Национална библиография до Освобождението


Категория на документа: Литература


Известно е, че преди да издаде своя “Неделник” С. Врачански разпраща ръкописно обръщение-позив [58, с. 58] до по-заможните българи, живеещи в Румъния. (Поради факта, че по-голямата част от първите библиографски из-вестия са пръснати в нашата и чуждата книжнина, ще преп-ращаме към “Христоматията” на Б. Десев. В първите им публикации и в хронологичен ред те могат да се проследят в приложението “Библиография на възрожденската библи-ография”.) Чрез позива той съобщава за подготвения си труд, дава кратки библиографски сведения за него и разяс-нява каква полза би имало, ако “се типоса” и изпрати до българските църкви, за да се четат евангелските текстове на български език.
Този род форми са заимствани от Германия, Румъния и Гърция [112, с. 137]. В българските условия обявленията за спомоществователство, както е прието да се назовават, изпълняват същевременно и информационна функция. Те съпътстват печатната книга от момента на нейната поява, затова би могло да се приемат с известна условност за първи български библиографски известия. Тъй като целят предварителна разпродажба на книгата, Б. Десев [58] ги оп-ределя като първи предходници на издателско-търговската библиография в България. Това е напълно вярно, но обявле-нията са и първи предходници на същинската библиография изобщо. Те именно дават основанието да се твърди, че библиографията в България се заражда едновременно със старопечатната книга.
Към средата на ХIХ в., когато книгопечатането е ут-върдено, обявленията постепенно се разреждат и тяхната функция затихва (по-подробно вж. № 129).
Специалистите по рекламата възприемат обявленията като първи прояви на рекламата и по израза на един от тях “тачат за свой баща именития Софроний Врачански” [64]. В същото време се договарят, че понятието “реклама” в този начален етап може да се употребява твърде условно” (по-подробно вж. № 78). Обявленията според нас имат син-кретичен характер и синтезират в себе си не само призива за спомоществование, но и библиографията и рекламата на книгата.
Паралелно с обявленията през първата половина на ХIХ в. (до средата на 40-те години) се появяват и първите няколко известия, които не търсят спомоществователство. Те имат информационно-просветен характер и са израз на библиотечно-библиографската култура и на просветните идеали на някои от най-високообразованите книжовници от началото на века.
Под библиотечно-библиографска култура е прието да се разбира “комплексът от знания, умения и навици при пол-зването на библиотечно-библиографските средства за представянето на документалната информация” [157]. Та-къв род знания и умения у нас през ХIХ в. притежават оне-зи книжовници, които се образоват в чужбина. Още по вре-ме на обучението си те имат възможност да ползват отлич-но уредени университетски и публични библиотеки и да ус-воят известни библиографски умения при търсенето на не-обходимата им литература. Една част от тези възрожденци стават и първите български библиографи. При липсата на необходимите класически предпоставки за библиог-рафска дейност в България през ХIХ в. субективният елемент в лицето на книжовниците - чуждестранни възпитаници, е втората (след книгопечатането) ре-шаваща предпоставка за възникването на библиогра-фията.
Известно е, че първите библиографии в античността се раждат всред богатите фондове на най-прочутите библио-теки и са съставени от техните именити управители, какъв-то е управителят на Александрийската библиотека Кали-мах (III в. пр. Хр.). Той е сред най-големите учени на ели-нистична Гърция и съставител на една от първите библиог-рафии в света.
По стечение на историческите обстоятелства в нача-лото на ХIХ в., а и до края на възрожденската епоха бъл-гарската култура не разполага нито с богати обществени библиотеки, нито с такъв род учени. Тя “се разделя със средновековието и навлиза във възрожденската фаза без България да е разполагала с интелигенция дори в среднове-ковния смисъл на тази дума. И това положение се запазва чак до 30-те години на ХIХ в.” [38, с. 201]. До това време липсват и каквито и да било обществени библиотеки, да не говорим за богати книгохранилища. Оцелелите манастирски библиотеки опазват преди всичко спастрената през драма-тичните векове ръкописна книжнина и не са в състояние да предизвикат потребности от библиография.
Към средата на 30-те години, когато намираме първо-то библиографско известие с чисто информационен харак-тер, условията за библиографска дейност в България са ос-новно две: двадесетината български печатни книги и може би още толкова книжовници, притежаващи известна библио-течно-библиографска култура и патриотичното желание да оповестят при първа възможност книгите, които познават.
