ЛИС на "По изборите в Свищов"


Категория на документа: Литература


 "По "изборите" в Свищов"

"От всички видове литературни произведения фейлетонът е най-тясно свързан със съвременността, с живота на деня, чийто образ той сваля и удържа тъй верно, като фотографно стъкло. Тази моментна фотография на живота се превръща изведнъж на фейлетон, щом фотографът застане зад нея и капризно, по прищявка на настроението си, почне да прави своите чисто субективни коментарии, толкоз по-интересни, колкото индивидуалитета на самия коментатор изпъква на лице и ни заставя да виждаме живота в рамки, каквито той му туря, в осветление, каквото той хвърля над него." (Пенчо Славейков)

Показателна е неспособността на критиката да определи "жанрово" първия фейлетон на Алеко - за д-р Кръстев той е ту "един обикновен и непретенциозен разказ за свищовските избори", ту "Но този фейлетон беше една обикновена вестникарска дописка". За Пенчо Славейков първите фейлетони на Алеко са "обикновена вестникарска работа, при която писачът е печелил само навик да държи в ръка перото - за него още необязден сприхав кон".

В критическите лутания прозира паметта за произхода на фейлетона - от подлистника, през способността на фейлетона да борави с всевъзможни улегнали словесни жанрове и форми. Погледнат така, "По "изборите" в Свищов" е не неслучил се фейлетон, а фейлетон, който оголва принципите на фейлетонното писане, експлицира самата множественост на словесните форми, които фейлетонът може да удържа в собствената си формална пустота.

"По "изборите" в Свищов" работи вторично със стратегията на информиращата статия чрез стигащата до репортажност "точност" на изобразеното. Текстът цитира анонимния глас на институцията - Документа (отговора на Стоилов, "окръжната телеграма за свободата на изборите"), заиграва с очакването за точност и еднозначност на Списъка, за да взриви това очакване, посочвайки, че и списъците могат да се пренаписват - "повика махлите и общините не по азбучен ред, както предписва законът, а покани само тия общини и тая махала, която предвождаше Данков". Щедро се възползва от "поетиката" на цифрата - "9-ий септември", "в 12 ч. 45 м. ", "били раздадени по 20 патрона", "излязоха 4853 души". Цитира "ироническото" слово на селяните, анекдота за Стоилов, представен като истинска история.
Всичко това настоява да убеди, че казаното е истина - единствено възможният разказ за случилото се на "9-ий септември т.г.".

Този разгул на цитиране или просто назоваване на единици от многожанровия свод на писаното и устното слово прераства в питане за това кой жанр, коя словесна форма има властта да бъде нормата, спрямо която се подрежда "реалността". Думите на окръжния управител и многозначителното му "тупане по джеба" изправят една срещу друга две словесни вселени, проектиращи две различни възможни версии за социален свят. Окръжната телеграма, слово на властта, което не се крие, а се показва и цитира като текст в текста, монологично заповядва един законен и подреден свят. Но същата тази власт може да произведе и "писмо" - укрито "в джеба", но укрито и в самата комуникативна прагматика на писмото - по-скоро лично, отколкото публично, неофициално, лишено от нормотворческа мощ и въпреки това постановяващо правилата на социалната игра на избори. Българската реалност, оказва се, се подрежда и прави според неофициалните, скрити послания на властта. Българското вече е един свят на изкривена, еднопосочна и монологична "комуникация", която нито "споделя", нито "обединява". Скрити или явни, посланията на властта достигат до периферията и градят обществено-политическата реалност. В пътя си към властовия център "протестите" на периферията трябва да минат "през труповете на окръжния управител, околийския началник, приставите и жандармите, а след това пък да имат работа с няколко солдати, на които им били раздадени по 20 патрона със заповед да стрелят на месо". За учудване ли е тогава, че фейлетонният български свят изглежда странно не-български, не-човешки, проникнат и завладян от вътрешния друг - внезапно населен от "тълпа от пияни чудовища", от "тълпа от неокачествими страшилища". Онова, което във Възраждането е било проектирано върху етническия друг, сега се оказва част от тъмната другост на своето. Обликът на властта, жадуваща не просто да упражнява себе си, но и да й благодарят за това, събужда памет за времената, когато слабият играе, кога го бият ("Гергьовден").

Знаенето за този свят, в който "влияние" значи насилие, "морално" е синоним на "неморално", закон - на беззаконие, е силно проблематизирано и неспособността да предположиш наличието на близначни двойници на "нашия" свят и на очакваните послания от текстовете буди "крайно зачудвание".

Тогава, оказва се, "истината", "знаенето" за случилото се почива отвъд езика и неговата способност да прави различни светове и двойници на светове - гледката, предоставена от "нещастните фотографически негативи". Потерята на властта и нейната неспособност да открие отложената в тях истина загатва за отношенията власт и властово слово, от една страна, и фейлетонната подривност - от друга. Ако се доверим на интуицията на Пенчо Славейков, фейлетонната истинност е истинността на "фотографно стъкло" - толкова по-убедителна, колкото по-субективна е тя, толкова по-"реална", колкото по-ясни са турените "рамка" и "осветление".

Съпротивляващ се и подривен спрямо репресивните механизми на всяка власт и норма, фейлетонът се съпротивлява и спрямо самата идея за жанрова и формална уреденост на самия себе си като писано слово. Фейлетонното надхващане с властта, реда и нормата е драма "с продължение", затова и "По "изборите" в Свищов" не може да приключи - веднъж той приключва с обещаващо продължение многоточие ("Че като дигнахме един смях..."), втори път приключва с постскриптум, а на финала си обещава "неизчерпаемо" послеписане.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
ЛИС на "По изборите в Свищов" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.