Лириката на Атанас Далчев като една от проявите на модерността през 20-те години на ХХ век


Категория на документа: Литература


Лириката на Атанас Далчев като една от проявите на модерността

през 20-те години на ХХ век

1. Литературният кръг “Стрелец” – Константин Гълъбов, Димитър Пантелеев, Чавдар Мутафов, Атанас Илиев, Атанас Далчев, Светослав Минков и др.; издания “Изток”, “Стрелец”; задача – да обновят бълг.културен живот, да го направят съизмерим с модерните посоки на развитие на европейската цивилизация, като същевременно запазят националната идентичност; равновесие, равнопоставеност между “родно” и “чуждо” /”Ние сме за една родна литература, приобщена към ценностите на Запада”/; недоволство от символизма – К.Гълъбов – “поезия на голото въображение”, “чужда на живота”; за завръщане на поезията към всекидневните форми на нещата, към сетивността и материалността.
2. Атанас Далчев – поет, естет, философ. Роден през 1904г. в Солун, в семейството на интелектуалец, обществен деец и политик. Баща му, завършил право, работи като адвокат и учител, а през 1907 е народен представител на бълг.население в турския парламент. Далчев учи в бълг.училище в Цариград, а след Балканската война, когато семейството се преселва в София, продължава образованието си в Първа мъжка гимназия – класически профил. През 1927 завършва философия и педагогика в Софийския университет и заминава за Рим при брат си Любомир Далчев /скулптор/, пътува из страната, воден от интереса си към живописта и скулптурата. 1928 – установява се в Париж, където слуша лекции по философия и история на изкуството. При завръщането си в България работи като училищен инспектор и като учител по бълг.език и литература. През 1937 е отново във Франция – завършва в Сорбоната курс за преподавател по френски език. След 9.ІХ.1944 е назначен в Министерството на информацията и изкуствата, но след няколко години остава без работа и за да издържа седемчленното си семейство, почти денонощно се занимава с преводаческа дейност – превежда “Братовчедката Бет” на Балзак, “Басни” на Лафонтен, “Червено и черно” на Стендал, разкази от Чехов, съвременни испански поети /владее няколко чужди езика, начетена , ерудирана личност/. През 1972 получава наградата “Готфрид фон Хердер” на Виенския университет за целокупното си литературно творчество. Умира в София през 1978.

