Лириката на Димчо Дебелянов


Категория на документа: Литература


Лириката на Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов е едно от емблематичните имена на българския символизъм. Творчеството му - заедно с това на Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов, Димитър Бояджиев - е част от небивалия разцвет на лириката ни в първите десетилетия на ХХ век. Той е оригинален и самобитен автор, защото поезията му е сплав от модернистичната тенденция и личен натюрел. За него естетическата тенденция не е нито мода, нито припозната кауза, а органичен език за поетически изказ. Българският символизъм - освен закономерно развитие на вече съществущата у нас модернистична тенденция - до голяма степен е плод на влияние от европейската и руската литература. Негови кумири са Шарл Бодлер, Пол Верлен, Артур Рембо, Александър Блок, Рихард Демел и други.

Явна е връзката на модерната философия и естетика от края на 19 и началото на 20 век с Платоновото учение за ейдосите (идеите), на което се дължи и самото название "символизъм". Символистичната литература използва различни тропи, но символът със своята недоизказаност и неопределеност, с възможността да препраща към множество означаеми, прави възможен досега до Идеята - неназовима първична същност. Основната тенденция на това естетическо направление е асоциативността, защото търсейки съответствия между отделните възприятия, за да се постигне ефекта на единното внушение, препраща към Абсолюта. Музикалността на стиха е най-осезаемото въплъщение на търсенето на сетивен синтез. Поради своите специфики символизмът застъпен повече в поезията, отколкото в прозата. В България отявлено символистична е прозата на Николай Райнов.

Димчо Дебелянов дебютира през 1906 година със стихотворния цикъл "Посвещение". Ранното му творчество е повлияно от пейзажната и любовна лирика на Пенчо Славейков. Той е автор и на множество хумористични текстове и пародии, като сред тях особено популярни са циклите "Кихавици" и "Бохемски нощи". Интересен е парадоксът, че един от най-скръбните ни лирици, същевременно е и една от най-жизнерадостните личности в българската литература. Неговата единствена книга "Димчо Дебелянов. Стихотворения" излиза четири години след смъртта му, издадена от приятелите и литературните му съмишленици -Д. Подвързачов, Н. Лилиев, К. Константинов.

Паралелът между Яворов и Дебелянов представя различието между декаданс и символизъм и разкрива приликите и различията между двамата. Самотата, раздвоението на Аза и смъртта са централните теми, които свързват поетичните им светове. Напрегнатият, екстатичен драматизъм на Яворов контрастира на съзерцателното смирение на Дебелянов, който е по-близък до поезията на своя първоучител Пенчо Славейков. Яворовата алегоричност се разтваря в Дебеляновата символност, която създава загадъчни и неясни светове. Едната поезия разгръща болезнения копнеж, а другата - сладостния блян и търси красотата и в мъчителното преживяване. Яворовата поетическа реч е подчинена на смисъла, структурата на стиха е неравномерна - с накъсвания и резки обрати. Дебеляновият език музикализира стиха и търси съвършенството на формата.

Това смирение на горестта, това морно отпускане на веслата в безумния бързей на злото не погубва духа, устремен към светлина и красота. В горчивото окаянство на стиховете струи и "светлата вяра"за прераждането на света по законите на доброто. Това озарение на новия блян е триумфът на "тихата победа" на Дебеляновия герой над световните неволи; на гордата и жадна за, вечна красота душа над екзистенциалните терзания.

Поражението и победата не просто оформят два поетически светогледа в лириката на Димчо Дебелянов - в движението си между тях съзрява дълбоко хуманната и естетически възвисената философия на твореца. Безизходното битие, лъжовният всемир, враждебният живот, похитил радост и любов, са трагично предначертани за човека в неговия лих път. В прозрението за неугасимата красота на идеала, за великото родство между хората, между човека и майката-земя, за триумфа на живота и любовта в безконечния поток на времето и естеството се таи тихата, но надвластна над всяко зло победа на скръбния поет Дебелянов. Основните за тази поезия категории на страданието и неговото надмогване се рагръщат в мотивите за спомена, за противоборството между вечно и тленно, за раздвоението, за земното битие на Аза.

