ЛИС на "Ралица", "Бай Ганьо" и "Разни хора разни идеали"


Категория на документа: Литература


1.Ралица - нравствен и естетически идеал на Пенчо Славейков
Името на Пенчо Славейков свързваме с началото на модернизма в българската литература - етап на радикална промяна в подхода към словесното изкуство. Най-нетрадиционният за своето време автор очертава с философска яснота културните хоризонти пред нацията в началото на XX век - модернизация и европеизация. Намеренията му да изведе литературата ни от дотогавашното й статукво, го определят като новатор, културен мисионер и идеолог на естетическия индивидуализъм.
Заедно с творците от кръга "Мисъл" и чрез собствената си литературна продукция Славейков последователно прокарва глобалната идея за европеизиране на българското изкуство - белег за цивилизованост. Новаторските му по своя характер виждания му спечелват не само идейни поддръжници, но и опоненти - всеизвестен (и неизбежен!) в тогавашния ни културен живот е разразилият се спор (понякога твърде злостен!) между литературните поколения на т. нар. "млади" и "стари", изразители на различни духовни и културни концепции и нагласи.
Вдъхновен от философско-естетическите възгледи на Ницше, Фолкелт и Ланге за човека, Славейков създава творби, в чийто център поставя индивидуалната личност, изследвайки нейния вътрешен свят. Целта на поета е да представи смисъла на живеенето като стремеж към духовно съвършенство. Резултат от тези авторови пристрастия и намерения е открояването като ключови на следните мотиви: за страданието, което извисява и калява духа; за избраническата самота, за преодоляването на вътрешните противоречия, за вечния живот на Духа.
Макар и отявлени антитрадиционалисти, творците от кръга "Мисъл" се възползват от стиловото многообразие на словесното ни наследство и като радетели за ново светоусещане се стремят да постигнат съвършен синтез между модерно и фолклорно.
Във фолклора Славейков открива богатство от мотиви и образи, които психологически моделира, за да ги обвърже с глъбините и тайните на човешката душа. Познати фолклорни схеми поетът обогатява с възгледите на модерния творец за живота, човека, изкуството ("Ралица", "Бойко", "Луд гидия", "Неразделни"). Национално обагрени, творбите му, почиващи на такава основа, подчертават дълбоката духовна връзка на поета с българското, а и с творчеството на неговия баща възрожденец ("Изворът на Белоногата" и "Ралица" са поеми, между които съществува безспорна идейно-естетическа връзка).
В битовата поема "Ралица" с психологическа дълбочина Пенчо Славейков интерпретира мотива за надмогването на страданието чрез силата на несломимия човешки дух. Кръгът от проблеми, свързани с изпитанията, които съдбата поднася на индивида, лишавайки го от екзистенциално важни неща, вълнува Славейков и намира отражение в творчеството му ("Бетовен", "Ралица", "Бойко"). Подобен интерес е напълно естествен, като се има предвид, че поетът сам е ощетен от живота - знаем, че в резултат на сполетяло го още като дете нещастие той остава обездвижен за цял живот
Идейните внушения в една от най-популярните Пенчо-Славейкови поеми - "Ралица", са постигнати чрез превръщането на сблъсъка в ключов художествен прийом -героинята е поставена в ситуация на непрекъснато стълкновение с нещо или с някого: с трудната житейска съдба, със Стоичко, със страданието у самата нея. Но във всички тези аспекти поетът изследва преди всичко духовните сили на личността и способността й да преодолява житейските несгоди, да устоява на изпитанията, да се самосъхранява.
Макар че съдбата отрано е лишила Ралица от родителска ласка, тя не е озлобена. Сираческата й участ е облекчена от обичта и грижите на близки хора - биографичен детайл, талантливо предаден от поета с помощта на традиционна фолклорно-метафорична образност - "гърлицата", "рожба", "докато се на крила самичка тя възмогне".
Има нещо необикновено у Ралица, което печели сърцата - нейната хубост и чистата й душа. В образа й естествено се преплитат физическата и нравствената красота, а ка-чествата й са откроени чрез традиционните категории на патриархалната нормативна етика - доброта, скромност, трудолюбие. Поетът характеризира моминския образ на ге-роинята с изразителни сравнения и епитети: "като оназ вечерница в небето", "модрия й поглед", "кръшната и тънка" снага. В обрисовката на Ралица Славейков се придържа не само към колективния фолклорен идеал и към традиционната стилистика, но и към универсалните човешки представи за хармонична личност - единна както във физическата си, така и в духовната си хубост.
Обаянието на младостта и първите любовни трепети са предадени от твореца пестеливо и в народнопесенен стил - девойката е пленена от "ваклите очи" на Иво, от "думите му благи". Още тук се откроява значимото в ценностната система на младата жена - добротата и скромността са качествата на избраника, които са спечелили сърцето й. Любовта е тази, която внася пълнотата в живота й, а силата на интимното привличане между нея и Иво изразително е разкрита чрез образния паралелизъм явор (Иво) -лоза (Ралица).
Щастието на героинята от сбъдването на моминските й мечти, както и омъжването й за Иво, също са представени в логиката на традиционното фолклорно световъзприятие - то присъства както в изображението на предсватбения ритуал, така и в разкриването на духовните и емоционални трепети на девойката.