- Първите му творчески изяви са свързани със символизма – такива са стиховете, отпечатани в сборника “Мост” /1923/. Постепенно преодолява символистичната естетика, за да я отрече напълно и да се дистанцира от нея чрез следващите си стихотворения, появили се по страниците на “Изток” и “Стрелец”. Лирическото творчество на Далчев обема около 70 стихотворения, обединени в стихосбирките “Прозорец” /1926/, “Стихотворения” /1928/, “Париж” /1930/, “Ангелът на Шартр” /1943/. След 1944 в продължение на дълги години поетът не създава нищо и неговото мълчание е активен и значещ отказ в името на творческата свобода. В своите размисли и афоризми по-късно той заявява: “Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише”, “...словото живее не само с това, което казва, но и с това, което се мъчи да премълчи”, “Мълчанието е най-трудното нещо – и на сцената, и в живота”. След продължителното мълчание през 1965 излиза последната му стихосбирка “Стихотворения”, а две години по-късно – неговите забележителни “Фрагменти” – бележки, импресии и афоризми за поезията, литературата и критиката.
3. Стихосбирката “Прозорец”:
а/ заглавие – прозорецът е “окото на дома” – човешката взряност в света, но и в себе си; той е едновременно пролука към външното, но и към вътрешното, субективното, към познанието. Прозорецът на Далчев е неговото всевиждащо, всепроникващо око, способността му да възприема битието в неговата многоизмерност. Той открива перспектива към един напълно реален свят – заглавията на отделните текстове – “Болница”, “Хижи”, “Коли”, “Вратите”, “Път”, “Стаята” – назовават пространства, елементи от пространства, природни явления /”Вятър”, “Дъжд”/ - кратки заглавия, състоят се от една дума, най-често съществително. В същото време при по-задълбочено вглеждане в текстовете става ясно, че прозорецът на Далчев е и пролука към невидимото и неуловимото – чрез наблюдението, анализирането на света човек достига до своите открития, прозрения, до тайните на битието.
б/ Далчев изгражда художествения свят в творбите си чрез вещите – “поетика на новата вещност” /Валери Стефанов/; свят, пренаселен с предмети; изреждане на нагледни същности – стени, легла, прозорци, врати, мазилка, водостоци...Предметът не е вече словесна абстракция – той асоциира обем, тегло, плътност, цвят – залата в “Болница” е “бяла, варосана”, стрехите в “Дъжд” са “криви”, в “Стаята” – “има миризма на вехто”. Предметът у Далчев е не просто назован – той е и разложен, изпълва текста с отделните си фрагменти – стаята се разчленява на ъгли, под, стена, врата; изреждането на отделните части усилва, подчертава предметността; нагледността тържествува; Д. използва различни техники, за да усили сетивността – освен разложен, предметът при него е и оголен в материалността си, подчертана е тленността; видими са следите на разрухата – “стени с опадала мазилка” /”Хижи”/, “стари и груби коли” /”Коли”/, “стари прогнили къщи” /”Вратите”/; мотивът за разпадането, гниенето откроява преходността. В поезията на Далчев навлиза прозаичното, ежедневното, монотонното; акцент е поставен върху грозното – множество детайли в текстовете, които подчертават непривлекателността на света – стените в “Хижи” са “като че с белези от струпеи”, вратите в едноименното стихотворение са “гризани от червеи безброй”, в “Път” стари мършави кранти влачат “пожълтял като восък мъртвец”. Поезията му може да се чете като отглас на традицията на Бодлер – т.нар. акалофилия /любов към грозното/ ; стиховете му депоетизират красотата, за да наложат идеята за изгубената красота на битието, за неговата лишеност от пълнокръвието и многообразието.

“Болница”

1. Заглавие – поражда очакване за помощ, изцеление, за грижа ; очакване за борба с болестта или с настъпващата смърт; стерилно пространство, в което човекът се доверява на знанието, опита, милосърдието. Заглавието насочва към двойки проблеми: живот-смърт, здраве-болест, надежда-безнадеждност. Текстът обаче не е сбъдване на очакванията; той е съсредоточен в абсурдността на битието, в смъртта; часовникът отмерва неотменното настъпване на края.
2. Началната строфа – и този текст на Далчев подчертава връзката на човека с обикновените образи от външния свят – връзката е зададена още в началото с показателното местоимение “тази” /насочва към конкретното, познатото/; показателното местоимение в различни форми е анафорично повторено. Първият стих въвежда “бялата варосана зала” – епитетите “бяла” и “варосана” потвърждават познатите характеристики на болнична стая. В контекста на строфата обаче залата става заградено, ограждащо място, тя не създава чувство за сигурност, за уют, защитеност . Стените също не са закрила – те по-скоро обозначават прекъснати връзки, напомнят затвор. Белите легла са част от този ограничен, стерилен и затворен свят; със семантиката на причастието “прилепени” те се превръщат в “продължение” на стените. Бялата варосана стая е топос на обречеността, идея, която се подчертава и от белотата – традиционните смисли на белотата при Далчев са изместени /не обозначава красота, надежда, чистота, безсмъртие/; носи характеристиката на безнадеждността, бележи отсъствието на живота.
3. Човешкото присъствие:

а/ Човешкото присъствие е всъщност отсъствие – сведено до “лица побледнели”, “лица меланхолни”, до “черни ръце”. Тялото е обезкръвено, обездвижено, лишено от своята цялост – при представянето е използвана синекдоха. Елементите на телесното в текста не са атрибути на персонална идентичност. Лицата са образи на еднаквостта, изразяват тъга, примирение, отчуждение – и от света, и от себе си; те са визуален образ на границата – между тук, видимото, и там – отвъдното. Тяхната унифицираност поражда мисли за силата, която ги е лишила от идентичността, която ги е приковала по белите легла. В текста тя не е назована, не е дори алюзирана – и точно в отсъствието й е абсурдът на битието. Във втора строфа са представени “черните ръце”. Ръцете са израз на силата, властта на човека, на неговата способност да управлява, да моделира. В текста те са лишени от всичките си функции – те са напълно отделени от тялото, като че ли са ръце на мъртъвци – положени “връз прострените бели покривки”;

б/ Първа строфа въвежда мотива за студенината – лица с “тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла” – жълтият цвят на мъглата напомня поетическия свят на Смирненски. И при Далчев жълтото носи смисловия знак на зловещото, на мъртвилото. Във втора строфа мотивът за студенината е продължен чрез сравнението “като черни оголени клони на зимния сняг” – сравнението изравнява значенията на сухите ръце и черните клони – аналогията на природното и човешкото внася нюанс на поломеност, прекършеност;

в/ Във втора строфа се появяват отново образите на лицата – чрез метонимията “разкривени болни усмивки”. Лицата са прилични на маска /представени са чрез естетиката на грозното/. Меланхолни и разкривено усмихнати, те открояват двойствената природа на човека, поставен на границата между живота и смъртта. Очите не са прозорец към душата, те са вгледани в “другия свят” – но не в новия живот, покоя; “другостта” е еднаква на “тукашността”; животът “тук” и животът “там” е неживот;

г/ Прозорците – не откриват никаква перспектива, те не “символизират способността да се възприема” /Речник на символите/. Те се превръщат в двойници на лицата. Зацапани “със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът”, те пораждат асоциация за изоставеност, занемареност, безразличие. Човекът се изравнява с предметния свят – той се опредметява, овеществява; предметът, дори и персонифициран /”прозорци тъжовни”/, носи не обикновено човешкото, той снема отнетата идентичност на човека, неговата представа за “близката смърт”;

д/ Времето също е опредметено; то загубва предназначението си да обозначава промени. Здрачът – времето между деня и нощта – размива очертанията на пространството, на всичко, което го населява; здрачът е родствен с тъмнината, мрака, с черното – носи траурния знак на смъртта. Звънът на “големия стенен часовник” е злокобен; отмерва не време, а неотменното настъпване на края. Членната форма – “близката смърт” – акцентува неотменния край. Смъртта не е в опозиция с живота, а с неживота. Целият текст представя едно пространство, което е ограничено и ограничаващо, което изключва полагането на човека в света; създава се представа за непроменим абсурд – абсурд на отсъствието на каквото и да било усилие за живот, за външна или вътрешна съпротива; отсъствие на грижа за екзистенциално изцеление.

“Повест” – Атанас Далчев

Лириката на Атанас Далчев е един от най-интересните аспекти на модерността в българската литература през 20-те години на ХХ век. В текстовете си поетът издига в естетически обект грозното, създава поезия от прозаичния свят на вещите. Предметите обаче сами по себе си не интересуват Далчев; чрез тях той обглежда света и се опитва да прозре смисъла – или по-точно – безсмислието на човешката екзистенция. Зад вещното прозира един друг свят, който оголва жестоката истина за човешката обреченост, за отчуждението, самотата и страданието на индивида, напразно търсещ своята идентичност.

Стихотворението “Повест” е сред емблематичните текстове на Далчев, в които човекът е изправен пред загадката на съществуването. Вглеждайки се в себе си и в света, който го заобикаля, човекът достига до горчивата констатация, че животът му е “зла измислица”, а самият той е безследен, анонимен и безсмислен. Ненамерените ориентири на собствената идентичност превръщат битието в небитие, а човека – в “никой”.

