е бил носител на отрицателни или отблъскващи черти. В подкрепа на това твърдение можем да споменем произведението „Unibos” (Еднобичия), в което се разказва за един бедняк, който имал само един бик (оттук и прозвището му Еднобичия). Той намира съкровище и забогатява, надхитряйки селските първенци – енорийския свещеник, старейшината и управителя на имението. Селянинът се оказва по-умен и хитър от тях, а те – въплъщение на алчността и глупостта, са излъгани от Унибос; отначало със собствените си ръце унищожават домашните си животни, после убиват жените си и в края на краищата загиват сами. Поемата поставя началото на цяла поредица немски шванки, шеговити народни разкази, с които я свързват както сюжетът и художествените особености, така и критичното отношение към ония, които в социалната стълбица се намират по-високо от простолюдието. Нравственото и интелектуалното превъзходство в поемата е изцяло на страната на бедния селянин. Зад грубия й хумор явно стои народната традиция.
Поради формирането на селската класа и по-нататъшното развитие на феодалния строй, класовата ненавист на господарите към нея и пренебрежението на градските жители и образованите люде стават обща черта, както за немската, така и за френската литература.
От гледна точка на църковното учение, беднякът бил едновременно и обект на съчувствие или състрадание, и пример за подражание – в него се въплъщавал един от идеалите на Средновековието. Тази тенденция на духовенството отчетливо се проявява в литературните съчинения, по един или друг начин засягащи проблема за селячеството. (Гуревич 2005 :32)
През IX и X век възниква и с времето придобива популярност учението за разчленяването на обществото на 3 части. В превода си на трактата на Боеций „ За утешението на философията” крал Алфред пише, че като средство и материал, необходим за успешното осъществяване на монархическата мисия, служат трите „съсловия”: онези, които се молят; онези, които воюват и онези, които работят. Тази трифункционална схема на обществото оправдавала подчиненото положение на селячеството и служела на интересите на формиращата се феодална монархия. Класова хармония и отричане на социалната мобилност – това бил идеалът на мислителите от онази епоха. Друг е въпросът дали тази наложена тричленна конструкция напълно е отговаряла на социалната действителност през Средновековието.
През Средновековието думи като „знатност”, „благородство”, „потекло” и т.н. били много важна страна от самосъзнанието на човека. Също така, в съзнанието на хората от ранното Средновековие съществувала взаимна връзка между социалните и нравствените различия между робите и свободните.
Оценката на селския труд в раннофеодалното общество е била противоречива, но като цяло сравнително ниска. Феодализацията обаче не е могла да благоприятства за това трудът, който занапред става принудителен, да получи по-висока оценка. Трудът за зависимия селянин е сурова материална и социална необходимост и минава още време, преди той да бъде осъзнат и като мярка за социално достойнство.
В необходимостта от труд Църквата виждала следствие от първородния грях. Докато първите хора се намирали в рая, на тях не им се е налагало да се трудят, да се грижат за храната, а грехопадението се съпътства от наказанието Божие и като наказание Бог обрича народа на Адама да изкарва хляба си с пот на чело. Тази библейска концепция за труда – наказание, влиза в етиката на християнското Средновековие.
Целта на труда е, от една страна, практическа – да се поддържа съществуването на човека на земята и, от друга страна, нравствена – той се явява средство за възпитание и контрол. Земеделският труд в Средновековието се е смятал за най-полезен.
И така през раннофеодалния период съжителствали две оценки на селячеството, на неговия труд и мястото му в системата на обществените отношения. Едната оценка е негативна: селяните заслужават презрение като низши същества, които се намират извън обществото, те са само обект на експлоатация и толкова. Другата оценка е свързана с разбирането на важността на съществуването на селяните за общото благополучие.
Нека сега да кажем няколко думи за християнизацията през Средновековието, както и за особеностите на източното християнство.
Християнизацията през Средновековието въобще не преминава гладко и бързо. Колкото и Църквата да се стараела да изкорени езичеството и да насади християнски порядки, сред селячеството продължавали да битуват различни езически отживелици.