Първото библиографско известие, което инфор-мира за вече излезлите от печат книги и не търси спомоществование, принадлежи на патриарха на бъл-гарската педагогия - Неофит Рилски. В своята “Болгар-ска граматика” (1835) на с. 44, където обяснява употребата на определителния член в българския език, педагогът се възползва от удобния случай да разшири примерите и съ-щевременно да оповести на своите читатели, че съществу-ват и други книги на български език. Под линия той допъл-ва: “Болгарски списания що са на свет издадени до днес, имаме знаеми следующите. От. Х. Йоакима три книги, Ми-тарства, амартолон Сотириа, и различни поучителни собра-ния. От Цветка Панагюрца, Календар...” [58, с. 107]. По то-зи начин йеромонахът изброява десет от общо издадените до 1835 г. 22 български печатни книги. Н. Рилски не владее библиографската техника, но идеята за библиография е на-лице. При това той има готовност за подобен акт. Във връзка с работата си по българско-гръцки речник той за-почва редовно да следи новоизлизащите книги още от вто-рата половина на 20-те години на века [149, с.33].
Друго свидетелство за библиографската култура на рилския йеромонах е използваният от него метод на библи-ографско цитиране. В подкрепа на своя мисъл и твърдение на с. 47 под линия цитира пасаж от изследване на К. Калай-дович и отбелязва, че така мисли по съответния въпрос и руският славист [58, с. 108].
Н. Рилски най-вероятно е и един от първите български книжовници, поръчвали си книги за закупуване по руски кни-жарски каталози. Според проучванията на Р. Радкова [149] едно негово писмо до Райно Попович от 1838 г. е най-ран-ното свидетелство за тази практика на възрожденските книжовници. В него рилският йеромонах пише: “Назначил бех от Общиат каталог некои книги, на които се сочислява цената до 1000 рубли... И щех да пиша да ми ги изпратат, но от них ся отчая.” От друго писмо [150] се разбира, че има предвид някой от одеските българи, най-вероятно В. Е. Априлов, който редовно снабдява не само него, но и Н. Ге-ров с руски каталози на най-известните през ХIХ в. руски книжарници.
Несъмнено по образеца на тези каталози Н. Рилски и Н. Геров съставят около 50-те години на века каталози на личните си библиотеки. Неофит даже го озаглавява, използ-вайки употребявания тогава в Русия термин “реестр” - “Ре-естр, сиреч каталог книг моих” [203]. В него са описани и четири руски книжарски каталога.
По този начин най-видните възрожденски книжовници започват да пренасят библиографията в България, прила-гайки различни библиографски методи, подходи и форми, усвоени или по пътя на културните и книжовните връзки с цивилизованите страни, или по време на следването им в реномирани европейски и руски университети.
На далеч по-високо равнище, доближаващо се до съв-ременната библиографска техника, е следващото известие. То е съставено от Анастас Ст. Кипиловски и е публи-кувано в сръбския в. “Србска новина” (12-15 ян. 1838 г.). Това обстоятелство го оставя неизвестно чак до наши дни. Открито е от Б. Десев в началото на 70-те години и е пуб-ликувано за първи път у нас в неговата “Христоматия” [58, с. 89]. Тъй като носи инициалите “А. А. А.”, в отделна ста-тия Десев [57] убедително доказва, че наистина е дело на Кипиловски и че инициалите са на редактора на вестника - Антоний А. Арнот (1801-1841).
Списъкът на Кипиловски отразява 25 книги на 13 бъл-гарски автори, издадени за периода 1806-1837 г., и е офор-мен като библиографски речник. Това дава основание да се приеме за първия предходник на българската ретроспектив-на национална библиография. От сведенията, посочени в списъка, личи, че Кипиловски отлично познава отечествена-та книжнина, както и първите български автори. А добрата библиографска техника несъмнено усвоява от сръбския книжовник. В тази връзка ще припомним, че по това време сръбската библиография е вече добре развита, а самият А. Арнот е един от известните тогавашни сръбски библиогра-фи. В същата 1838 г. той съставя аналогичен списък на сръбските писатели [134].
