Любовната лирика на Яворов


Категория на документа: Литература


УВОД

Целта на моята курсова работа да представя особеностите на любовната лирика на Пейо Яворов.В тази връзка съм разгледала следните въпроси:автобиографията на автора,творчеството,любовната лирика, и съм опитала да опиша няколко творби ,и също съдбата на Яворов,свидетелски показания по случилото се в съдбовната нощ ,писма на Яворов до М.А.,Яворов и Лора.
Яворов е поет от европейска величина ,творец с изключителна сила на художествена самоизява ,оказал повратно влияние върху развитието на литературата през ХХ в. ,слял по нов начин житейската съдба и поезия.Той е първата ,модерна фигура в българското словесно изкуство ,един от първомайсторите на българската любовна поезия.
Любовният цикъл на Яворов представя своеобразно освобождаване от достигналия до крайност душевен драматизъм. Именно поради това след «знойните» и « нощни» настроения любовта идва като «прохладен лъх» и с копнежа за нова "зора", идва като спокойствие, тишина, облекчение, идва най-вече като мечта и като молитва.
В Яворовата любовна лирика можем да разгледаме няколко образа, които се открояват ясно в съзнанието на читателят. Това са образите на чистата, рицарска любов, на ангелското у любимата, поеми от така наречения серафически цикъл; друг образ е този на байроновския тип любовник-похитител и образа на мъжа, който е разочарован и ужасен от похотта и греха на жената-изкусителка, жената дарила го със „сажди на страстта”. От тези три образа най-силен остава образа любовта описана с красиви пориви и желание за извисяване на духа. Можем да забележим известна прилика с рицарските романи от Ренесанса, а самия Яворов можем да съпоставим с Данте Алигиери, който цял живот обича пламенно своята Беатриче.
В любовната си лирика Яворов дава воля на чувствата и емоциите си, които са изключително богати. Той е определян като един от новаторите в българската литература, като повечето критици го дефинират като първия български символист. В неговото творчество също така откриваме и едни от първите насочени изцяло към любимата стихове в литературата ни.

В първите си любовни стихове Пейо Яворов се доближава много до фолклорната представа за любовта, но запазва своя оригинален почерк и усет в творбите си. В тях той разглежда любовта като всепобеждаваща и велика сила, способна на чудеса. Творби като „Павлета делия и Павлетица млада”, „Луди-млади”, „Овчарска песен” и „Калиопа” остават в литературата ни като едни от първите стихове с любовна тематика на Яворов. Те са в самата зора на творчеството на великия поет, но се отличават със своя стил и майсторството на автора си, който не остава незабелязан от великите умове
Любовното чувство е бленувано ,желано ,мечта и молитва на душите.Това е небесната ,серафическа любов ,завладяла цялата същност на поета ,дарила го с най-чисти пориви и чувства.Любимата е с ангелска красота ,любовта и пречиства ,отваря нови хоризонти пред поета ,извиква за нов живот красотата ,щастието ,благоденствието.3а чистотата на чувствата говорят използваните епитети и сравнения:"ангелско крило" ,"нежен сън" и др.
Любовта и страданието преливат едно в друго, като жената е фатална съдба, разрушителка на хармонията. В стихотворения като "На Лора", "Чудовище", "Проклятие" страста води към смъртта, коята не е край и спасение, а начало на нови мъки. Безплътният образ на жената изчезва, за да се замени с плътски образ пълен с фатален драматизъм и гибелни страсти. Любовното чувство е раздвоено, образът на любимата е загубил ангелските си черти, той е едновременно "знойна плът" и "призрак лек", "неведение" и " алчна младост". Смъртта вече не е "мирова скръб", нито плод на лирикофилософското размишление, а е конкретно живо и съдбовно предчувствие. Светлата серафическа любов - пречистване от цикъла започващ с "Благовещение" е превърната в трагичен порив, който авторът не случайно нарича "стон".
Мене много ме впечатлиха образите на любимите в лириката на Яворов,също така описанието на любовното чувство.Още повече ме впечатли как Яворов описва жената в любовната си лирика,как ясно описва нейния образ,с какво я сравнява.Също така в Яворовата любовна лирика има няколко образа,това са:образите на чистата рицарска любов,образа на любовник похитител,също и образа на мъжа.

Глава Първа
Автобиография на Пейо Яворов
Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909).
Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет — Пейо Яворов.