Църквата унищожавала капища и идоли, забранявайки поклонението пред статуи на езически богове, извършването на жертвоприношения и празнуването на езически празници и ритуали. Преследвани са били и погребалните обреди, съпътствани от кремация и ритуални пирове, както и онези, които се занимавали с гадания, заклинания и предричане на бъдещето. Голяма част от населението често асоциирало старата вяра с традициите на народната свобода и независимост, докато в същото време връзката между християнската Църква и държавната власт и подтисничеството, което тя носела личало доста ясно. Всичко това превръщало езичеството във враг на раннофеодалната монархия, която предприемала най-решителни мерки за изкореняването му. (Гуревич 2005 :46-47)
Добрият познавач на средновековната естетика Умберто Еко отбелязва, че "от библейската традиция и учението на Светите отци Средновековието е взело целия ред от категории, внедрило ги е във философски построения и е предложило ново систематизиране на съзнанието" (Еко 2004). Тук са посочени двата основни авторитета на средновековното възприятие - Светото писание и Светото предание. Те формират не само категориите на средновековната култура, но изграждат и цялата символна страна на тази култура. Християнските митове и символи стават своеобразна знакова система на епохата: в тях се оформят не само сложните богословски конструкции, но и обичайните елементи на бита (Еко 2004).
В българската историография Ст. Генчев въведе термина "православно езичество" за обозначение на народната култура (Генчев 1984: 177). По същество правилен, терминът на Генчев се нуждае и от известно уточнение. Позовавайки се предимно на етнографски материал, Ст. Генчев определя народната култура като паганизирана форма на християнството. В нейното дефиниране той дава превес на езическите елементи в изграждането на структурата на народната култура, която всъщност си е християнска по форма и съдържание. При нейното формиране се извършва асимилация и трансформация на езическите елементи от християнството, а не асимилация на християнството от паганизма.
Ако приемем чистата форма на дефиницията на Ст. Генчев, ще означава, че се дава превес на езичеството, докато, според мен, то е само основа за изграждането на новата, християнска по своята същност, народна култура. Категориите, с които се възприема светът, са християнски. Те не се осмислят като езически от хората, които са техни носители. Макар и неканонични, те са част от християнското възприемане на света.
За да се извърши двустранната дифузия между християнството и паганизма, добри условия създава официалната църква. Залисана в споровете около различни ереси, тя предпочита да възприеме отделни езически елементи и да ги християнизира, отколкото да допусне съществуването на някоя ерес, която е в конфликт с догматиката. В случая новата култура е християнската и ако е прав Ю. Лотман, че при агресивното налагане на нова култура се засилва семиотичността на старата, това означава, че езичеството е естествена характеристика на народната култура, но то играе ролята на вторична културна система (Лотман 1990: 416).
До известна степен типът християнство - ортодоксалното - способства или поне създава условия за съществуването на езическите елементи в народното християнство. Източното православие по характер е индивидуалистично. Според Максим Изповедник при създаването на човека Бог го е дарил с четири свои свойства: битие, вечност, благост и мъдрост (Майендорф 2001). Първите две са част от същността на човека, третото и четвъртото са предложени нему, но тяхното приемане зависи от неговата добра воля. Тези четири компонента на човека не са му даденост. Това е дар, но и задача, която трябва да се реши от свободните човешки усилия (Майендорф 2001).
Характерният за византийското православие мистицизъм разрушава опита за корпоративизъм в църквата. Мистиците не отричат култа, но заедно с него и в някаква степен на по-високо стъпало от него те издигат стремежа към индивидуалното, личното достигане на Божеството. Актът на спасението не се разглежда толкова като резултат от действията на духовенството като особена корпорация, колкото от индивидуалния подвиг, достъпен за всеки (Каждан 1968). Това е базисно различие със западното общество, което обуславя множество типично български прояви на средновековната народна култура. Човекът от средновековния запад е бил значително по-тясно свързан със своите социални групи. Йерархическото устройство на обществото е сплотявало и оформяло тази общност (Каждан 1968).
Агиографските Съчинения са били най-любимият жанр на средновековната словесност. Житията не са били произведения на народното творчество, те били съчинявани и записвани от духовни лица, често по указание на църковните йерарси, но били адресирани към най-широките кръгове на населението и се ползвали с изключителна популярност, вероятно защото повдигали теми представляващи жив интерес за обикновения вярващ. Житията изпълнявали важна религиозна и пропагандна функция, тъй като засягали и социални проблеми (Гуревич 2005 :55).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Народната култура през средновековието 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.