Кипиловски има много по-ранно от този списък извес-тие (изключваме обявленията му за спомоществование), но то не съдържа библиографски замисъл и затова не го изб-рояваме сред първите библиографски известия. В книгата си “Свещенное цветообрание” (1825) около разсъжденията си относно отсъствието на българска граматика споменава “Рибния буквар” на П. Берон и други две книги [58, с. 95-106], но тези сведения не се вписват в опитите за по-специ-ално библиографско известяване и затова даваме приори-тет на Н. Рилски.
Завидна библиографска култура притежава Васил Е. Априлов и това е напълно обяснимо. С първоначално немс-ко образование, потопен в руската обществена атмосфера, приятел с видните руски слависти Ю. И. Венелин и Н. Н. Мурзакевич, одеският българин си служи с библиографията свободно и гъвкаво. В книгата си “Денница новоболгарско-го образования”, издадена в 1841 г. [58, с. 109-116], той пра-ви кратък библиографски списък на българските печатни книги, който се предхожда от следното въвеждащо изрече-ние: “Като отлагам за друг случай прегледа на новите бъл-гарски книги, отчасти вече описани в книжката на г. Вене-лин, аз ще се огранича с няколко указания за тези съчине-ния, които правят по-голямо впечатление”, след което след-ва списъкът. Тези редове не оставят никакво съмнение, че пред нас стои опитен библиограф със самочувствието на отличен познавач на новата българска книжнина и с умени-ето да подбира от нея само най-същественото. Библиогра-фията е оформена много добре съобразно утвърдената през ХIХ в. нормативност и би могла да се възприеме като биб-лиографски обзор, въпреки че липсват свързващи изречения между описанията, придружени с критични анотации. Освен това към книгата е съставен смесен показалец, съдържащ 700 наименования на лица, географски обекти и предмети.
Тези няколко опита, отдалечени един от друг по място и по време, носят в себе си и общото, което ги обединява: библиотечно-библиографската култура на техните автори, придобита при досега им с чуждите култури и книжнина и горещото им патриотично желание по подобен начин да се информират и българите за техните печатни книги. Априори може да се каже, че това е главната осева линия, по която се развива библиографският процес до Освобождението. Следващите книжовници, чуждестранни възпитаници (тези, които се изявяват като библиографи), привнасят и наслаг-ват в зараждащата се българска библиография един по един методически подходи и техники, нормативни описания, заимствани от чуждия библиографски опит. По този начин до края на възрожденската епоха те придават на българс-ката библиография очертанията на европейската библиог-рафия.
Досегашните исторически изследвания разглеждат първите стъпки на отечествената библиография в контекс-та на младата славистична наука, недооценявайки библиог-рафската култура на българските книжовници. Те извеждат на преден план първите библиографски известия, поднесени от славистите, които наистина изпреварват първите опити на българските книжовници. В настоящия труд бе избран подход, който дава възможност да се разкрият българските предпоставки и към тях да се изтъкнат допълнителните влияния и подтици за библиографска дейност, каквито са наистина в най-висока степен славистичните изследвания.
Първите библиографски известия за българската пе-чатна книга, съдържащи се в славистичните изследвания, са изучени изчерпателно от библиографската наука. Те са регистрирани от българската славистична наука, затова тук ще се ограничим само с тяхното изброяване.
Първото библиографско известие за отпечатани бъл-гарски книги е дадено от сръбския езиковед и етнограф Вук Ст. Караджич (1787-1864) в прочутия му “Додатък” към Санктпетербургските сравнителни речници [58, с. 67] в 1822 г. След няколко години руският лингвист и библиограф Пе-тър Кепен (1793-1864) ги повтаря в своето списание “Биб-лиографические листы” (1826, № 40). С библиографски све-дения подкрепя езиковедската си статия, отпечатана в 1829 г., и словенският славист Бартоломей Копитар (1780-1844) [58, с. 68-70]. През същата година е публикувано и истори-ческото изследване на Юрий Ив. Венелин (1802-1839) “Древние и нынешние болгаре” [58, с. 70], произвело истин-ски духовен преврат в съзнанието на възрожденските бъл-гари. Спрямо зараждането на българската библиография те обаче не оказват съществено въздействие. Би могло да се допусне, че единствено Венелиновата книга подбужда Н. Рилски и му дава пример за вмятане на библиографски из-вестия в текста на друго основно съчинение. Той е бил за-познат с този труд преди да състави българската грамати-ка [149, с. 110]. Безспорно е, че в това първо известие са въплътени горещият патриотизъм и просвещенските идеи на монаха педагог.