Дебелянов е представител на градската бохема, в чието съществуване се срещат веселието и несретничеството, трагедийното световъзприемане и насмешката над самия себе си, небрежността към собствения талант и потребността от естетизация дори на битовия жест, самотничеството и стремежа към приятелство.

В изграждането на образа на лирическия герой в поезията на Дебелянов може да се открие преплитането на различни мотиви и проблеми, универсални и вечни по своя характер, присъщи за европейската поезия, през проблемите, стоящи пред търсещата своето място в света личност, което е израз на усещането за сиротността на човека сред битието. Оттук се осмислят и различните лица, които приема лирическият човек в тази толкова нежна, скръбна и съзерцателна лирика. Той е субект на високи жестове, той е смирено приемащ своя неотменим избор, и съдбовна принуда и тази позиция е ключова за възприемането на поезията на Дебелянов.Чрез присъщия за символистическата художествена система инструментариум творбата казва нещо различно от онова, за което буквално говори. Лирическият свят на Дебелянов е раздвояван мижду деструкцията, разрушаването на това, което е тук, в полза на нещо отвъд него. По такъв начин "тукашността" бива изпълнена с дълбочината на първоначалната трансцедентност. Силата на лириката на този български автор е преди всичко в чувственото изживяване на лутането между реалност и празна идеалност, в топлотата и скръбните залези на копнежите, в изповедта за усещането за бездомност. Азът е устремен към възстановяване на едно изначално единство. Разпознаването на висшата сила, която осмисля човешкото съществувание, е равнозначно на преодоляване на ограниченията на човешката ограниченост.

В плана на жанровия избор доминиращ е жанрът на елегията. За него по принцип са присъщи подчертаната персоналистичност, диалогичната насоченост, тъжно-медитативният изказ. Отчуждеността и нравствената уязвимост, безсилиието пред непроницаемостта на собствения вътрешен мир мотивира предпочитанието на образи с подчертано мистичен, тайнствен характер

Наблюдаващото се в част от творбите второ граматическо лице е условно. Обръщенията са не към друг, а към себе си. Разговорът е с едно свое друго Аз, родено от поетическия светоглед на твореца. В тази условна, метафоричнас ъщност на диалога канкретно-предметният характер на обстановката губи своята "правдоподобност" и те се превръща в недействителна, условна.

Споменът е универсален код за Дебеляновата лирика, през който той изразява широк спектър от състояния. Той е необходим като особен посредник в художествения свят, защото притежава "непрозрачна прозрачност" - през него се вижда по някакъв различен, неординерен начин. Сладостта и тревожността на спомена населяват най-популярните елегии на Дебелянов. Тъкмо елегичният тон е емблема на неговата поезия.