Заглавието на стихотворението е жанров определител – въвежда значенията на разказване, повествование. То обаче не носи информация за предмета на разказа. Едва цялостният прочит дешифрира посланието – това е “разказ” за затвореното, стайното съществуване на човека, който присъства в света като вечна даденост, но сякаш наблюдава своето реално отсъствие.
Първите стихове въвеждат в типичното за поетическия свят на Далчев пространство – дома, като и тук /както в стихотворението “Къщата”/ традиционният определител “дом” е заменен с “къща”. Разликите са съществени за поетическите внушения. Домът за човека е сакрален център, умален модел на космоса. Според Башлар той не е просто мястото, където се живее, а е съвкупност от образи, скъпи на сърцето, които носят усещане за уют, топлина, защитеност. Домът е заедното живеене, свят, който се противопоставя на студенината на външното, на неговата безприютност. Къщата, напротив, е обител, която може и да не знае обитателите си, тя е опразнена именно откъм заедността, топлината, споделеността. В стихотворенията на Далчев доминира образът на старата, напусната, затворена къща /”Есенно завръщане”, “Вратите”, “Хижи”, “Къщата”/ - тя е престанала да прислонява каквато и да е смисленост, обозначава единствено празнотата, отсъствието. В “Повест” прозорците на къщата са “затворени и черни”; “черна и затворена” е и вратата. Прозорецът е “окото на дома”, онази взряност в себе си и извън себе си, която го прави частица от живия свят. Вратата е преход, отваря път към тайната, приканва човека към пътешествие. В текста и двата традиционни символа са с негативна семантика. Повторението на епитетите в обратен ред / “затворени и черни”, “черна и затворена”/ напластява усещането за пределност, херметическа изолираност и крайност, т.е. за липса на живот. Внушена е трагичната невъзможност къщата да се превърне в дом, да подслони човешки значими неща. Идеята за обезлюденост, за пустота се доразгръща в следващите стихове: “а на вратата – листът със словата:/ “Стопанинът замина за Америка”. “Листът със словата” оповестява отсъствието на стопанина, емигрантството; рамкиран от черната образност на вратата, листът активно налага значенията на скръбно известие, на некролог. Въведен е мотивът за заминаването, за пътуването, но веднага след това посоката е преобърната – “ала не съм аз заминавал никъде/ и тук отникъде не съм се връщал”. Заминаването и завръщането са фиктивни, истинското пребиваване е “вътре” – в затвореното пространство е зазидано човешкото съществуване. “Америка” се оказва синоним на далечното, на не-тук пространство, но същевременно и на мисленото, нереално пътуване. Мисленото пребиваване в желаната другост е знак на неприемане на конкретното битие, опит за отдалечаване, за търсене на себе си чрез някой друг. В тази посока действат и именните назовавания. Заминалият за Америка е “стопанинът” – “той”; пребиваващият в къщата е “аз” – гласът от “тук”, от вътрешното. И “той”, и “аз” обаче са еднакво неслучили се, несбъднати, а къщата и Америка като различни топоси всъщност се равнопоставят в своето неприсъствие. Стопанинът на дома / здраво обвързан от литературната традиция с авторитета на домашната стабилност/ е лишен от име, от идентичност, той присъства като “никой” – “И аз съм сам стопанинът на къщата,/ където не живее никой”. Идеята за неживот, за отсъствие се подсилва от глаголите в отрицателна форма “не живее”, “не съм”, “не излизам”, както и от отрицателните наречия “никъде” и “никога”.