Ан. Кипиловски също е познавал Венелиновата исто-рия, но пряк подбудител за библиографския му списък е сръбският книжовник А. Арнот. Що се отнася до В. Апри-лов, обстоятелствата са съвсем различни. Той живее в Ру-сия и за него библиографията е познато и овладяно средст-во, което той използва не само под формата на книжарски каталози, но и като научен инструмент.
Опитите на тези трима възрожденци остават единични изяви почти до края на 40-те години на ХIХ в., затова не може да се твърди, че поставят началото на библиография-та в България. Решителен тласък за преднамерена и целенасочена библиографска дейност оказват българо-руските книжовни връзки от 40-те години на ХIХ в. и зараждането на българския периодичен печат.

1.2. Първите идеи за специално библиографско известяване на печатната книжнина пред българска-та читателска аудитория
1.2.1. Библиографската идея на Николай Хр. Па-лаузов и българо-руските книжовни връзки през 40-те години на ХIХ век
Засилилите се през 30-те години на ХIХ в. българо-руски книжовни връзки оказват благотворно влияние върху духовното възраждане на нашия народ на твърде широка основа. Те се отразяват до голяма степен и на зараждането на отечествената библиография. Контактите между одес-ките българи и руските слависти са благоприятно условие за възникването на една от първите идеи за специално биб-лиографско описване на издадените до 50-те години на ХIХ в. печатни книги и за известяването им пред читателската аудитория в България. Дотогава библиографската информа-ция за българската книжнина се подготвя и разпространява само на научна основа в рамките на славянознанието. Този факт е едно от проявленията на влиянието, което руските учени слависти оказват за ускоряване процеса на самопоз-нание на националните исторически ценности, паметници и книжнина от страна на младата българска интелигенция. Веднага обаче трябва да се изтъкне, че патриотично наст-роените наши книжовници, несъбрали още духовна мощ за познание на собствената си история и култура, не приемат пасивно интереса на руските слависти [42, с. 46; 148, с. 73]. В частност по отношение на книжнината те им сътрудничат като им предоставят не само български книги, но и библи-ографски сведения.
Ролята на руските слависти за зараждане на библиог-рафията в България е подчертана още през 1952 г. от Н. Трайков, който отбелязва, че “Кеппен, Венелин, Мурзаке-вич и Срезневски са предтечите и учителите на първия българин-библиограф Иван Василев Шопов...” [183]. Пара-лелно с това вярно твърдение, в българската литература и наука е наложено становището на известни учени-слависти [202], поддържано донякъде и сред библиографската общ-ност [175, с. 163; 41, с. 26; 85; 205], че приоритетна заслуга за съставения от Шопов “Список на Болгарски книги на но-вовозраждаемата Болгарска писменост на ХIХ-й век” има чешкият славист Павел Й. Шафарик (1795-1861). Това твърдение датира от 1872 г. и е изказано за първи път от внука на Шафарик - Константин Й. Иречек. В предговора на своя труд “Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870” той пише, че несъмнено Шопов е подготвил своя списък по “приканвание Шафариково” [80], т. е. че идеята за съставянето на библиографията принадлежи на чешкия славист. Безсъмнените заслуги на Шафарик се зак-лючават в приноса му за завършването на библиографията, а не по отношение на идеята за съставянето й.
С изключение на една наша публикация [145], тези две виждания не са противопоставяни досега, но въпреки това те поддържат известна научна неяснота. Тя се дължи най-вече на факта, че цялостно научно изследване върху зараж-дането на българската библиография и развитието й през Възраждането досега не е осъществено. Предвид на това обстоятелство, настоящият труд цели да защити следната теза: идеята за целенасочено библиографско регистри-ране на българската печатна книжнина от възниква-нето й през 1806 г. до средата на ХIХ в. е българско творение и принадлежи на одеския българин Николай Хр. Палаузов. Тя се ражда в условията на активира-лите се през 40-те години на миналия век българо-рус-ки книжовни връзки, в частност в средата на култур-ните контакти на одеските българи с видните руски слависти Ю. И. Венелин, Н. Н. Мурзакевич, В. Григо-рович и И. И. Срезневски.