Глава Втора
ТВОРЧЕСТВОТО НА ЯВОРОВ

Творчеството на Яворов е сложно и проблематично за описване само в границите на една естетика. Първите творби на поета безспорно разкриват социалната и обективна визия, но същевременно проблематизират реализма и субективизират външния свят. Така символизмът в творческата биография на поета се оказва вътрешна еволюция, според която светът и човекът все повече се представят като вътрешно духовно изживяване.
Страданието на човека е тема и на две Яворови елегии "Арменци" и "Заточеници". Съдържанието им визира трагични страници от историята на два поробени народа, но въпросът за националната идентификация е поставен по различен начин. В "Арменци" идеята за конкретно събитие и народността на героите се свърза единствено със заглавието. Универсалният адресат на творбата се определя от всеобщите ценности заложени в идейно художественото съдържание. Свобода, родина и борба са философските исторически идеали, вписващи се в битието на всеки народ. Художественото обобщение внушава, че универсалният духовен опит и свободолюбивите стремежи на човечеството се оформят и натрупват в изпитанията и жертвите на всеки отделен народ.
В "Заточеници" доминира националната идея и народностната самобитност на художествения свят. На преден план излиза автономният живот на българската етническа общност, нейния духовен облик и уникална историческа съдба. В "Арменци" лирическият субект е извън общността на несретниците, субектната дистанция спрямо героите означени с "те", "дечица", "жертви", както и спрямо тяхната далечна родина, асоциира с такива произведения като "В механата", " "На прощаване", "До моето първо либе", "Елегия". В родовия спомен, в националните културни митове Яворов преоткрива универсална законова зона, според която човекът е обезсмислен след загубата на родината си. В "Заточеници" настъпва промяна в граматичната форма на исказа "Ние" е белег на съобщност и единение на лирическия субект с героите. Лирическата идея целенасочено акцентира националната идентичност на героите. Яворов извежда национално неповторимото и конкретно българското над множественото и аморфното в човешката общност. В "Арменци" образът на родината е събирателен и обобщено метафоричен, лишен от осезаемост и близост. Нейната далечност импулсира градусите на болката и копнежа. Робската участ на родината и народната кървава драма рефлектират в чувсвата на изгнаниците, в техния житейски и духовен трагизъм. Лирическото време в "Арменци" обхваща безвремието след раздялата. Актът на раздялата е в изгнаничеството. Пространството се развива в две посоки. Чрез динамичната раздвиженост на бурята, разнасяща "бунтовната песен широко в света", романтичните измерения на пространството достигат до "безкрай" и придават глобалност на художествената идея. Конкретното пространство обаче се свързва с реалностите на изгнаническото битие. То се променя, все повече се стеснява и негативира. Чужбината изтласква нещастниците извън света, обозначава се с "чуждия край", "порутен бордей" и "механата", а това са знаковите пространства на социалната отхвърленост и душевната самота. В "Заточеници" болката от разрива между родината и синовете пулсира подмолно. От една страна лирическото пространство се опредметява чрез отдалечаващите се очертания на бреговете, чрез извисените силуети на Атон, за сметка на това се разрастват духовните обеми на пространството, изразяващо съкровената същност на родината като "скъпи нам предели". Родината традиционно е символизирана чрез крилото, което носи представата за ласка, утеха и закрила, а това са чертите на майката. В "Заточеници" Яворов разкрива екзистенциалната драма на българския човек, обречен на вечно страдание и осъден да не си възвърне радостта и светлината на изгубения рай.
Родината и нейната връзка с човека е тема и на Яворовия цикъл "Хайдушки песни"., където революционното битие удостоверява тъкмо желанието на лирическя субект да опази родината си. Но за разлика от традицията , смъртта в името на родината е вече не подвиг, а делничен факт от битието, при който човек се слива с природата, а споменът за живота остава само чрез получената наслада.
По друг начин интерпретира Яворов образа на родината в стихотворението "Родина". Тук той търси отговор на въпросите - "Кой съм аз?", "Къде съм аз", а родината е вече не с етническите граници на отечеството, а с онази духовна територия, която човек сам избира и сам превръща в негова собствена индивидуална родина. Изборът на родина се оказва собствен, а родината има много лица, колкото и индивиди, толкова и образи на родината, която е вече не обективна даденост, а метафизична духовност.