Образът на задомената вече Ралица продължава да се разгръща, следвайки народнопесенната и патриархалната традиция - младата невяста е представена като ранобудна, работлива, отговорна към семейството, почтителна към свекърва си и мъжа си стопанка. Но използваната светлинна символика (вечерница, зорница, слънце) колкото потвърждава общоприетото, толкова акцентира и върху индивидуалитета, върху изключителността на героинята - върху нейната подчертана виталност, върху нежността и всеотдайността й.
Опирайки се на наследени от древността образни модели, Славейков въвежда в сюжета на поемата мотива за моралното изпитание, като очертава опозиционната двойка слънце (светлина) - мрак. Семейният живот, белязан със спокойната ритмичност и идиличност, характерни за патриархалния свят, е помрачен от злото, чието въплъщение е Стоичко. Конфликтът, предизвикващ и проверяващ силата на човешкия дух, е зададен, а нещастието сякаш е писано да се сбъдне - предчувствието затова е внушено още в началото на поемата чрез изказаната колективна оценка, изразяваща мъдростта, натрупана във вековния опит: "Ех, кадил... не е на хубаво да води тая хубост".
Конфликтът със Стоичко Влаха - ситуация на морален избор за младата жена, се превръща в повод за утвърждаване на нравствения стоицизъм на героинята. Тя не губи са-мообладание пред настойчивите увещания и пагубната страст на Влаха, нито се поддава на отчаяния му опит да "купи" чувствата й "със скъп армаган - огърлица "рубета". Любовта й към Иво, непоколебимите й нравствени разбирания, категоричният й емоционален избор предопределят недвусмисления и твърд отговор на героинята: "Сърцето силом се не зема ... то се не ломи!" Изказан под формата на философска сентенция, този отговор откроява дълбоката увереност на Ралица, че любовта е не материална, а духовна драгоценност; че тя е усещане за пълнота и потребност от преданост, които не могат да бъдат нито разменна монета, нито купени. В самата твърдост и в неподатливостта на Ралица на изкусителните Стоичкови предложения личи из-ключителната духовна сила и нравствената принципност на младата жена - Иво е "сиромах", ала животът с него за Ралица е щастие; Стоичко е "заможен" и "личен" ерген, но духовно бедната му, мрачна и яростна душа не може да бъде компенсирана от материалното му богатство.
Оставайки верен на фолклорната традиция, освен мотива за вярната и предана обич, Славейков внася и един друг характерен за народното творчество мотив - за нео-съществената близост, превърнала се в причина за престъпление. С накърнено честолюбие, с неудовлетворени мъжки (а защо не и социално маркирани?!) амбиции, изпълнен със завист и с "мисли зли", Стоичко не се поколебава да посегне на чуждото щастие. Защото такава е естествената логика на първичния, духовно бедния, примитивния човек, който не анализира мотивите за чуждите откази и не се интересува от причините за личните си поражения.
Предчувствието за надвиснало, приближаващо зло е внушено в поемата посредством природната картина, изградена в унисон с тревогите на Ралица и Ивовата майка, които очакват завръщането на младия мъж("Л вихъра... блъскаше, виеше" и "Полека-лека вятърът утихна..."). Природата в творбата, в духа на модерните естетически прийоми, е използвана не само като темпорално означение на действието (Кръстовден, Великден, зимата, есента), но и като начин за разкриване на това, което става в душите на героите.
Ретардацията, пестеливият диалог между снаха и свекърва, зловещият образ на зимната нощ са другите прийоми, които поетът прилага, за да засили напрежението и да насочи към истината за трагедията.
Съобразно вярванията и традиционното мислене на патриархалния човек, който организира битието си според природния цикъл, краят често се интерпретира като начало. В подобен аспект разкрива смисъла на житейския кръговрат и поетът, за когото смъртта и пораждането на живота са части от единно цяло: Иво умира, но есента Ралица добива "момчана рожба". Именно тук обаче се прокрадва новаторският творчески експеримент на Славейков - защото Ралица дава живот на детето си през есента (време на замиране и застой в природата). Разколебавайки нагласата на традиционното битийно и културно мислене, поетът може би се стреми да акцентира неразлъчното единство между смъртта и живота, между болката и оптимизма, между страданието и възмогването...
Смъртта на Иво е акт, който неминуемо нарушава хармонията в семейството. Той отново полага живота на Ралица в плоскостта на страданието и дълбоко засяга емоционалния й строй. Но повторно осиротяла, героинята не рухва пред съдбовното изпитание, не търси състрадание, не извисява глас на недоволство или протест - тя сама се превръща в извор на обич и закрила, в духовна опора за своето дете. А сили за всичко това тя черпи от майчината обич и от съзнанието си за дълг пред още един живот. С достойнство и воля, със смирение, но и с твърдост Ралица всекидневно преглъща орисията си, търсейки опора в дълбините на собствената си душа и в принципите на личната си житейска философия. И неизменно, макар и мъчително и болезнено, макар и с горчивина и тъга, ги намира в присъствието на своята рожба, с очите на която - от небитието и вечността, продължават да я гледат очите на нейния любим... Така, изхождайки от фактологията на една индивидуална лична драма и представяйки я през призмата на традиционното народно мислене, Славейков внушава послания, които са с универсално звучене. Чрез тях той приобщава българския свят към модерното европейско съвремие и изпълнява културната си мисия - да бъде "глашатай" между света на " висшата истина" и преходното земно битие.
2. Проблемът за избора в поемата "Ралица" на Пенчо Славейков
Проблемът за силната воля и несломения човешки дух, отразен в поемата "Ралица"