Единствен гостенин на стопанина са годините, времето, което е “сякаш сто години”. Въведен е мотивът за старостта. В текста обаче тя не е категория на възрастта; тя е състояние, което съдържа представата за изчерпаност. В същата посока действа и “есенната “ символика – “а много пъти пожълтяваха градините”, “листът пожълтял”. Пожълтяването алюзира съсухряне, безжизненост. Времето се е превърнало в безвремие. То не протича от “днес” към “утре”, а към “вчера” – към всички прочетени книги и всички изминати пътища. Образът на книгите / познат и от едноименното стихотворение/ е неразривно свързан с темата за смъртта. В своите текстове Далчев свързва книгите и четенето с познанието, а оттам и със страданието, с тъгите на ума / в това отношение се опира на старозаветната традиция, която задава зависимостите между знанието и тъгата/. Знанието на книгата е коварно, защото, увлечен в познанията за чуждото, четящият загубва възможността за допир до хората и нещата, загубва простотата, естествеността на общуването. Четенето на книга е извървяване на път, отдалечаващ от живота. Прочетени и затворени, книгите стават аналог на смъртта, която затваря и книгата на живота. “Повест” също изгражда взаимовръзката между прочетените книги и затворения живот-книга. Вглъбен в четенето, човекът е пропуснал да вгради себе си във всекидневието;. животът му е останал “без ни една любов, без ни едно събитие”. Любовта, събитийността, които трябва да придават смислова обемност на живота, в текста са закрити посоки – любовта не се е случила, животът е без следа. Догарящите “на потона” дни бележат изтляването, бавното изчезване на Аза; отчуждението от света, социалната смърт е довела и до екзистенциална. Онова, което остава на стопанина, е да се обърне и да разговаря “само със портретите”.

В поетическия свят на Далчев не човекът, а вещите са представители на истинското битие. Кръговратът на живота оставя материална следа чрез вещите – портретите, книгите, огледалото, часовника. Те са единствен белег за екзистенцията на човека, но и трагичен знак за неговото отсъствие. При Далчев вещите изказват човека. Той сякаш е изчезнал, разтворил се е сред тях, а образът му е заменен с отражения-проекции в други измерения. Многозначен символ /често срещан в диаболическата практика/ е портретът – реплика на Отвъдното, печален знак на невъзможното удържане, невъзможното спасение от Времето. Портретите в текста са “прашни” – прахът, от една страна, бележи липсата на човешка грижа, удостоверява обезлюдеността, а от друга – обозначава невъзвратимото разпадане. Опит за преодоляване на трагичната самота е оглеждането в огледалото /”любимата дяволска вещ”- В.Стефанов/. В огледалото човекът се опитва да открие своето друго “аз” – различното, сбъднатото. Огледалото обаче е “коварно и празно” – от него гледа само самота. Огледалото е вещ от едно обезлюдено, празно пространство; то няма какво да отрази, удостоверява единствено отсъствието, липсата, смъртта. Образът в огледалото е другото на смъртта – то се е разположило в къщата, проникнало е във всеки неин кът. “Дяволска вещ” е и часовникът, който “люлее свойто слънце от метал”. Металът излъчва студенина, безразличие, а едно от символните му значения го обвързва с подземния огън, т.е. с демоничното, със смъртта. Символните значения на люлеенето, както и повторението “и ден и нощ, и ден и нощ” доутвърждават идеята за протяжност, безкрайност, за превръщането на времето в безвремие. Вещите в “Повест” – “прашните портрети”, “празното огледало”, “студеният” часовник – са диаболични образи на празнотата, на отсъствията. Те обезсмислят всеки опит на човека да се открие, да се определи. Провокират единствено констатацията: “И сякаш аз не съм живеел никога,/ и зла измислица е мойто съществуване!”. Единственият удивителен знак в текста изразява горчивината, трагизма на прозрението – съществуването е чуждо, измислено, призрачно. Метафората “зла измислица” обобщава драмата на модерния човек - човек без биография, зазидан в собствения си дом, оказал се измамно психологическо убежище. Към тази идея насочват и последните стихове: “Ако случайно някой влезе в къщата,/ там няма да намери никого”. Те като че ли “пропукват” закритостта на къщата, въвеждат външното през погледа на случайния гост. Всъщност бродещият поглед на госта е призован като гарант на празнотата, той потвърждава отсъствието, вижда единствено останките от усилието да се присъства / “прашните портрети” и “празното огледало”/.