В символистичната лирика на Яворов става окончателно десакрализиране и дематериализиране на традиционните културни ценности. Поемата "Нощ" е лирически документ за настроението на една преходна епоха , в която по странен начин съжителстват съхранените възрожденски идеали с модерното самотническо самовглъбяване в собствената все по усложняваща се психика, характеризираща се с резки емоционални сривове. Кощмарните видения, които гнетят субекта с предчувствието за смърт съжителстват с най-светли хуманистични пориви, метафизичният страх е редом с чистата всеотдайност и обич.
В "Нощ" лирическият аз вътрешно се разделя в две посоки - едната е символизирана чрез традиционни за културното ни самоосъзнаване ценности като родина, майка, любима, втората е самоанализирането, което всъщност е анализиране на света.В хода на лирическото изложение традиционните ценности, които са част от обективната действителност, са потиснати, за да се наложи философският опит да се осмисли човешкото битие. Този опит в "Нощ" завършва с пълно утвърждаване на хаоса и невъзможността да се излезе от него. Оттук нататък в символистичната поезия на Яворов лирическият аз е ориентиран единствено към собствената си душа, която се опитва да разбере и осмисли истината за света, т.е лирическият аз се разраства до толкова, че става тъждествен на една универсална човешка душа. Раздвоението му - обективно и субективно в "Нощ" , в "Песен на песента ми" се премества изцияло в субективизацията на света. Тук светът е разделен на резки противоположности, нито една от които не взима връх. Песента тъждествена на познанието е другото аз на лирическия субект. Песента обхожда света със самотността на творящия божествен дух и отново се завръща при същата самотност. Този път през света е филтърът, който трябва да отдели светлите от тъмните слова, трябва да донесе изчистеността на духовното. Отценностяването на "там" и "тук" се осъществява чрез обърнатите знаци. "Там" е вечната пустота, "там" са умрели и дявола и бога, "тук" е мястото на страданието, на самотата, но това пространство "тук" е наситено с живот и само тук сливането на аза с песента е осъществимо. Чрез сливането светът ще се пречисти и ще заживее нов, друг живот, но всичко това е в обсега на бъдещето. Лирическият аз застава на позицията на жрец, който носи откровенията, които иска, но не може да отсъди. Той е подвластен на своята песен и неотлъчно се движи след нея. Самотата на човека е част от жреческия му жребий - да концентрира света в храма, респетивно в себе си . Дяволът и Богът са умрели там и всяко обозначение на живота е концентрирано тук - в сърцето, в гърдите. Светът е извън храма, човек е пустинен, белязан с отрицателността, с липсата на всичко онова, което придава смисъл на живота. Няма зло, няма добро, няма дух и няма вещ. Лирическият субект насочва словото си към постигане на бъдното, той е жрец, владеещ езика на тайното, отвъдното. Лирическият субект непрекъснато се стреми да увековечи песента, която му се изплъзва. Началото на произведението непрестанно размива движението в света, докато финалът отвежда всички смисли до идеята за храма осветляван и огряван от вечния огън на търсачеството. Само огънят с неговата жестока причистваща сила преодолява мрака, студа,"ледената стена". Разказът за пътя на песента очертава един затворен кръг. Песента се е отделила от твореца и в края се завръща при него. Това затваряне на кръга е универсален символ на осъзнатата обреченост, на вечност. Човешката песен е словото, което е в началото и което надмогва представите за края чрез своята идеалност, защото идеалността е вечност.
И любовната , както и другата лирика на поета , разкрива характерното раздвоение, този път между плътското и духовното. Това е поезията на пълна всеотдайност и жестоки съмнения. Любовта за субекта съществува докато съществува душата, тя е вечна. Главният любовен цикъл на Яворов започва с "Благовещение", където голяма част от любовните стихотворения са свързани помежду си с ясна биографична изповедна основа. Изповедният характер на Яворовата любовна поезия не означава рацбира се, че това са албумни стихотворения с частен характер. Макар и създадени понякога като стихотворения писма с определен адресат, те надминават частния си смисъл със своята поетическа обобщеност на човешките чувства. Образът на любимата, съхраняващ някои конкретни черти на жизнения първообраз, се превръща в поетическо обобщение на любимата. Така Яворовите лични вдъхновения от собствената му любов се превръщат в поезия за любовта, в един обобщен лирически дневник на чувствата.