"Ралица" е публикувана за пръв път в сп."Мисъл" през 1903г. В нея чрез модерна художествена обработка на традиционни образи и сюжети се внушава кодекс от нравствени и културни идеали. С тази творба авторът става продължител на линията, начертана от неговия баща /Петко Славейков/ в "Изворът на белоногата" . Това е линия от национални и общочовешки проблеми, разкрити с фолклорни образи и мотиви и обединени от притежаваната силна воля и несломен човешки дух.

"Moдерното" и новото при образа на Ралица е в индивидуалистично-хуманистичната трактовка на човешката проблематика.Пенчо Славейков утвърждава силната воля, с която неговата героиня отстоява истински стойностното в живота и правото си на личен избор в любовта.

Физическата и нравствената характеристика на героинята градят хармоничност. Външната красота /"Като оназ вечерница в небето,/ една бе в село Ралица девойка"/ е в съответствие с нравствения облик. Фолклорните сравнения, образност и естетика /"Той беше строен явор столоват,/тя тънка, вита, кършена лоза"/ са следствие от интереса на автора към народното творчество, който се засилва след престоя му в Лайпциг през 1892г, когато се запознава с творчеството и идеите на немските романтици /Гьоте, Хайне/. Но етноцентричния патос в тази фолклорна поема е надхвърлен и психологизмът в нея утвърждава индивидуални, а не родови ценности. Не ценностите на "родното", а на "личното", "на своята воля" са висшите ценности в поемата. Отстояването на правото на личен избор в любовта / "Сърцето силом се не зема./ Не е то пита, то се не ломи"/ не е обвързано с материални блага /"сиромах е Иво"/.Богатият и охолен живот е отхвърлен от героинята в името на нравствеността, любовта и духовната чистота.С поставянето на нравствеността над материалните блага и със силната воля, проявена при отстояването на тази позиция Ралица напомня за Гергана от "Изворът на белоногата"/Петко Славейков/, която също изтъква наличието на "своя воля" като най-силен аргумент в диалога между "робиня" и "господар" .В това отношение Гергана надхвърля характерните за бащата Славейков, а и за българското Възраждане ценности на "рода", "народното", "традиционното" и се доближава до ценностната система на Ралица, до "модерната" епоха на сина Славейков.

