Мопасан и романът му "Бел ами"


Категория на документа: Литература


МОПАСАН И РОМАНЪТ МУ “БЕЛ-АМИ”

Според повечето историци и изследвачи на развоя на френската литература през ХІХ век Ги дьо Мопасан не е успял да си осигури статут на оригинален писател със собствена естетическа програма. Макар че като безспорен майстор на късия разказ той е изучаван от учениците във френските лицеи и колежи, приносът на ревностния последовател на “изкуството на романа” на Гюстав Флобер и на натурализма на Емил Зола е рядко изследван от студентите-филолози във френските университети.

Подходът на Мопасан при изследването на психологията на персонажа и стегнатият му повествователен стил при обрисуването на нравите на обществото са достатъчни свидетелства за изключителната му творческа съсредоточеност и повишената му чувствителност към драматичните обрати в съдбата на хората и в живота на обществото. В писателския му натюрел впечатляват трайният му интерес към конфликтите, които възникват в делничния живот, и към индивидите със свръхизострена чувствителност, умението му с няколко фрази да навлезе в характера и психологията на персонажа, дарбата му да бъде кратък и ясен като анализатор на нравите и влечението му към възпроизвеждане на деструктивните тенденции в социалния живот и подмолните инстинкти, които минират интелектуалните амбиции на хората.

Ги дьо Мопасан е роден в замъка Мироменил, Нормандия – провинцията с живописна природа, в която протича щастливото му детство и безгрижно юношество. Като дете Ги проявява изострена чувствителност към природните стихии – бурните ветрове, проливните дъждове и развълнуваното море. Изкушените от психоанализата негови биографи отбелязват влечението му към водата, която, според тях, би трябвало да се възприема като символ на внасящата смут и тревога в душата на оформящия се мъж изкусителна женственост.

Майка му, Лор Дьо Поатвен, е сестра на големия приятел на Флобер Алфред, който умира млад през 1848 година. Тя е високообразована и изтънчено чувствителна жена, която трудно понася любовните авантюри на грубоватия си съпруг. Стигнала до опасните предели на продължителното психическо изтощение, което предизвикват непрекъснатите му изневери тя го напуска през 1860 година.

След като напуска мъжа си Лора се отдава на грижата да възпита достойно двамата си сина – по-големият Ги и по-малкия Ерве. Ги е записан в семинарията на градчето Ивто, от която е скоро изключен. Средното си образование завършва в най-реномирания лицей на Руан, където се сближава с Флобер, вече станал добронамерен приятел на семейство Мопасан.

Юношеството на Ги дьо Мопасан е помрачено от развихрилото се из рода му психическо заболяване. На пристъпите на тежко умопомрачение се поддава първо обожаваната от него майка, която е обсебена от мисълта за самоубийство. След това пред атаките на бавно настъпващата фамилна болест отстъпва и братът Ерве, който умира на тридесет и три години. Много по-късно самият Ги, разяждан от сифилиса и от честите пристъпи на тежко умопомрачение, също изпада в трайна психическа депресия. Той се озовава обсаден от безсъници, от тревоги и халюцинации, за да се окаже в края на живота му скован от неизлечима парализа.

Когато през 1870 година избухва Френско-пруската война Мопасан е вече студент в Париж, където следва без особено желание право. След като в родната си Нормандия често е наблюдавал импулсивната жестокост на някои селяни към домашните им животни, в столицата той се озовава свидетел на нечовешки злодейски изстъпления на пруските завоеватели. По-късно като утвърдил се писател той ще пренесе неоправданите жестокости, изнервящия страх и потресаващите кошмари на обсадната война, въздигнала в закон насилственото отмъщение, в разказите си “Дядо Милон” /Père Milon/ и “Майка Соваж” /Mère sauvage/.

Още като дете Мопасан се запознава отблизо с добродетелите и пороците на нормандските селяни, на дребните благородници и оеснафените провинциални буржоа, които по-късно пренася в разказите и романите си като създава от собствените си наблюдения редица колоритни типажи. Като начеващ писател той е привлечен от участта на обикновените французи /”малките хора”/ въвлечени неволно в потъпкващата националното им достойнство война. Тези “малки хора” се озовават в центъра на военните му разкази “Лоената топка” (Boule-de-Suif) и “Госпожица Фифи” /Mademoiselle Fifi/.