Повторително в "Помниш ли, помниш ли" се появяват думи, изрази, дори цели стихове. Аанафората във втората строфа отново възвръща вопъла на морната памет ("помниш ли..."). Това повторение възражда трагизма на мотива за изгубената красота от първата част на стихотворението, като сега стихът не звучи като идилично озарение, а преосмислен през страдалческия възел на съзнанието за невъзвратимот. Емоционалният тон на стиха е съвършено различен от ведрата носталгия на началото. Реторичният въпрос призовава спомена, но противно на утвърдения канон за презумпцията на отговора, лирическият герой отговаря на въпроса и то съвсем не с очакваното "да": "сън е бил, сън е бил тихия двор". Решението е оригинално като смислов развой на поетическия текст. Възкресеният спомен в реторичния въпрос, пробуденият спомен в ангелския хор и в белите вишни изведнъж е отречен. Едва в края на стиха като безнадежден отклик отеква отрицанието, което "обхваща" заедно с обръщението-въпрос в драматично напрегнатата хватка на противоречивостта целия текст: "помниш ли, помниш ли... - сън е бил, сън е бил..."Възраждането на спомена е последвано от трагичното му отрицание, той е идентифициран като илюзия, като небитие. Носталгичното ридание на стиха-рефрен "жалби далечни и спомени лишни" също в смисловия контекст на повторяемостта напомнящо провокира внушението за непреодолимата скръб по миналото. Любопитното е, че в тези два свята, изграждащи опозицията идеал - действителност, която се разгръща в антитезите: минало - настояще; светлина - тъмнина; волност - безизходност; праведност - грях; хор - стража; смях - жалби; зовящият не е героят. Зовът е традиционно възприеман като вътрешен монолог на героя, като обръщение към Аз-а, но комуникативният модел може да се представи и в друга посока: миналото буди и пита, настоящето скръбно отпраща и чезне в самотност. Тъгата напуска пределите на индивидуално-личното, психологизмът се проявява двустранно: скръбта на странника по свидното и скръбта на свидното по странника. Така вътрешният монолог се развива като вторична представа за диалог през времето. В стона на родното пространство, окайващо своя блуден син, оглася "заключените простори" на унизителното днес. Една междутекстова съпоставка със"Скрити вопли" допълва представата за зова и очакването на родния свят ("ти с плахи стъпки да събудиш в двора / пред гостенин очакван радост плаха"). В тази елегия на Дебелянов очаква не само майката ("старата на прага") а целият двор, бащината къща, стаята позната, старата икона...

Пробуденият двор, пробуденият ангелски хор, "шъпота" на тихите думи в тишината и шъпота на белоцветните вишни - това е символен, ритуален акт на прошката, пречистването, смирението и същевременно разгръщане на мистичния свят на копнението и бляна, в който се рее изгубеното щастие Идеята за диалога на световете в "Помниш ли помниш ли" е кодирана и в двугласното съзвучие на стиховете, в двугласната рима на сричковите комбинации "-ор" и "-ишни". Този модел на редуването (римата е кръстосана) създава смислово вълнообразното движение на възторга и падението, на подема и краха. Но също така внушава сплитането на два гласа - молещи, оплакващи, зовящи, скръбно напяващи черната си песен за безвъзвратните радости. Двуримният модел активира и друга стилистична фигура на повторението - епифората. Нейната поява във финалната лексикална позиция на стиха концентрира смисловото послание и извлича обобщаващо смисловите нишки на ненужността (лишни), поражението (затвор), невъзвратимостта (предишни), непорочната възвисена красота (вишни), родния уют (двор). Творбата е наситена с антитези, които в художественото изображение на света са обрисувани със средствата на контраста бяло-черно. Интересна е също тази неопределеност в света на покоя и красотата изразена в абстрактния контекст на израза "шъпот и смях". Подобно на "Две хубави очи" на Яворов, художествената система на тази елегия създава незримия образ на идеала в "лъчите" на белоцветните вишни, в "музиката" на шъпот и смях, познати само на героя. Те са неразкрити в конкретните определения на някакво преживяване, оставени са сами да създадат психологическата атмосфера на смътната догадка: майчина ласка, люлчина песен (шъпот), безгрижно детство (смях), първа любов (шъпот). Дворът съвсем не е безмълвен. Той е тих в своята святост подобно на храмовия модел в християнското културно мислене - наситен с ромона на съкровения "шъпот", огласен от "смях", озвучен от ангелски "хор". Дворът, стихнал, притаен, звънко е наситен с мелодичната бодрост на първия стих, с ведрината на светлото възпоминание, къннало в храмовата му смиреност. В тази елегия Дебелянов синтезира значенията на своя спомен в цялата им разнородност.

Всъщност цялата образна система на елегията разгръща един наниз от символи и представи, въздействащи предимно на емоционално-психологическо равнище, неподвластни на рационално-логическото осмисляне. Но културното съзнание на българина за родното пространство на уюта и съкровението естествено "приема" и ангелския хор, и белоцветните вишни в полето на символиката на бащината къща и майчината ласка. Митът за блудния син и представата за трагичното съзнание на изгубеното минало на покоя и любовта ( така характерна за Дебеляновия стих) естествено "приемат" символната проекция на затвора, наказанието (казън), мрака.