Любовният цикъл на Яворов представя своеобразно освобождаване от достигналия до крайност душевен драматизъм. Именно поради това след «знойните» и « нощни» настроения любовта идва като «прохладен лъх» и с копнежа за нова "зора", идва като спокойствие, тишина, облекчение, идва най-вече като мечта и като молитва. Образът на родината е учистен от всякакви земничерти, тя е "ангел", "серафим", "дете", някакво небесно същество, което няма плътски образ, затова и чувството към нея е изчистено от всякакви плътскочувствени моменти ( "Блян", "Пръстен с опал", "Ще бъдеш в бяло", "Обичам те"). Това и не е любовно чувство, то е по-скоро някакъв етически копнежза пречистване след "жълтата злоба" и "орисията зла". Любовта за Яворовия субект е опит за бягство от драматизма на нашето вътрешно изгаряне и от нарастващият му конфликт с действителността. Затова тази любов е найчесто асоциирана със "сън", "мечта", а призивите на субекта са тихо молитвени.
Яворов има и любовни стихотворения , в които дълбаката любовна страст неизбежно е свързана със смъртта. Любовта и страданието преливат едно в друго, като жената е фатална съдба, разрушителка на хармонията. В стихотворения като "На Лора", "Чудовище", "Проклятие" страста води към смъртта, коята не е край и спасение, а начало на нови мъки. Безплътният образ на жената изчезва, за да се замени с плътски образ пълен с фатален драматизъм и гибелни страсти. Любовното чувство е раздвоено, образът на любимата е загубил ангелските си черти, той е едновременно "знойна плът" и "призрак лек", "неведение" и " алчна младост". Смъртта вече не е "мирова скръб", нито плод на лирикофилософското размишление, а е конкретно живо и съдбовно предчувствие. Светлата серафическа любов - пречистване от цикъла започващ с "Благовещение" е превърната в трагичен порив, който авторът не случайно нарича "стон".

Глава Трета
Любовната лирика на Пейо Яворов
В любовната си лирика Яворов дава воля на чувствата и емоциите си, които са изключително богати. Той е определян като един от новаторите в българската литература, като повечето критици го дефинират като първия български символист. В неговото творчество също така откриваме и едни от първите насочени изцяло към любимата стихове в литературата ни. Пенчо Славейков преди него също има романтични творби, както и други автори, но неговите оставят най-силно и ярко чувство в душата на читателя. В първите си любовни стихове Пейо Яворов се доближава много до фолклорната представа за любовта, но запазва своя оригинален почерк и усет в творбите си. В тях той разглежда любовта като всепобеждаваща и велика сила, способна на чудеса. Творби като „Павлета делия и Павлетица млада”, „Луди-млади”, „Овчарска песен” и „Калиопа” остават в литературата ни като едни от първите стихове с любовна тематика на Яворов. Те са в самата зора на творчеството на великия поет, но се отличават със своя стил и майсторството на автора си, който не остава незабелязан от великите умове на онова време. Първата творба на Яворов, която се прочита от един от най-големите ни писатели – Пенчо Славейков – е „Калиопа” и тя прави много добро впечатление у Славейков, който я публикува в последствие. В тези ранни творби се усеща влиянието на народното творчество, в тях любовта е всепобеждаваща, способна на чудеса и подвизи, красива и благодатна. В последствие тя изменя вида си в творчеството на Яворов, но на този си етап любовта е красиво и нежно усещане даряващо светлина и топлина. В Яворовата любовна лирика можем да разгледаме няколко образа, които се открояват ясно в съзнанието на читателят. Това са образите на чистата, рицарска любов, на ангелското у любимата, поеми от т.нар. серафически цикъл; друг образ е този на байроновския тип любовник-похитител и образа на мъжа, който е разочарован и ужасен от похотта и греха на жената-изкусителка, жената дарила го със „сажди на страстта”. От тези три образа най-силен остава образа любовта описана с красиви пориви и желание за извисяване на духа. Можем да забележим известна прилика с рицарските романи от Ренесанса, а самия Яворов можем да съпоставим с Данте Алигиери, който цял живот обича пламенно своята Беатриче, макар да я е виждал само няколко пъти. Стихотворението „Благовещение” е не просто първата творба посветена на голямата любов на Яворов – Мина Тодорова(сестра на Петко Тодоров), но е