След края на Френско-пруската война Мопасан се заема сам да осигурява съществуването си. В продължение на девет години той служи като дребен чиновник в Министерството на флотата, където опознава еснафската ограниченост на дългогодишните бюрократи с черни ръкавели и затъкнато зад ухото моливче. Той по-късно написва един сравнително обемист цикъл разкази, в които проследява дребнавите заяждания, смехотворните скъперничества и ожесточените омрази, които се развихрят в затворената, съсипана от рутинните задължения, чиновническа среда - “В семейството” (En famille) и “Една разходка” (Une promenade).

На предизвикващия подтискаща скука чиновнически Париж на чиновниците Мопасан, според спомените му, противопоставя един друг град, който си има живописната река Сена, край чиито брегове човек може спокойно да помечтае (“Аз толкова обикнах тази река, защото ми се струва, че тя придаде смисъл на живота ми” – признава той). Младежът от Нормандия обичал да гребе по бавнотечащата река, стигал чак до Аржантьой, предградие на Париж, разположено сред полето, известно с живописните си пейзажи.

По-късно тази привързаност към успокояващите необозрими водни ширини увлича Мопасан да преплава на параход няколко пъти Средиземно море – от Марсилия до Корсика, от Франция до Алжир, от Северна Африка до Сицилия. Вероятно интересът му към Северна Африка /Картаген, днес Тунис/ се ражда след като неговата майка, още когато бил малко момче, му прочита колоритния исторически роман “Саламбо” (1862) написан от семейния им приятел Флобер.

Като студент, а по-късно чиновник в Париж Мопасан непрекъснато се самообразова. Той приема като свой учител утвърдилия се вече романист Флобер, който го завежда на сбирките, уреждани всеки вторник в дома на прославилия се поет-символист Стефан Маларме / известни в историята на френската литература като “Вторниците у Маларме”, бел.Г.Г./. Там Ги се запознава с руския писател Тургенев, влиза в групата на “писателите-натуралисти” около Зола, става близък приятел с известния поет от школата “Парнас” Юйсманс. Младият писател търси усърдно себе си, кръгът на интересите му непрекъснато се разширява - поезия, театър, публицистика, макар че опитът му да се изяви в областта на драмата се проваля напълно. Той пише отзиви за литературните събития за много тогавашни вестници /под псевдонима Ги дьо Валмон/, написва и няколко разказа под строгото наставничество на Флобер, който непрекъснато му прави забележки и изисква от него все повече усърдие в писателски занаят.

Така протича живота на начеващия писател Мопасан преди появата на разказа му-шедьовър “Лоената топка”. Флобер разрешава на младия си приятел да публикува тази си творба в сборника на натуралистите “Медански вечери”, в който са включени още пет новели на Емил Зола, Анри Сеар, Леон Еник, Пол Алексис и Йорис-Карл Юйсманс. Успехът на разказа на Мопасан, в който се повествовава за една лека жена, в темперамента на която патриотизмът се е вписал като неизлечим инстинкт, е безспорен и достойният възпитаник на Флобер оттогава се посвещава на изтощителна литературно-творческа дейност.

Обемистото творчество на Мопасан подсказва предположението, че през десетте години от живота му отдадени на литературата той е пишел най-малко по две страници на ден. Естествено неговите пътувания, любовните му авантюри и пристъпите на развиващото се психическо заболяване не са му позволявали да следва толкова стриктен делничен ритъм на писане. Въпреки всичко Мопасан е неотклонно следвал съвета на взискателния си наставник Флобер “Трябва да се работи, да се работи!” и е проявил изключителна интелектуална енергия в осъществяването на творческите си проекти. Твърди се, че е бил изключително прецизно организиращ работата си писател.

Мопасан издъхва през 1893 година. През предходната година той, затънал в пълно умопомрачение, прави опит за самоубийство, след който отведнъж е обзет от странна просветление на съзнанието му. В едно от последните си писма писателят споделя: “Това е наближаващата смърт и аз съм луд.” Мопасан умира млад, на четиридесет и три години.

След бляскавия успех на разказа му “Лоената топка”, както вече споменахме, Мопасан се посвещава всецяло на писателския занаят. В продължение на десет години той създава няколко стихотворения и театрални пиеси, повече от триста разкази и новели, шест романа, най-малко двеста хроники /разкази за действителни събития, в които са въведени фиктивни персонажи/ и много пътеписи...