"Да се завърнеш в бащината къща" разкрива завръщането в родния свят не като спомен, а като блян. В това произведение блянът е самотно пътуване на морната памет във възмечтаните пространства на покоя, отмората, мира. Културно-митологическият контекст на завръщането е реминисценция на евангелската притча за блудния син, подобно на "Майце си" на Христо Ботев. Ключова роля за творбата притежава образният паралелизъм, който обхваща в композиционна рамка лирическата част на бляна ("...когато вечерта смирено гасне" - "...че мойто слънце своя път измина". Времепространственият модел на света е натоварен с дълбок смисъл, а движението е представено като замиращо действие: от"да се завърнеш" до "впил", дойдох", "измина".

Поетът използва неличните глаголни форми на миналото свършено деятелно причастие, които в синтактичната си служба не са сказуеми, а обособени сказуемни определения, отнесени към сказуемото, преобладаващо изразено с да-форма: да се завърнеш, да събудиш, да те присрещне, да повтаряш, да шъпнеш. И така действието на завръщането не е приписано на реален глаголен субект. Още повече, че Дебелянов използва така наречената обобщено-лична форма на ти-изказа. Завръщането е фантазна проекция на изтерзаната мисъл, на морната душа. В благоговейно обрисуваната хармония между човека и родния дом, чиято изконна святост е по-истинска от всичко в този съмнителен свят, поетът "втъкава" внушението за илюзията и заблудата и то още преди горестния елегичен дистих на края. Съкровената святост на родния свят е внушена със засилената честотна употреба на съществителни имена в единствено число. Така се създава представата за тяхната уникалност, незаменимост. Повтореното обръщение "мамо, мамо" не разколебава, а молитвено утвърждава идеята за предметите-реликва на родния свят; за свещения иконичен образ на майката. Тя е всеопрощаваща жрица, пазителка, вечно очакващ митологичен образ в културното съзнание на човечеството. Движението на морния странник разкрива една интересна тенденция в хронотопа на творбата. Той клони към спрялото време, към "свитото" пространство, към замиране на движението: миналото - вечерта - къщата - прага; майката - рамото - усмивката; стаята - иконата; връщане - пристъпване - скланяне на изтерзано чело - влизане в стаята - шъпот - впиване.

Светът на Дебеляновата елегия пресъздава идеала не като абстракция на отвъдните, недостижими и мистериозни светове на щастието, а го открива "по следите на изгубеното време": опозицията "морен - мирен" в стихотворението е аналогична на вечното за Човека търсене на себе си в опозицията "космос - Аз". Пътуването на съзнанието към Аз-а е пътуването към скритото, свято пазеното, интимно ненакърнимото у всекиго - към съкровеното. Художественият свят на стихотворението представя идеала и съвършенството не като домогване до абсолюта, а като завръщане към изначалността човешка.

Поантата на творбата - сама съдържаща в себе си идеята за святото и съкровеното - дава и заглавието на поетическия цикъл "Скрити вопли". Представеното като художествена реалност завръщане е взривено от финалното двустишие, разкриващо илюзорната неосъществимост на това човешко щастие: "...напразно спомнил..." Така пътуването към съкровеното е осъществено в противопоставянето "реално - мечтателно"; "сбъднато - невъзможно"; "външно изражение - вътрешно изживяване". Поради това и финалът на творбата "скрива" вопъла дълбоко в душата на героя, макар че гласът му се пронася като стон, всъщност той е вътрешният отглас на самотата. И също така началото на творбата е осъществено като споделение на съкровеното, като "откриване" на свещените скрижали на душата, на дълбоко потулените й "вопли".

Движението на Дебеляновия стих в тази творба е насочено отвън навътре -към съкровеното за човека. Нощта се спуска, за да закрие в образното преливане на стиха света на шумната суета, за да "отвори" просветления му поглед към родния дом и да погребе "черната умора" на миналото - безпощадния завет на "безутешни дни". Нощта е разграничителният образ, който "затваря" света на страданието и в приласкаваща тишина "разгръща" пространството на приюта и покоя - родния дом. И в приглушената светлина и във възцарилата се тишина се оформя художественото осезание за храмовия модел на дома, за сакралния топос на родното, за съкровението на "бащината къща".