Трагизмът в поемата е породен от условията, от обстоятелствата, а не от вътрешна конфликтност в характера на литературния образ. Драмата, която Ралица носи в сърцето си е последица от фатално събитие / Стоичко Влаха убива Иво/, пред което тя е безпомощна. Но вниманието на поета е насочено не върху събитието, а върху неговите последствия. Не убийството на Иво е идейно-емоционалният център на творбата, а реакцията на Ралица. Със силна воля и несломен човешки дух тя успява да преодолее трагизма. В случая трагизмът е породен не от смъртта, а от погубената младост и несправедливостта, жестокостта на съдбата.Героинята отстоява правото си на личен избор в любовта, но това не я дарява с трайно щастие:"Живей сиротно със своето сираче/ живот неволен тя сега". Ралица търси погледа на Иво във "ваклите очи на свойта рожба". Това ни напомня, че отвъд ценностите на духа има още нещо, което е непредвидимо, защото драмата на индивидуалното човешко съществуване се определя и от онова, което древните гърци наричат Мойра - богиня на съдбата,дядо Славейков го обвива в загадъчния образ на "черната веда", а Славейков го е обобщил в образа на слънцето, което "за едни тъй драголюбно грей,/ на други мрак сгъстява на душата"/.

Посланието, което Славейков отправя чрез нейния образ е, че човек може само физически да бъде сломен: " и пак оная хубава усмивка/ на устните й цъфва, от живота/ ненадломена - с несломено сърце". В нравствен план идеалът побеждава. Морално грозното не е окончателен финал, то е временно явление. Но силната воля и несломеният дух на Ралица , разгледани широко, извън тесните рамки на отделната личност, говорят и за нравственността на един народ, който е изваял героинята. Може би затова в личната библиотека на Славейков откриваме мисълта:"величието на народите зависи от тяхната нравственост" на Гюстав Лебон /"Психология на народите и масите"/ двойно подчертана.В несломения дух на Ралица се проектира несломения дух на един народ, отстоял на вековен робски мрак.