През 40-те години на ХIХ в. Одеса е вторият след Москва оживен център на българската култура и книжов-ност. Това се дължи на неимоверните усилия на българска-та одеска колония, поставила си за цел “да привлече внима-нието на руската общественост и на руските държавни ор-гани в подкрепа на започналата българска просвета” [37, с. 110]. Във връзка с това одеските българи установяват вза-имовръзки с известни руски учени, политици, книжовници и духовни лица. Те привличат на учение в Русия голям брой български младежи, които стават “живият мост между рус-ката култура и българската просвета” [37, с. 111]. Като първи център в тази насока се налага Одеса. В прочутия Ришельовски лицей получават образованието си едни от най-видните представители на българската възрожденска интелигенция - Н. Хр. Палаузов, Н. Геров, Ив. Богоров, С. Филаретов и други, някои от които имат преки заслуги и за зараждането и развитието на българската библиография през ХIХ в.
Няма съмнение, че още по време на обучението си в Русия тези млади българи се приучават да ползват освен библиотечни каталози и други библиографски източници, т. е. те придобиват известна библиографска култура. Ри-шельовският лицей разполага с три добре уредени библио-теки, една от които представлява специален кабинет за че-тене [32]. В него българските лицеисти имат възможност да четат западноевропейски и руски издания, между които са сп. “Современник” и “Отечественные записки” - извест-ни с богатите си библиографски отдели. Библиографски от-дел поддържа и известният и предпочитан в. “Одесский вестник”. Българските студенти привикват да ползват при покупката на книги библиографските каталози на най-рено-мираните по това време руски книжарници. По този начин те придобиват известна представа за библиографията като средство за известяване и опознаване на книжнината по различни признаци, умението да си служат с библиографски издания. За тях библиографията на емпирично равнище не е нещо непознато и непонятно. Затова не е учудващ фактът, че одеските българи сътрудничат при изследванията на руските слависти не само като им предоставят български книги, но при необходимост и библиографски сведения. То-ва се изтъква от всички учени слависти. В статията си “О зародише новой болгарской литературы” Ю. И. Венелин от-белязва: “Тая статья всичка почти беше напечатана, как надеждно аз получавам от Г. г. Априлова и Палаузова из-вестие за най-новонапечатанных Болгарских книгах, колко ся появили в заражданье Българские писменности. Ето ги: ...” [58, с. 79-82]. След което изброява 19 книги, издадени предимно след 1833 г. (Поради невъзможността да се полз-ват самите първоизточници, цитатите са представени по на-чина, по който са дадени в българските им препечатки и преводи в “Христоматията” на Б. Десев [58].)
След Венелин върху състоянието на българската прос-вета и книжнина се спира професорът от Ришельовския ли-цей Н. Н. Мурзакевич (1806-1883). В 1838 г. той пише ста-тията си “Нынешнее состояние и просвещение у болгар” [58, с. 84-88], включваща списък с над 25 български книги. Тази богата информация славистът получава от близките си приятели в Одеса Н. Хр. Палаузов и В. Априлов, а също и от Н. Рилски. За това свидетелства бележката след опи-санието на първата книга, отнасящо се за “Буквара на П. Берон”: “След нея по указание на йеромонах Неофит и поч-тения историк на българския народ Ю. И. Венелин, след-ват: ...”*. По-нататък са изброени самите заглавия. Мурза-кевич поддържа контакти и с Д. Мутев, З. Княжески, Ив. Н. Денкоглу.
Най-траен интерес към южните славяни проявява про-фесорът от Харковския университет И. И. Срезневски (1812-1880). Връзката между него и одеските българи се осъществява по инициатива на В. Априлов в началото на 40-те години на ХIХ в. [36]. Неговият “Очерк книгопечата-ния Болгарии” [58, с. 117-138] е най-пространният библиог-рафски труд за българската книжнина до същинското нача-ло на нашата библиография. В него са отразени 57 книги, издадени за периода 1806-1846 г. По-голямата част са прегледани “de visu”. Библиографските описания са макси-мално пълни и са съставени по установените по това време в Русия нормативни правила [44]. Те са придружени и с об-стойни, но стегнати анотации.
Срезневски също не пропуска случай да изтъкне съ-действието, което му се оказва от българска страна. В пис-мо до чешкия славист В. Ханка той споделя: “Аз вече Ви съобщих за българското списание [има предвид сп. “Лю-бословие” - доп. Д. П.], което сега редовно получавам бла-годарение на одеските българи, специално на Г. Мутев, и заедно с това се запознавам с плодовете на новата българ-ска литература” [58, с. 139].