В края на стихотворението рамката се затваря с повторението на началната теза: “Стопанинът замина за Америка”. Кръговата композиция е поредният текстови знак за безизходността, за превръщането на битието в небитие. Отчужден от себе си, от собствения си живот, човекът още в началото на творбата е констатирал своето отсъствие; в края това отсъствие е видяно и отвън – най-страшното доказателство за фалшивата екзистенция, за живота-“повест”, който се пише от дяволската празнота на отсъствията.

“Къщата”

Атанас Далчев

1. Творческите изяви на Атанас Далчев започват през 20-те – 30-те години на ХХ век – време, което в културното съзнание е свързано с модерността. Литературният кръг “Стрелец”, към който принадлежи Далчев, отрича поезията на предходниците /символистите/, обявява я за “мъртва поезия”, защото тя отдалечава човека от реалността. Подобно на своите съмишленици, и Далчев настоява за завръщане на изкуството към всекидневните форми на нещата, за навлизане в литературата на предметното и сетивното. В стихотворенията си поетът насочва поглед към вещите – чрез тях изказва своята философска концепция за човека и света. До голяма степен повлиян от философско-етическите решения на екзистенциализма, в първата си самостоятелна стихосбирка – “Прозорец” /1925 г./ - Далчев разгръща темите за абсурда на екзистенцията, за безизходността и трагизма на човешкото. Поетът споделя идеята на Хайдегер, че смъртта не настъпва в края на живота, а е едно непрекъснато повтарящо се събитие, участващо във всяко нещо. Абсурдността у Далчев достига своя връх тогава, когато целият живот изравни своите характеристики със смъртта.
2. Стихотворението “Къщата” изгражда своите смисли чрез последователното разгръщане на темите за изтлелите функции на дома, за заплашителността на природното, за изчезването на човека и превръщането на живота в Ад. Домът престава да бъде сакрален център и да побира човешката заедност и любов; става част от отвъдното, в него се настанява демоничното. Човекът е мъртъв; той не е стопанин, а временен гост в едно пусто, обезлюдено пространство, подвластно единствено на силите на злото.
3. Заглавието на стихотворението /както и заглавията на останалите текстове от “Прозорец”/ е съществително име – поставя акцент върху предметното; съществителното е в единствено число, членувано – насочва към конкретното, точно определеното – като че ли къщата е позната, близка. Самият текст опровергава своето заглавие – осъществява характерното за лириката “прескачане” от конкретното към обобщеното – къщата се превръща в обобщен образ на трагичното изчерпване на живота, на смъртта на човека. Показателна е и трансформацията в назоваването – Далчев не използва традиционния определител “дом”, защото домът носи идеята за уют, топлина, близост; за подреден и населен свят, а “къщата” е само място за обитаване; тя е лишена от одушевеността и светостта на дома.
4. Първа строфа насочва към пространството на къщата, без да го назовава; вместо това къщата е заместена с кратката форма на личното местоимение “я”, което подсилва внушението за нищожност и безличие. Тя като че ли е дадена “под наем”, превърната е в място за временно пребиваване. Наемателят е неизвестен, стопанинът е “дяволът”. Стихотворението е свидетелство за влиянието на диаболизма /едно от литературните явления на 30-те години/, за интереса към отвъдното, тъмното, демоничното, което предначертава човешката съдба. Настаненият дори и през деня в стаите мрак доутвърждава идеята за победа на силите на злото; символиката на мрака съучаства в художествената метаморфоза на дома в гроб. Вратата на къщата е “затворена всякога” – прекъсната е всякаква връзка с външния свят, отречена е възможността за изход, за пролука към светлината на живота.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Лириката на Атанас Далчев като една от проявите на модерността през 20-те години на ХХ век 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.