Ралица е изградена от своя автор с проявен вкус към трагизма на човешкото битие, утвърждава един горд духовен идеал, в чиято основа е вградена силната човешка воля. Нейният несломен човешки дух ни отвежда към пределните тайни на човешкото съществуване.
3.Бай Ганьо - проблематичният българин
Eдва ли има друг образ в нашата литература, така различно и противоречиво тълкуван, както Алековия "бай Ганьо". Мнозина го считат за типичен представител на българския характер, нещо повече - на българския национален дух. Считат бай Ганьо за събирателен тип на българин, едва засегнат от културата, самонадеян, пресметлив. Но може ли да се приеме това тълкуване? Имаме ли основание да смятаме бай Ганьо за типичен образ, който обгръща съществените особености на българския народ?
Преди всичко в образа на бай Ганьо са вложени само отрицателни черти, само недостатъци и пороци. Липсват положителни черти, а това поставя под съмнение неговата цялостност. По - скоро това е една гениална сатира, разкриваща по неповторим начин отрицателните качества на българина. С "Бай Ганьо" Алеко не създава съвършено творение, но със съвършенство улучва схващанията на българина за собствената дебелащина, безочливост, подлост и егоизъм.
Бай Ганьо има голяма слабост да говори за отечество и патриотизъм. Той не пропуска случай, тържество, събрание без да провъзгласи най - гръмогласно: "За патриоти, ако питаш, ний сме хасъл патриоти." Но когато е сред свой хора, съмишленици, той е винаги крайно откровен за своя "патриотизъм", да не би някой погрешно да разбере нещо и да го сметне за прост, да го смеси с идеалистите, които не искат нищо за себе си и постоянно "гонят вятъра". "Трябва и ний да клъвнем по нещо - обича да казва бай Ганьо, - току тъй на сухо патриотизъм - бошлаф!"
Като се стреми никога да не бъде в опозиция, бай Ганьо е неизменно, винаги родолюбец. Но за това трябва да му се плаща. Довчерашен привърженик на русофобската Стамболова политика, щом се сменя посоката на вятъра, той веднага е готов да стане русофил, стига "двесте, сто и петдесет рубли да ми вържете на месец".
Като навлиза в същността на байганьовското патриотарство, сатирикът показва и един друг, много характерен случай на най-отвратително користолюбие - превръщането на действителни минали заслуги в рента. В Швейцария бай Ганьо особено се възхищава от един "обладател на три медала". Този бивш съдебен следовател, награден в Сръбско - българската война, втори път за гражданска заслуга, и трети път - неизвестно защо, започва да се държи така, сякаш всички и за всичко са му длъжни. При това не само българските поданици и власти! Носителят на трите ордена, притежаващ вече и доста парички, решава да завърши висше образование в Швейцария за три месеца - за всеки орден по месец следване, не повече! Бъдещият доктор на науките грубо притиска ректора на швейцарския университет със своите абсурдни претенции. И това най-много допада на бай Ганьо: "Ректорът започнал да му дрънка, че за да бъдел полезен за себе си и за народа си - нему какво му влязва в работа! - трябвало да изкара редовно цял курс, че и повечко живот в странство ще му бъде за полза - диване! - и много такива бабини деветини."
По невероятен начин патриотарството на Бай Ганьо и културата му - която драстично се противопоставя на европейската - е показана в Бай Ганьо в банята. На читателя е и смешно, но и много повече тъжно като размишлява върху държанието на героя, което напълно отговаря и на неговото мислене. Героят е описан с шокиращи подробности: той от толкова време не се е мил, че чорапите са се отбелязали на краката му; страхува се някой да не открадне мускалите му, което говори за нравите там, откъдето идва ; надсмива се на германците, че един пирон не са заковали на стената. Същевременно героят демонстрира завидно самочувствие - с всяка своя дума и с всяко свое действие. Той без да се колебае демонстрира своите "умения" за плуване. Държи се така, все едно, че в банята освен него няма други хора.Той не само, че не разбира абсурдността на своето поведение и реалното отношение към самия него, но и демонстрира самодоволство.Трудно може да се забрави това "Булгар! Булгар!" придружено с удряне в гърдите. Поразяват ни думите на автора: "Горделивият тон ... казваше: Ето го, видите ли го, българина! Този е той, такъв е той!". И това "прости били българите, а!". За постигане на комичността са противопоставени действителна оправдана гордост на българите от победата при Сливница и комичните действия на Бай Ганьо. Ако до този момент чужденците са чували само за геройството и заслугите на българите, сега те виждат Бай Ганя "цял целеничък, от глава до пети, в натура".Разказът завършва твърде тъжно с бележката "впрочем с нечистота не можем зачуди българите...". Ако се замислим, тук намираме и още една интересна съпоставка: в банята освен Бай Ганьо има и още един българин - Стойчо, от името на който се води разказа. Стойчо е носител на европейската култура, но само толкова. От двамата действеният е Бай Ганьо и той е, който иска да определя отношението към всички българи.
Бай Ганьо е твърде млад - около 30 годишен. За отбелязване е, че и неговата държава е млада. Но той - Ганьо Балкански се държи като патил и препатил човек - на когото всичко е ясно. Той има чертите на българите, в много случаи действа и постъпва така, както биха постъпвали повечето от сънародниците му: търгува с розово масло, обича да си похапва, ако може без да плаща, обича люто, знае добре всичките тези неща, които се знаят и правят в България. Къде основателно, къде неоснователно, но винаги има завидно самочувствие.
В изумителните ситуации, в които бай Ганьо попада при гостуването си у Иречека, блика неподправена българска душевност и разбиране за нещата. Като се започне с прословутото нашенско гостоприемство и с неумението на госта да се държи културно и почтено. "И почна да сърба; ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се давят, не могат го заглуши." На фона на аристократичната европейска култура на домакина блесват невъзпитаността и безкултурието на госта. "Я ми подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хляб ядете - учудва се бай Ганьо; - на българията дай хляб; ние много хляб ядем; да не се хваля, ама с таквази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изядам. Бас държа."
Образът на бай Ганьо е твърде ярък с богатите си черти. Затова е получил и широка популярност като въплъщение и на социално - историческото, и на човешки - постоянното, ориенталски - българското. Алеко не е забравил, че бай Ганьо е човек. При това българин. И разпръснатите в отделни разкази на книгата черти получават трайно значение, сякаш писателят и тъжно и весело, "безгрижно" осмива източната природа на "новия човек". Първичен, брутален буржоа - парвеню, здраво тръгнал по пътя на себичния интерес, бай Ганьо е своеобразен отрицател на културата. Той излиза от народа си, но противостои на всичко онова, което е чисто и безкористно, благородно и обществено самоотвержено у нашия народ. Писателят, напипал жилката на един типичен характер с отрицателни социално - битови и национални черти, отива и по далече в художественото си прозрение. И бай Ганьо кристализира като типичен образ на своята историческа среда, на класата си. Героят влиза в живота не само като коректив на трайно - отрицателни черти в националната ни душевност, а и като нов сатиричен образ. Образът на бай Ганьо разкрива не само социален тип черти, но имайки и типични национални характеристики е неотделим от българското. Това до голяма степен обяснява и нестихващия интерес към Алековото произведение вече повече от сто години, и съвременното му звучене и днес.
4. Измерения на сатиричното в "Разни хора, разни идеали" на Ал. Константинов