и символ-начало на любовната лирика посветена на точно определена жена. В тази творба жената е ангел, тя е пратена от Бога. Любовта идва понесена на ангелски криле, носи светлина и красота. Любимата е описана като „дете”, каквато остава във всички серафически произведения на Яворов, този символ олицетворява чистотата и непокравеността, невинността на девойката. Тя е лъчиста светлина и сякаш е пратеник на самия Бог. Неземната и духовна чистота и красота омайват и омагьосват Аза. Не случайна е и християнската символика свързана с празника Благовещение. Макар Яворов и Мина Тодорова да се срещат именно на този празник, все пак това спомага на автора да допълни и изгради нейният ангелски портрет. Въпреки усета и порива за любов, в тази творба любовта остава недокоснато желание, героят просто е погледал към най-красивото творение на Бог и се е потопил в хармонията на душата му. В тази творба любовта все още не е реална, тя не е обозрима. Образът на любимата, в серафическите творби на Яворов, е символ на чистотата и ангелската невинност. Тя е нежна и душевно неопетнена. В стихотворението „Ще бъдеш в бяло” любимата е представена като образ-убежище, образ-пазител на любовта, в нейната душа грее слънцето даряващо светлина на Аза. Тя е сакрализирана и обоготворена. За героя любимата е ангел, тя е толкова чиста и невинна, че красотата й я прави неземна. Тя е издигната над профанните и ниски пространства на злободневните човешки мъки. Съпоставена с богове и звезди, любимата е неописуем ангел, от нея струй светлина, която напътства Аза в мрака на собствената му душа и заобикалящия го свят. Нейната неземност е толкова важна за поета, че той е използвал тавтологията „ще бъдеш в бяло...в бяло облекло”, за да наблегне допълнително на нейната виталност и сакралност. Издигайки я във висините на човешкото съзнание Яворов я дематериализира. Тя става част от божествените простори, от звездния състав на вселената. Сякаш, за да допълни образа й автора поставя и маслиново клонче, което е символ на новото начало, на мира, на красотата и надеждата (в Стария завет, когато Ной изпраща гълъб да провери за земя, той се връща именно с маслинова клонка). Цялата и виталност и неземна красота спомага на героя да изживее душевен катарзис. В желанието си да е с нея, той прави опит да достигне нейните висоти. Докато тя е ситуирана в надземното, небесното, то той е заключен сред несретите на ежедневието и злобата на покварения свят. В този план имайки предвит желанието на Аза да се слее с любимата, то тя фигурира и в двата свята – в своя небесен простор и същевременно е близо до него и се опитва да му помогне и той да се изравни със звездите, и той да измине пътя към добро и красота. Нейното желание да го извиси постига чудо – неверника започва да се съмнява в собственото си неверие. Възклицанието отронило се от устните му „искам мир” окончателно ни убеждава в желанието му да се промени към по-добро, под влиянието на силата на любовта. В тази творба дори символите на страданието, мрака, тъмнината, тъгата, които са се отпечатили в повечето Яворови творби, тук отсъстват. Нощта, мракът, пустотата се отдъпват и бягат от светлината струяща от душата на любимата. Нейната вътрешна сила, в тази творба, успява, макар и за миг, да промени Аза. Той става по-силен, по-уверен в своя път. Нейната душевна красота го сгрява и проправя път през ужасите и мраковете на съзнанието и битието му. Виталността и ангелското у девойката променят до такава степен лирическия герой, че той дори започва да отстоява своето право на любов и щастие. Активизира се неговата жизнена енергия в защита на постигнатото. Той казва, че дори всичко да се разпадне и жестоката съдба да ги раздели, той пак би взел „обломките” и би съградил „храм” за тях двамата. Промята в Аза е осезателна и ярка. Неговите терзания са временно спряни, той мечтае да е с нея, тя е високо сред звездите, но той я усеща близо в сърцето си. Като цяло творбата „Ще бъдеш в бяло” е една от малкото поеми, в които Яворов е завладян до такава степен от доброто и красотата. Мрака на съзнанието му е разпръснат и той се чувства щастлив, макар и временно. Както в предходните стихотворения, така и в „Две хубави очи” Яворов определя любимата си като ангел, като неземно създание. Нейната красота струй от душата й, а очите й показват цялата й вътрешна