"Плахата радост", пробудена от "плахите стъпки" на завръщащия се, е една среща на психологическите настроения в творбата и очертава двустранно отношенията в емоционалния сплит на тази ситуация. Завръщащият се пристъпва плахо - несигурен, неуверен, с чувство за виновност и смут, на колебание. Той, роденият тук, сега е гостенин - далечен, изгубен, неочакван. Подобно е и внушението на тази неопределена радост, избликнала в пробудата от стъпките на завърналия се. То е разнопосочно: от една страна сънят преди събуждането е разкрит като лек, неспокоен, бдящ да дочуе и най лекия шум ( дори "плахи стъпки") в смирението на стаеното мълчание; от друга страна радостта е плаха, защото сякаш тя също е неуверена в себе си. И ако плахостта на пристъпващия е свързана с усещането му, че той е "гост" в своя дом, че времето безвъзвратно е отдалечило родството между човек и дом, то изразът "гостенин очакван" обединява тези асоциации. Той психологически ги слива, за да отрече идеята за отчуждението на родения тук, за да постанови истината, че пътят към дома е едно от измеренията на съкровеното у човека.

"Къща", "двор", "праг" - пространството на дома все повече се "свива", за да очертае най-сетне и втората граница, тази между раздялата и прераждащото завръщане на сина в майчините прегръдки.

В свещеното докосване на морното чело до майчиното рамо, в този примирен поклон, също се сплитат различни смислови проекции на този ритуален жест, фокусирал в себе си едновременно покаянието и прошката. Полагането на челото като движение внушава изражението на безсилната сломеност. Безсилието на майчиното рамо "излъчва" същевременно силата на всеопрощаващата майчина любов. Усмивката на майката одухотворява нейния образ в символиката на свещеното, пречистващото, спасителното, възсъздаващото добро и любов съзнание. Благостта на този затрогващ, изпълнен с нежна любов жест моделира атмосферата на молитвеното, изповедното сближение между човешката греховност и небесната любов. Чистото, всеопрощаващото, възвишеното, святото са нравствените и естетически категории, моделиращи земната сила на рождението и любовта и небесната мощ на прошката и спасението в облика на майката - универсален архитип на съкровеното у човека.

Обликът на майката е представен едва в два детайла - рамото и усмивката - пределно конкретни и същевременно неопределящи изражението, чертите дори фигурата й. Очевидно поетът е търсил символиката на майчинството, духовното му осезание. Възвръщането към майчината святост, подирено като порив на човешкото съзнание към прошка, спасение и любов е другото измерение на пътуването към съкровеното у човека в Дебеляновата елегия.

Преминаването на героя в "стаята позната" е преодоляването и на третата граница, която го отделя от света. Едва сега Аз-ът е завършил пътуването към себе си, едва сега светът остава забравен като тежък сън, като нелепо видение. Преминал през пространството на дома и на майчината святост, в които героят преоткрива съкровените ценности на духа си. Сега той преоткрива себе си в затворения покой на стаята, в която и майката, и домът сливат свята символика в осезанието за възраждащата се любов.

Стаята е едновременно пространството на дома и символът на майчината закрила и грижовност. В нея лирическият герой достига до познатото усещане за истинността на битието и света: "стаята позната". Първото просветление - рождението, е преоткрито като "последна твоя пристан и заслона" и така в сливането между началото и края героят всъщност е завършил пътуването към себе си. Той е прероден - неговите дълбоко спотаени съкровения на миналото оживяват, за да го пречистят като "последна", но сбъдната надежда от греховете и неволите на всемира. Пътят на човека към себе си в спасение от обезличаващия го свят е път към съкровеното у него. Рожденото начало на дома и светия образ на първожрицата на живота - майката - в тяхната любов последната надежда пресътворява първите лъчи на живота.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лириката на Димчо Дебелянов 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.