Алеко Константинов е личност,която силно се откроява на фона на обществената действителност през 80-те и 90-те години на миналия век.Безкомпромисен идеалист и искрен демократ,със своя горд дух,той води постоянна борба с грозното,пошлото и антихуманното в живота на човека и обществото.Алеко изповядва високи човешки идеали и граждански принципи за чест и достойнство.Тях той противопоставя на своето време с дълбокото убеждение,че литературата е поприще,където трябва да се воюва.Затова цялото му творчество осмива,осъжда и коментира всички недъзи на обществото.

Фейлетоните му са един сатиричен портрет на времето.Героите му са герои от действителността - предприемачи,чиновници,политици,военни,редактори и журналисти.Във всички тях той открива едни и същи груби материални интереси,кариеристични страсти,долни инстинкти и пълна деградация.Възмутен от това,колко ниско може да падне чове,Алеко излива целия си гняв и отвращение в своите фейлетони,пропити с немилостив сарказъм.

"Разни хора,разни идеали" е само едно от "оръжията",с които авторът се противопоставя на деморализацията на своето време.Цикълът съдържа четири фейлетона,всеки изграждащ определен тип човек.В първия - това е вечно недоволният кариерист.Героят е помощник-администратор,чийто алък живот минава не в стремеж към някакъв честен прогрес,а в постоянни планове и опити да се домогне до по-висока длъжност с измама.Той самият казва,че не е от "ония ветрогони,които бълнуват за някаква си правда".Единственото нещо,което го интересува е как да докопа по-добра служба.Дребната му душица въобще не мисли за честен труд и поставяне на висши идеали.Мечтите му се простират само до единия звънец.И той не се спира предс нищо в своите подлости.Постоянно се увира около големците и никога не е в опозиция.Готов е да лиже подметките на началниците,а по-нискостоящите мачка като фледфебел.Оплюва хората за гърба им,само и само за да постигнемизерната си цел.Кариеризмът му ражда всевъзможни варианти - изпращане на анонимни записки,доноси,заплашвания и всякакви подобни низости.Нещо обаче никога не му достига,за да докопа мечтания пост :"И прошение подадох,и ревах като говедо и разни там <<стара майка,болна жена,дребни дечица>> - всичко на вятъра..." Жалкият кариерист така и не постига целта си,което е един вид внушение на автора,че все пак справедливост има.Подобни изроди не могат да успяват в живота,защото никой не обича доносниците и подлеците.И тогава на тях не им остава нищо друго,освен да пият,за да забравят безмисленото си съществуване.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
ЛИС на "Ралица", "Бай Ганьо" и "Разни хора разни идеали" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.