сила. Тези очи са толкова запленяващи, че дори геният на Яворов не успява да намери думи, за да я опише най-правилно, затова той пресъздава душевната й сила по начин, по който според него, ние читателите, бихме се докаснали най-ярко до виталността на любимата му : Две хубави очи. Душата на дете две хубави очи; музика лъчи. Яворов определя очите, следователно и душата на любимата си, като „музика” и „лъчи”. Тя е толкова неземно прелестна, че многословността е излишна. Той се носи по акордите на нейната нежност, плува в морето от светлина, в която тя го поставя, когато обърне погледа си към него. Тези очи го карат да потъне в тях, да зарови съзнанието си в недосегаемите душевни селения на любимата. Те го приканват и му се усмихват, очите й могат да го издигнат до висотата й и той се опитва да я достигне. Отново се появява образа на детето – допълващ любимата, показващ нейната невинност. Авторът е решил да опише само очите на любимата неслучайно, именно очите са най-яркия проводник на душевността. Но все пак в момента, когато той е най-близо до сакралността на любимата, в душата му се мярва сянката на съмнението. Той се страхува от падението, изпитва страх от възможността близостта на любимата с него да я принизи, неговите тегоби и неволи да се прехвърлят върху нея и да изменят нейната така привлекателна за Аза невинност. Съмнението, от което се е отказал в „Ще бъдеш в бяло” тук отново показва своя лик. Яворов изпитва съмнение, че очите на любимата ще бъдат опорочени от житейските несгоди и ужасите на света. Той казва, че „Страсти и неволи / ще хвърлят утре върху тях / булото на срам и грях” и веднага след това се появява бързото и рязко отрицание на току-що изреченото : „Булото на срам и грах / не ще го хвърлят върху тях / страсти и неволи”. След вълната от „срам” и „грях” идва друга, изменя се авторовото съмнение. Той избира да повярва в любовта и нейната сила. За него тя е неописуемо светла и красива, нейната неземност и виталност я защитават от ужасите на живота. Макар че е показателен факта, за появата на съмнение у Аза, все пак важно е да се отблежи, че той превъзмогва временното си притеснение и решава да следва нежната си ангелска любима. След това отново следва вълна от копнеж и тръпка по любов и ласка, отново се подчертава невинността и нежността на душевността на любимата, отново тя е сравнена с дете, докато дойдат последните акорди на Яворовата песен, завръщайки се тихо към очите, от които струй музика и светлина. Въпреки близостта, която достигат Аза и любимата, въпреки нейната жизнена сила и красота, все пак лирическият герой не може да се откъсне от земното пространство. Те са разделени от самия живот. Докато тя е в надземните пространства, извисена и красива, той е в селенията на мрака и тъгата, в ниските земни простраства. Тази разделеност започва да влияе на героя и той го усеща с цялата си душа. Азът бленува да е с любимата, но знае също така, че единствения начин да са заедно е той да я принизи до своето ниво. На него му е невъзможно да извърви пътя до нейните висоти. Приземявайки я обаче, тя би загубила своята виталност и надземна красота, би се нарушила нейната неопетненост и невинност, в които той е влюбен. Тази трагична разполовеност принуждава Аза да се страхува и да се колебае. Сянката на съмнението отново се появява в него. В творби като „Не бой се и ела”, „Молитва”, „Обичам те” Яворов показва своите душевни терзания, той я вика да дойде, но това не е повик към любов, а е по-скоро примамливото дяволско желание да я приравни на себе си. повикът му е с деструктивни цели и има известна демоничност в него. В „Молитва” той отправя молитва към майка си да го спаси от него самия, да му помогне да превъзмогне демоничното в себе си, но този повик е закъснял, той е по-скоро възглас, отколкото истинска молба. Той изрича трепетно „обичам те”, а миг по-късно вече се лута в „океан от мъгла”. Тази трагична разполовеност на Аза го прави модерен, типично Яворовски, защото модерната личност е изтъкана от противоречия, в нея живеят добро и зло, радост и тъга, любов и омраза. Въпреки всичко Яворов осъзнава, че една любов в пространство, където звучат „съсък на змии и крясъци на жаби” е невъзможна. Тази трагика на събитията придава символистически и характерно Яворовско усещане за творбите. В поемата „Демон” поетът зове своята