В писмото се съдържа и един любопитен пасаж, на-мекващ за бъдещ библиографски труд: “Надявам се, пише Срезневски, да имам възможност да Ви съобщя за бълга-рите и нещо такова, което ще Ви заинтригува като библиог-раф, като се основавам на това, че между младите българи има неколцина (напр. Палаузов, Мутев и др.), прекрасно възпитани по европейски и способни, които с любовта си към отечеството съединяват жаждата да оставят след се-бе си нещо, което би било достойно за славата на техните деди. Ще очакваме.” Очевидно е, че руският славист е знаел за замисленото от Палаузов и Мутев начинание с библиографски характер, но подобен труд до нас не е дос-тигнал. Въз основа на ключовата дума “библиограф” и из-раза “за славата на техните деди”, би могло да се допусне, че двамата българи са имали намерение да опишат позна-тите им старобългарски писмени паметници.
Независимо от собствените си проучвания в областта на българския език и литература руските слависти стиму-лират и окуражават младите българи сами да пристъпят към изследване на отечествената си история и култура, подтикват ги към самопознание и наблюдават този процес. Ето как се изразява в “Очерка” си И. И. Срезневски: “Зае-ха се най-сетне със себе си и самите българи: Априлов сло-жи добро начало; други, в по-голямата си част млади и прекрасно образовани хора, с обединени сили се подготвят към колкото обширен и разнообразен, толкова и сериозен труд”. Той има предвид книгата на Априлов “Денница ново-болгарского образования” (Одеса, 1841) - първият българс-ки научен труд.
Одеските българи поддържат оживени контакти и с Виктор Григорович (1815-1876). В тази връзка отново се от-кроява името на Н. Хр. Палаузов. Той особено много съ-действа за славистичните му проучвания и “сам съсредо-точено следял достиженията на българската писме-ност” [128; подч. - Д. П.]. В писмо до Григорович от 14 март 1852 г. Палаузов пише: “Накратко ще ви кажа, че пис-меността и образованието в България за кратко време нап-равиха, разбира се съобразно слабите си сили, порядъчни успехи: много книги се печатат на български език (жалко само, че в България има само една печатница в Константи-нопол, и то незавидна...). Умственото развитие на българи-те много се придвижи напред. Пишат ми от България, няма град, ни село, където да няма училище, а книжнината от ден на ден се умножава” [128]. Той прибавя и списък на 11 новоизлезли книги в Цариград и изказва съжаление, че по-ради строгата царска цензура от известно време одеските българи са лишени от възможността да ги притежават. А на него му били много нужни, тъй като имал намерение да пише за състоянието на българското образование. Очевид-но е, че паралелно с деловите ангажименти като чиновник в Одеската митница и с обществените си занятия Палаузов е замислял написването на сериозен научен труд и е събирал материали за него. Може би, след десет години, е искал да продължи труда на Априлов - “Денница новоболгарского образования”. За съжаление и в архива на Палаузов подо-бен труд не е запазен и за нас остават само догадките.
В тази атмосфера на книжовно и научно взаимодейст-вие с руските изследователи на българската книжовност е напълно логично и закономерно у горещия патриот Палау-зов да съзрее идеята за съставяне на българска библиогра-фия. Може да се предположи, че особено силно въздейст-вие е оказал “Очеркът” на Срезневски. Лаконичната и прегледна библиографска картина на българската печатна книга за периода от нейното зараждане (1806) до 1844 г. не е могла да не събуди съжаление у Палаузов, че неговите съотечественици са лишени от възможността да видят по такъв достъпен начин какво е произвела българската ду-ховност за кратко време; не могат да се запознаят с нацио-налната си книжнина, тъй като изследванията на руските слависти са недостъпни за тях. Възможно е изразът на Срезневски “заеха се най-сетне със себе си и самите бъл-гари” Палаузов да е възприел едновременно и като похвала, и като упрек. Тези два мотива, взети заедно, са допринесли в най-висока степен за кристализирането на идеята за съставяне на библиография на българската печатна книжнина от българин, специално адресирана до бъл-гарската общественост, до целия български народ.