С творчеството си Мопасан ни подсказва, че повечето социални драми са породени от скритите дълбоко в човека, неподвластни на волята му тъмни сили – неосъзнатите влечения, неконтролираните импулси и непредвидимите инстинкти. И тъй като Мопасан е земен човек, той не допуска, че спасението ще дойде “отгоре”, от някакъв отвъден свят. За него небето е празно и не носи никакви надежди. Засилилото се влечение към фантастичното би могло да се обясни със зачестилите атаки на вродената му психическа болест. Задълбочават се кризите на униние и тревога у Ги, които са до голяма степен обусловени от бързо губещото сили, разяждано от развиващия се сифилис, тяло.

В някои от късните разкази на Мопасан се проявява ужаса от самотата и затворените пространства. Дремещата вода започва да предизвиква у него зловещи предчувствия /може би в дълбочините лежат трупове/ (като например в новелата “По водата” /Sur l'eau/). Може би някои обцесии /натрапчиви мисли/ у Мопасан са породени от ранния му интерес към психическите разстройства. Умът му като че ли се изморява да осмисля външния, видимия свят и той като творец отдава предпочитание в късните си разкази на странните видения /фантазмите/. Писателят изоставя привичния му сурово реалистичен метод на изобразяване и в новия му стил на писане проникват мотивите за оскотяването на човешката природа, за загрубяването на душите на хората, за заложените у човека деструктивни инстинкти. Нова еволюция в повествователния му маниер е увлечението по отблъскващите чудовища и зловещата чудовищност - увлечение, което поражда някои ужасяващи фантазми в късните му творби.

Предизвестието за смъртта, което се заселва в мрачния и унил свят на Мопасан, започва да се проявява и в творбите му през последните години на живота му /“Малката Рок” /La Petite Roque (1886) и ”Орла” /Horla (1887)/.

Мопасан признава, че придобива знания за живота от двамата велики мислители на ХІХ век - Артур Шопенхауер и Хърбърт Спенсър. Той определя първия като “най-великият опустошител на бляновете, минал по земята”: “Шопенхауер – споделя той – бележи човечеството с печата на своето презрение и разочарование”. Изключително чувствителният юноша възприема като драматичен срив суровата дефиниция на Шопенхауер за любовта: “Любовта, тази животинска функция на звяра, тази уловка на природата, се е превърнала в ръцете на жената оръжие за невероятно господство.”

У английския философ Спенсър френският писател цени преди всичко интуитивното му прозрение, че придобитото от човека знание за същността на заобикалящия го свят е винаги относително изчерпателно, т.е. неизбежно непълно. Наистина в трактата си “Първи принципи” Спенсър лансира обезкуражаващото допускане: “ Ако погледнем на науката като сфера, която постепенно се разширява, можем да твърдим, че с нарастването й се увеличават и допирните точки с неизвестното, което я заобикаля.”

В биографичния роман на френския писател Арман Лану за Мопасан /Арман Лану, Мопасан, НК.С. 1985/ се твърди, че между него и Флобер съществуват много поразяващи сходства - душевни, физически, както и впечатляващи прилики в характерите, идеологията и естетическите им схващания. У тях са заложени една и съща нормандска устойчивост възникнала върху обща наследствена основа, една и съща слабост към майчинската нежност на домашните прислужници, една и съща безпределна любов към изкуството. Те се сближават благодарение на техния нихилизъм и антиклерикализъм, на ненавистта им към глупостта и презрението им към еснафите, на еднаквата им отдалеченост от прагматизма на користните буржоа.

В писмо до приятелката си Каролин Команвил Мопасан изповяда след смъртта на Флобер: “Усещам най-остро болезнеността на живота, безплодието на всяко усилие, отвратителното еднообразие на всичко, което се случва и ни заобикаля, и духовното усамотение, в което живеем всички и от което не страдах толкова, когато можех да разговарям с него /Флобер/.”

Не бива да се забравя, че под влияние на учителя си Флобер Мопасан за почва да се прекланя пред Красотата като единствената достойна за уважение богиня. Под негово въздействие съвестният ученик се научава да я открива и да я пресъздава чрез трогателно внушителни образи, ужасяващи или подхранващи фантазията ни. Това е може би единствената сила, която Мопасан противопоставя на тъмните влечения тласкащи човека към смъртта – любовта, чувственото желание, възхитата пред природата и всеотдайността на енергията вътре в нас.

§ § §



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Мопасан и романът му "Бел ами" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.