любима, той я призовава да дойде при него, съзнавайки ясно че единственото, което би могъл да й даде е „блажеството велико на смъртта”. Той е яростен хищник, забравил любов и нежност, викащ и мамещ своята невинна жертва. В тази творба окончателн се разгръща епичната битка между добро и зло, вяра и отчаяние, любов и омраза. Като модерен персонаж Яворовия Аз се лута между светлината и мрака. В по-ранните творби (серафическия цикъл) Азът се ситуира по-скоро в светлите селения на доброто, където фигурира негова любима, докато в последствие в по-късни стихове той се намира по-скоро в простраството на мрака и злото, но никога не достига крайност в нито един от полюсите. Стихотворението „Стон”, което поетът написва към края на живота си (може да се именува и като „На Лора”) , отново откроява двата противопоставящи се мотива – за плътта и духът, мъката и щастието, любовта и страданието. Те се редуват и се съединяват в ненарушимо единство. Тяхната хомогенност е постоянна, макар и противоположни те са неразделна част от битието на Аза. Освен образите на рицарската любов и на байроновския тип любовник-похитител, в Яворовата поезия можем да откроим и образа на жената-прелъстителка, жената, която предизвиква похот и привличане у самотника, но е носителка на греха и злото. Тя е неземно красива, но от нея струй не светлина, а грях и позор. Това най-лесно се забелязва в творбите от „Царици на нощта”, където Яворов описва три царици, неземно красиви, но отдадени на похот, грях и падение. Месалина от едноименната творба е лишена от душевна светлина и красота, тя е „стръвна” и опасна в своето желание. В „Клеопатра” също се показва образа на жената-прелъстителка, жената, която е невярна и опасна като змия, символ на грехопадението и позора. Цялото противоречие в любовните стихове на Яворов е намерил израз в творбата „Сенки”, която сякаш синтезира идеите на автора. То събира в себе си желанието на Яворов за единение с любимата, но и фаталното осъзнаване на невъзможността на този акт. Той не може да е с нея и да я обича, защото ако тя се приземи до неговото ниво и слезе от пиадестела, на който той я поставя, то тя ще загуби невинността и нежността си, които Аза именно обича. Тази раздвоеност, характерна за Яворов се синтезира в стихотворението „Сенки”. Любовните стихове на великия български поет Пейо Яворов, показват неговия гений и усет към проблемите на модерната личност.

ЛЮБОВТА И ЛЮБИМАТА В ЛИРИКАТА НА ПЕЙО ЯВОРОВ

Яворов е поет от европейска величина ,творец с изключителна сила на художествена самоизява ,оказал повратно влияние върху развитието на литературата през ХХ в. ,слял по нов начин житейската съдба и поезия.Той е първата ,модерна фигура в българското словесно изкуство ,един от първомайсторите на българската любовна поезия.
Любовната поезия има своите традиции в българската литература още през Възраждането.Но при възрожденските поети особено в "До моето първо либе" на Ботев / любовта към жената отстъпва пред любовта към отечеството.Едновременно с Пенчо Славейков при П.Яворов любовната лирика се обособява като самостоятелна и значима поетическа тема.И ако за Пенчо Славейков любовта е дадена и в по-малко съзерцателно-меланхолична гама ,Яворов не само извисява любовната лирика до върховете на националната поезия ,но и чрез жизнената си драма показва съдбовното присъствие на любовта в битието на българските поети.Яворов създава цял лирически цикъл стихотворения ,с които българската любовна поезия достига не само класическа художеотвена висота ,но и разкрива любовта като удивително богатство на душевното преживяване ,емоционална поривност ,драматизъм на преживяването.
Усещането за любовта при Яворов се движи в основния диапазон на чувствено възприятие от "зной" до "скреж".Тя е ту гибелна вакханалия на порока ,на "страсти и неволи" ,ту "прохладен лъх от ангелско крило" ,ту гибел ,ту копнеж за спасение.С любовта се слиза в жаркия ад на чувствената похот с нея се отлита и в отвтд земните предели на красотата и хармонията.Тази двойнственост и полярност във възприятията на любовното чувство е свидетелство за реалния жизнен драматизъм и трагизям на поета.В стихосбирките “Безсъници” и “Прозрения” любовта едновременно филооофски и етичен проблем и лично страстно изживяно чувство ,извело душата му до нравствени висоти и светли естетически вълнения.