Случаят улеснява замисъла на Палаузов. През 1845, 1846 и в началото на 1847 година в Одеса пребивава любоз-нателният млад калоферец - Иван. В. Шопов. Там той из-чаква уреждането на своя прием за студент в Московския университет неангажиран с конкретно занятие. Изявен биб-лиофил, той също комплектува своя лична библиотека и следи българските книги. В негово лице Палаузов вижда най-подходящия изпълнител на своята идея. Писмото, кое-то по-късно изпраща заедно с готовата вече библиография на Шопов до “Цариградски вестник” [132] напълно потвър-ждава изказаните предположения. Ето как радеещият за българското просвещение Палаузов започва писмото си: “Тъй като нашата българска писменост гледаме от ден на ден да се убогатява с нови сочинения и преводи, което е много приятно и весма утишително за секиго родолюбца българина, мисля, че не ще е безполезно да ся извести все-народно за тия сочинения и преводи, кои досега са печата-ни”. Палаузов изразява на първо място радостта си от нап-редването на книжовния живот в България и убеждението си, че е целесъобразно българските книги да се направят обществено достояние. По-нататък той разяснява и ползата от подобен списък: “Това ще е полезно, зачто ще се удов-летвори любопитството на секиго ревностного българина: ще узнаят за това български млади писатели и не ще пре-веждат истата книга втори път, както от такова незнание сториха досега. На конец да може секий, който обича да си добие какви да е от досега напечатаните на новобългарс-кий язик книги, да ги види в този каталог”. Преведено на езика на библиографската наука, Палаузов възлага на този списък патриотична, информационна, познавателна, коорди-нираща и книготърговска функция. С откровението на въз-рожденски просвещенец той признава: “С такава цел аз предложих г-ну Ивану Шопову, млад и ревностно разпален българин за отечествено просвещение, който сега ся учи с отлични успехи по медицинский факултет в Пражкий уни-верситет и кой не жалее да жертва свободното си от заня-тие време, за да събира разни сведения касателно за совре-менната българска писменост...”. Накрая Палаузов прикан-ва всички читатели, забелязали пропуски или грешки в спи-съка, да ги покажат. “Така ще сторят и за ония книги, кои не са забележени в този списък, за да ся попълне, каквото из него да можем да узнайме основателно сички книги, кои существуват сега на новобългарский язик, и кои именно начнаха да ся печатат от началото на ХIХ-то столетие”. По този начин Палаузов безспорно поставя като кул-турна задача съставянето на пълен репертоар на българската печатна книжнина, която се подема бавно и остава неразрешена почти до Освобождението. За съжа-ление, тя се изпълнява не от българин (силите и възможнос-тите не са достигнали), а от чешкия историк Константин Й. Иречек (1854-1918).
Изложените аргументи и факти дават пълно основание да се твърди, че идеята за съставянето на първата значителна българска библиография - “Списъка” на Ив. В. Шопов, приета като начало на отечествената ни библиография, е българска. Тя не принадлежи на П. Й. Шафарик, а на Н. Хр. Палаузов. Идеята е плод на българо-руските книжовни връзки от 40-те години на ХIХ в.
1.2.2. Библиографската идея на Иван Богоров и началото на българското вестникарство
Приблизително по същото време, когато Н. Хр. Палау-зов предлага на Ив. В. Шопов да състави списък на изда-дените дотогава български печатни книги, до идеята за подготовка на библиография стига и първият наш вестникар Ив. Богоров. В програмната си статия на първия български вестник - “Български орел”, основан от него в Лайпциг през 1846 г. като точка 6-а е записано: “Най-сетне ще има прег-ледвание на всички нови книги, които се пишат на българс-ки език” (№ 1, 20 апр. 1846). Очевидно е, че Богоров има намерение да информира текущо и пълно за новоизлизащи-те български книги, т.е. да поддържа текуща библиография за националната книжнина. Какъвто и да е бил замисленият начин за “прегледвание” на “сички” български книги, той неминуемо би имал характер на текуща национална библи-ография. Изразяваме се условно, тъй като от в. “Български орел” излизат само три броя и задачата на Богоров остава само като проект.
