Народ и история в “Епопея на Забравените”


Категория на документа: Литература


НАРОД И ИСТОРИЯ В “ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”

Името на Вазов отдавна е залегнало в съзнанието на българина като символ на родно и мило, като могъща и светла струя на обич и преклониние пред родното.
През целия си дълъг творчески път, който обхваща две бурни и сложни за България епохи, той осъзнава и художествено претворява националното ни битие – като душевност, като бит и традиции, като идея за добро и прекрасно.
Първата голяма тема в творчеството му става борбата за национално освобождение. Към борбата, породила колосалния ръст на всенародно въодушевление и жертвоготовност Вазов подхожда с трепет и благоговение, които обагрят всеки стих от “Епопея на забравените”, всяка страница на “Под игото” и се долавят дори през комичните нотки на “Чичовци”. Дали ще е в полето на легендарно-историческия патос или в битово-реалистично повествование, Вазов изследва онзи невероятен полет на нацианалния дух, с който е белязано Българското възраждане.
Поетическият образ на България в лириката на Вазов до голяма степен носи вкусовете и духа на Българското възраждане – сакралността в образа на Родината и съкровено-интимното му обвързване с образа на майката. Неговото творчество има решаваща роля при утвъждаване на идеята за родното като доминантен център в литературата ни и за съхранението и като едно от основните сюжетни и проблемни ядра.
Вазовата лирика пресъздава поетическия облик на България в неговите жизнени измерения като народ и история, земя и природа, дух и роден език.
В цикъла “Епопея на забравените” възрожденският образ на България присъства като историческа и географска определеност, като единство между родината-майка и нейните синове. Тук образа на родината се интерпретира и чрез контраста между настоящето – едно време на забрава , и миналото-митологема, персонифицирано във възрожденския герой. Миналото не е дадено в хронологичната си последователност, а във временно съществуващите си върхови стойности – личности и събития. Всяка ода е избрала живота на отделен герой или протичането на конкретно събитие, но моментите са интепретирани като концентрация на историческа енергия, като свиване на историческите периоди в една личност. Така конкретното като въздействие или изображение всъщност е национално-историческото себеосъществяване на България – разкъсване на битовото, дребнавото, робското и скок в света на идеалите. Националното време и пространство се раздвояват между реалното и идеалното, между низкото и величественото, между конкретното и абстрактното. По този начин историческото битие на България е показано като скок на нацията от робството в една друга модалност – на световното историческо битие.
В Епопеята поетът създава каноните на една нова религия – на обичта и саможертвата в името на Отечеството и народната свобода; изгражда образите на една нова святост – светците на Българското възраждане. Произведението прераства в средство за тълкуване на родовия Космос, в свидетелство за нравствената идентичност на българина и една нова митология, която визира произхода на Нова България.
Темата на Епопеята е Пътят, който народът трябва да извърви бавно от ценностната система на роба към трагичното достигане на нов светоглед, характерен за свободния народ. И това се случва под вдъхновението и озарението на героичната личност, която може да бъде и “един монах тъмен, непознат и бледен”.
Одата за Паисий е в тържествено приповдигнат стил, наситен с архаизми и множество риторични въпроси, които хармонират с дългите тежки строфи и създават атмосферата на старинност.
В своето внушение творбата се движи от мрака към светлината, реализирайки идеята за излизане от мрака на робството. Темата за тъмнината нахлува още в самото начало /”Тъмнини дълбоки!”/ и присъства при описание на обстановката и облика на героя, получава и темпорална характеристика към миналото – отначало сме препратени във времето на самия Атонски монах, а в неговия монолог още по-назад в далечното историческо минало. И целият този времеви свят има за свой признак тъмнината. Негов антипод е светлината, която създава написването на Историята, защото така се осъзнава изменението, движението от тъмнина към светлина. Оформя се и асоциативния ред на светлината, който е силно метафоризиран – от “лампа жумеща” и “кандило” до “светлозарен”, “звезден свят” и “искра”. Личността и делото на Паисий обединява двата свята и безпрепятствено преминава от единия към другия, носейки светлина.
Когато гради образа на Паисий поетът акцентира на противоречието герой – време. Първоначално е създадена представата за един типичен монах – аскетичен, безмълвен. Самата тишина и покой наоколо / убежища скрити, вдън горите, вечний шъпот на шумите горски/ носи внушение за отдалеченост от “греховний мир” и отдаденост на Бога. Но с появата на мотива за лудостта “или бе философ или беше луд” се изязява и другата идея – за святост чрез служене на своя народ. “От днеска нататък българският род / история има и става народ!”
С близка идейно-образна атмосфера започва и началната ода на цикъла – “Левски”. Монологът на героя е същинското въведение към нравствено-философската проблематика на целия цикъл. Аз-формата е художствен условност, която позволява достъпно да проследим сблъсъка на два светогледа – аскетичнита догми на църквата, които постановяват бягство от външния свят, търсене на съвършенство в единение с Бога и човешкото признание “Манастирът тесен за мойта душа е!”. Със свръхдълги изречения и анафорични повторения в градация се нюансира и обогатява основната мисъл на героя, носеща една хуманистична философия – “не с това расо и не с таз брада мога да отмахна някоя беда от този що страда”. Манастирът е биографичен факт, но и метафора – както на затвореност, така и на бъдещата апостолска дейност на Левски.
Следващата част на творбата проследява как чрез Словото Апостолът на свободата пробужда новото съзнание, гради новата ценностна система, в която “сърцат” значи честен, а “страхът е подлост”. Тексткът е наситен с лексикални и фразеологични варианти на Словото – “Думите му..”, “Говореше тайно...”, “неговото слово тайно и опасно”. Вазов използва пряката характеристика /Той беше безстрашлив, Той любеше свойто отечество/, сюжетни елементи /плесницата на подлеца, залавяне и обесването/, хиперболи /беше готов сто пъти да умре на кръста Христов/ и целия могъщ поетически арсенал, за да внуши как Левски руши извечни представи и създава качествено нови – че “щастлив е оня, който дигне пръв/ народното знаме и пролее кръв”, че поемането по пътя на борбата се превръща в нравствено задължение на човека. Така се разгръща мотивът за личността изпреварила времето, която внася нови идеи, нова нравственост и преобразува народа. Точно в това Вазов вижда подвига на Левски.
Фокусирането на високите ценностни мерки – честност и подлост – се измерва с участието или неучастието в борбата, а мерило за нравствената пълноценност на личността става действеният патриотизъм.
Описанието на революционната дейност на Апостола завършва с многоточие, което символизира нейната неизчерпаемост и е последвано от обобщението:

И семето чудно падаше в сърцата

И бързо растеше за жътва богата
В цялото произведение съществува една инвенция за обвързване образа на Левски с библейския мит за Христос /”със сърце порасло и за кръст готово”, “ да умре на кръста Христов”/ и постоянни сравнения с личности, познати като ценност за цялото човечество – “ да гори кат Хуса”, с Прометей и Сократ. Така уверено и убедено Вазов обвързва националното с общочовешкото, доказва че героите на България са част от героите на света.
Финалът на одата разкрива дълбокия смисъл на подвига и дава оценка за високата му стойност чрез символичния образ на бесилото. Мотивът за героичното Вазов разработва по ботевски – парадоксалната възхвалана бесилото е дълбоко мотивирана в тъканта на целия предхождащ текст и в трагичните страници на нашата национална съдба, диктуващи жестоката истина, че “ в ония дни що робство се викат” само “подлецът, шпионът, мръсникът/ умираха мирни в свойто легло”. Саможертвата обвързва в своята висока нравственост националното и общочовешкото и позволява на народния поет с много гордост да заяви:
По срам и по блясък ти си с кръста равно
и да начертае безсмъртието на тези, които са отдали живота си на род и родина.
В одата “Каблешков” името на героя се споменава само два пъти – в началното възклицание “О, Каблешков бледни”, последвано от разказ за спящия народ, и във въвеждащия стих към втората част, което очертава паралелната композиция на двете части. Двустишието:

Каблешков избухна една вечер тук

И разклати всички като тръбен звук
е отделено като самостоятелна строфа и създава особен преход от баладичното повествование към картината на народното движение. Така творбата от разказ за личността на героя се насочва и концентрира около пробуждането на народа.
Първата композиционна част носи представата за народа – роб, с акценти върху това, че народът не осъзнава робското си положение”Яремът му беше и родствен ,и мил/ понеже се беше с него родил”. Битието се оформя като един вечен кръговрат на монотонни привички, свеждащи се до примитивното “ядеше, пийше,жнеше”, до съществуване лишено от духовност и мисъл за родина и национална принадлежност. Вазов обобщава :”А народът спеше, спеше непробудно”.
Втората част започва с опозицията “ спеше – тръбен звук” и на визията на робския свят протовопоставя картината на народа като нация. Отново е експлоатирана идеята за Пробуждащото слово, което “обладава душите с новия си жар” и в тази трепетност от раждането на нацията Вазов включва всички – поотделно/”богатий и бедний”, млад и стар, младежът, бащата/ и заедно /”всякой бе приятел, всякой беше брат”/. Мотивът за лудостта, който задълбочено ще се разгърне в романа “Под игото” тук е само подстъп към генералното внушение, отделено на финала в мащабна образна сентенция:

И в няколко дена тайно и полека

Народът порасте на няколко века
В цикъла като една от идейните нишки, които крепят целостта му и разгръщат мегатекстови внушения, е тази за Пътя/избран още в началото от Левски/ до сакралния център/идеята за национално освобождение/ като достъпен за всички. Апостолите/на свободата/ вървят и го показват и чрез кървавата си саможертва го довеждат до съзнанието на масите.
Поетичният разказ за героично-трагичната съдба на Перущица, подсказва това вплитане на индивидуалното в общото още с двете си заглавия – защитата на града, която превръща всички безименни участвали в нея, и концентрираното й персонализиране в образа на “простия чизмар” Кочо.
Одата започва с кратко, безглаголно четиристишие, композирано на антитезния принцип. Само няколкоп думи, които изумително точно въвеждат във времето и дават оценка на случилото се. Лапидарността на текста е част от драматичното внушение за нещо ужасяващо и прекрасно, за вътрешния обем на случилото се през тази “тъмна” епоха.
След историческото обобщение текстът прави внезапен скок и ни изправя пред самото събитие. Времето и пространството се сгъстяват около мястото на действие – Божия храм. Вазов обвързва въпроса за човешкото падение и извисяването на човешкия дух със символното пространство на храма – в този свещен център българинът трябва да отстои правото си на свобода, да защити собствената си идентичност. Като вторично въздействие се актуализира и мотивът за саможертвата – образът на българския народ е асоцииран с този на пожертвания божи син, чиято жертва обаче е пътя към Спасението.
Представата за протичащата драма се гради на кинематографичния принцип – “заснет” е общия план на борбата, където сред задухата и гъстия дим се мяркат фигури на въстаници, уплашени деца и цари всеобщ стоицизъм – въпреки страданието и близката смърт, духът е борбен, а врагът “гърмеше отчаян”. След въвеждането в този своеобразен ад, разиграващ се в Господния дом, “камерата” фиксира абстрактните и в същото време близки образи на Майката, Мъжът, Жената, Децата. Членуваната форма подсилва усещането за познатост, уточнява тяхната конкретна човечност и ни разкрива още по-ярко невъзможността и необикновеността на случващото се : майката, вечен символ на грижа за детето, подава на сина си “напълнена пушка” и го праща на смърт с думите :”Чедо! Не се бой!” ; жената която олицетворява умиротвореност и любов е загрижена “азлъкът пупал дали има” и “старата баба”, вместо внуци да полюшкна, носи куршуми в свойта пола. При това тотално преобръщане на изконни модели и ценности, при толкова мъжество в женското присъствие, естествено и достоверно прозвучава – “мъжът учуден имаше крила”. Гледката, която Вазов създава чрез словото е жива, пълна със звуци и усещания на детски писъци, на барут, на апокалиптична страховитост, която намира своята еманация в метафората “кръвта шуртеше из женските гърди наместо млеко”. Трудно бихме намерили в изкуството по-силно и въздействащо въплъщение на сюблимния миг, в който белия цвят на раждащия живот е изместен от червения на кръвта, символизираща истинския живот. Потресаващата експресия на този образ окончателно затвърждава идеята за свръхестественото деяние на обикновените перущенци.
На фона на тази човешка святост, поетът очертава образа на поробителя с подчертано зверски ориентири – епитетите “диви, побеснели”, глаголите “фучаха”, “надаваха рев” и описва на главатаря им “в кръв топла оквасен”. Цялата осезаема кръвождансот и сила са напълно безпомощни пред “тез раи слаби”, защото битката се води на полето на духа.
С един характерен похват на преобръщането Вазов ни въвежда в нов възлов момент – “изведнъж” и действието навлиза в ситуация на безнадеждност – идването на редовна турска войска. Проблемът за избора на личността поетът поставя още чрез въвеждащия монолог на Левски в едноимената ода, но сега той се интерпретира през фокуса на сгъстената трагичност, когато всеки трябва да вземе решение за себе си и всички заедно. Като истински майстор на стиха и проникновен психолог Вазов ни показва, че истинската нравствена битка започва тук, когато се поставя въпросът не за физическото оцеляване, а за съхранение на човешкото и национално достойнство.
Перущенци правят своя избор неколкократно – започвайки бунта, продължавайки съпротивата и сега отново, пред официалната имперска власт; правят го по единично и общо, за себе си, за децата и близките си. Задъханите фрази, накъсаният диалог и нормалният човешки страх, който изпитват , ни правят съпричастни на величието на тяхното решение. Само когато авторът ни е докоснал до порива им за живот и до ролите им на “бащи злочести” може да почувстваме цялата сила на решимостта и твърдостта им, нечовешки високата цена, която трябва да платят “за да не се дадат”