Любовта на Яворов към Мина Тодорова изиграва ролята на онази "религия" ,вяра ,към която той се стреми от години.В периода на крушение ,на всички ценности ,на които са се крепели връзките му с живота ,се появява като неочакван и спасителен бряг Мина ,за да се превърне в единствения стимул за творчеството на поета.Тази любов ,макар и взаимна ,си остава докрай неземна любов ,любов-мечта.Тя сякаш има предназначението само да утоли жаждата на Яворов за идеал. Тя му помага да повярва в даброто ,красотата и съвършенството в света.Това е поезия на небесната ,на серафическа любов ,едновременно миражен "сън за щастие" и нравствен копнеж ,нравствено просветление.Тя придобива смисъл на етичен катарзис ,на възможност за ново душевно равновесие ,облекчение ,спокойствие и удовлетвореност.Поетът се е съвзел от апатията и отчаянието ,иска да види света по-светъл и по-добър.Това просветление на духа намира израз в едно от най-хубавите стихотворения "Ще бъдеш в бяло".Лирическият герой копнее да се освободи от безверие ,жадува успокоение ,сили за нови полети и нови радостни тръпки в живота.Така поетът на неверието и нощта започва да гледа с надежда в бъдещето.Жажда за живот ,желание да преоткрие света-"ярък ден"-огромна вътрешна енергия му дава любовта към любимата.Обгърната със светъл ореол ,тя израства като космическо по своето етично въздействие опоетизирано начало.Моралната мощ ,която тя дарява на поета го крепи и предпазва от нови разочарования в живота ,защото нейната опора ще е мъдрият опит от предишното лутане в “среднощни тъмнини” и спъване из”съсипни”.
Новите битки ,огорчения и тежки изпитания няма да са все така страшни и пагубни за поета.Дори целият свят да се окаже в развалини ,той би имал сили да го изгради отново за любовта си:
"Аз бих намерил и тогава даже
отломки ,от които да създам
нов свят за двама ни ,и свят ,и храм".
Яворов желае любовта ,която ще утоли жаждата му за уравновеоеност и сигурност в живота.Тя е епически копнеж за пречистване от "орисията зла" ,която среща поета ,зов за спасение от самотата и пустотата в света.Мотивът-зов на душата-зов към душата на любимата откриваме и в стихотворението "Обичам те".
В него лирическият герой търси любовта ,за да преоткрие себе си сред "океан мъгла".Той е устремен към любимата ,единствена спасителка на духа му. Яворов копнее за спасителен бряг ,който ще приюти тревожната му душа ,ще внесе хармония и радост в разкъсваната от противоречия човешка същност.Лирическият герой говори с най-нежни думи на своята длюбима.Тя плува в полумрака на “своя неначенат ден" ,"въздушно нежна ,в нежна младост" ,”като на ангела съня”.Стихотворението е тихо молитвено обръщение към любимата ,която е силата и вдъхновението на поета.Показан е стремежът на героя да отстоява любовта ,въпреки жестоката действителност ,неприветлива и враждебна към него.Всепокоряващата сила на любовта е отразена в "Пръстен с опал".Любимата на лирическия герой е част от неговия вътрешен мир.Разкрита е дълбочината ,силата на чувствата му.Любовта носи щастие ,хармония и красота ,тя е лишена от зло и пороци.Веднъж докоснала го ,тя извежда страдалеца из лабиринта на безпътицата до светли хоризонти и цялата неопетненост и непоквареност на душата блясва от нейните зари.В умора от предишни болки и невери ,лирическият герой жадува мир и светлина.Душата му се прекланя благодарствено пред всепобеждаващата любов-спасителка и божество.
Лъчистата радост ,вътрешно озарение ,празничен химн на душата е любовта във "Вълшебница".Любимата на поета е вълшебница ,магия ,неземна мелодия ,покорила завинаги душата му.Силен е стремежът на лирическият герой да остане в плен на любовта ,чиято съпротивителна сила облагородява изтерзаната душа на поета.Особена роля имат многото сравнения и метафори в стихотворението-"Душата ми е пленница".Душата й вълшебница и др. ,които придават дълбочина и истинност на чувствата ,зад които прозира богатият духовен облик на поета.
Чистата ,възишена и трагична любов на Яворов към Мина създава атмосфера на нежност ,тишина и спокойствие.Такава ведра и свежа е атмооферата в “Благовещение” ,пронизана от музиката-светлина на любовното чувство.Лирическият герой желае пълно сливане на душите ,изчезване един в друг.Любовта е духовно изживяна и почувствана ,тя е близост на душите ,техен празник и благословение.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Любовната лирика на Яворов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.