Идеите на двамата възрожденци в своята същност из-разяват събуденото национално българско съзнание, но кристализирали в различна културна среда, те носят двата възможни варианта за отразяване на националната книжни-на въобще по вертикала минало-настояще. У Палаузов, об-вързан с идеите на видните руски слависти, съзрява идея с исторически характер, за ретроспективно библиографско отчитане на новата българска печатна книжнина. У Бого-ров, който живее по това време в Лайпциг и решил се да постави началото на българското вестникарство, надделява журналистическото, новинарското виждане по отношение на българската книга. Независимо че и той е възпитаник на Ришельовския лицей, в този момент безспорно има като об-разец немския опит. През целия ХIХ в. Лайпциг е център на немското издателско дело и седалище на немските книго-търговци, които активно използват издателско-търговската библиография. От 1832 г. регионалният съюз на книготър-говците в Лайпциг започва да издава “Борсов лист на немс-ката книготърговия”. В него се поддържа специален отдел, даващ информация за новите издания на всички немски из-дателства. Затова той се възприема като своего рода изда-ние на текущата национална библиография на Германия, не-зависимо от разпокъсаността й [161, с. 368]. Може да се допусне, че Богоров е познавал това издание и по негов об-разец запланува библиографската си задача в “Български орел”.
В световния библиографски процес ретроспективната и текущата национална библиография, като две страни на на-ционалната библиография, са отдалечени във времето една от друга с около триста години. В България, както и ред други възрожденски процеси, те се застигат и дават още един пример към поддържаното от историците становище, че “в културното развитие на българите [през Възраждане-то - доп. Д. П.] се настигат и смесват явления, присъщи на различни идейни периоди. Преди да се разгърне едно тече-ние напълно се заражда друго, което в европейското кул-турно възраждане е отдалечено от първото с десетилетия” [40].
Начинанията на Н. Хр. Палаузов и на Ив. Богоров по-казват, че като всяко социално явление българската библи-ография преминава през етапа на ранните интуитивни опити (на Н. Рилски, Ан. Кипиловски) и постепенно съзрява като преднамерена и целенасочена дейност, а оттам, както ще се види по-нататък, към утвърждаването си като непрекъс-нат във времето социален процес.
Малко преди да възникнат идеите на Палаузов и Бого-ров, в своето списание “Любословие” К. Фотинов помества списък на около 20 славяно-български ръкописа, съхранява-ни във Ватиканската библиотека, и близо още толкова пър-вопечатни издания на кирилица и глаголица (1844, № 9). То-зи акт също има библиографски характер, но тъй като към средата на ХIХ в. библиографията и археографията в за-падноевропейската и руската практика вече се различават като отделни явления, тук само го отбелязваме мимохо-дом. Освен това ние изключваме списъците на българската ръкописна книжнина от обекта на нашия труд, тъй като те вече са издирени, описани и анализирани от страна на исто-риците археографи (по-подробно вж. № 106).

1.3. Зараждащата се библиографска дейност - в руслото на журналистиката
Очертаните дотук обстоятелства показват, че към 40-те години на ХIХ в. в България е налице благоприятна соци-ална среда за поставяне началото на библиографска дей-ност. Книгопечатането, макар и да не дава още значителна по обем книжовна продукция, е утвърдено като сравнително ритмичен процес. От началото на 1841 г. се забелязва уве-личение на годишната продукция от книги, но тя не се дви-жи в непрекъснат възход, а запазва едно средно равнище. През 1841 г. са издадени 8 книги, през 1842 г. - 9, 1843 г. - 16, 1844 г. - 19, 1845 г. - 12, 1846 г. - 14, 1847 г. - 18, 1848 г. - 19, 1849 г. - 18, 1850 г. - 23. Немного по обем, поради отсъс-твието на библиотеки и книжарници, тези книги се разсей-ват в културното пространство и остават почти непознати за читателската аудитория в цялост. Това обстоятелство, оказващо се в пълно противоречие с разрастващото се просветно движение, само по себе си предизвиква потреб-ност от библиографско информиране. Известяването на всяка новоизлязла книга е потребно и с оглед на национал-нообразуващия процес. За българите в този исторически момент е от особена важност да знаят, че отново се прев-ръщат в книжовен народ.
През 40-те години вече е налице и вторият по важност фактор способстващ за възникването на библиографска дейност - субективният. Той се олицетворява от чуждест-ранните възпитаници, познаващи библиографското предста-вяне на книгите. Направени са няколко спорадични опита за оповестяване на печатните книги, съществуват две идеи за целенасочена библиографска дейност, но въпреки това ней-ното начало се бави.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Национална библиография до Освобождението 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.