Кулминацията е кратка, дори премълчаваща – “Изведнъж видяха там зидът съборен”. И авторът спира разказа, за да излее натрупаните чувства на възторг и болка, да сподели своята ръзвълнувана оценка за този невероятен миг от нашата история.
Лирическото отклонение за Перущица е идейно-емоционалния център на творбата, където Вазов с неудържима гордост определя гибелта на перущенци като тържество за българския дух, храбростта на въстаналия роб като акт на освещение на националната свобода. Приповдигнатият тон, антитезите /сетня-пръв, черна-освети/, сравненията със Сарагоса, Прага, Картаген и най-вече искреното и дълбоко чувство на преклонение, превръщат тези стихове в клетвен химн на българското.
След изливане на емоциите, вече поукротен, разказът се връща в злощастния храм, където “ужас и смърт приближава”. Поетът съумява да запази епическа дистаниця с изобразяваното, сменяйки ракурса и описателното минало свършено време на глаголите от предхождащата част със сегашно историческо /окръжава, приближава/. Обективното описание на сцените е особено важно, за да се почуства смазващия ефект на самите събития, които надхвърлят рамките на нормалните човешки възприятия – жени, които безуспешно тъсят спасение в самоубийствено блъскане на “глави о голия зид” и майки, които обезумели от ужас и с настръхнали коси “във свойте колене душаха деца си”. Само на този трагичен фон постъпката на Кочо може да бъде разбрана и оценена като подвиг и последна, страшна проява на обич към детето и жена му.
Към този епизод сме въведени с фразеологичен вариант на поднатото “изведнъж” – “В тоя миг”. Перото на твореца извайва един миг на върховно човешко извисяване – така невероятно във въпроса “Искаш ли да мреш?” и така интимно естествено в майчината целувка и треперещите ръце. Преобърнатият свят от началото на одата, който беше сменил изначално женското с бойния дух, тука претърпява известна реабилитация, която подсилва трагиката на случващото се. Жената е обрисувана с линиите на мадона, в най-женската поза – на гърди с “детенце”. И в своята слабост, проявена в молбата “То да е отзади” т.е. няма сили да преживея смъртта на рожбата си, тя е героично красива, защото веднага след това “без да завайка” добавя:”Удряй!”. Тази потресаваща сцена по своему кореспондира с традиционно установените ценности и представи за грях и святост. Заклеймените от християнската църква и човешки морал убийство, детеубийство и самоубийство са издигнати до ранг на нечуван подвиг. Невероятната разкъсваща болка на Кочо личи в думите и жестовете му – “втрещен погледна детето”, “възви глава си ,пламнала в огън”. Този герой, който е един от многото, обладани от огъня и лудостта на жадуваната свобода, е жив символ на раждащата се нова религия, която Вазов съгражда в “Епопея на забравените” – вяра във високите ценности и значимост на българското. Нечовешко е усилието, сатанински жестоко е изпитанието, през което трябва да минат българските светци и мъченици, но те устояват. И Кочо, след гледката на детската кръв, която “с майчината се смеси”, има останали сили да опре “димещия нож” и до своето сърце и да падне във величието на подвига, който ще го издигне до безсмъртие.
Неслучайно Вазов завършва творбата с образа на Господ, който “през гъстия дим/ гледаше на всичко тих, невъзмутим”. При толкова героичност и страдание “под свода” при “раите слаби”, при толкова себеотрицание, Човек е доказал своята божественост. Това заключение на одата придава философско-нравствена мащабност на идеите и насочва към божествената същност на човека именно в способността му да чувства и да се вдъхновява, в готовността му да понесе и най-страшното в името на святи идеали.
Подобна атмосфера на невероятност и в същото време документалност на случващото се има и във финалната ода на цикъла “Опълченците на Шипка”, където мъртвите и отиващите на смърт се вдигат заедно за последен бий с врага. Тя е единствената творба, в която смъртта на героите не е окончателна развързка, а краят й е увенчан с победа. Това е и една от причините тя да стои като естествен завършек на Епопеята.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Народ и история в “Епопея на Забравените” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.